Ще почувства ли Ерик онази неповторима, уникална близост, която изпитваше тя всеки път, щом погледнеше Терън? Бащите имаха ли същото чувство на общност с децата си, както майките?

Смъкна Терън от подплатената маса за смяна на памперса му и го хвана за ръка.

— Готов ли си? — запита го тя, но въпросът беше фактически отправен към нея самата. Отговорът беше «не». Бе разкъсана между изгарящото я желание да се възползва от възможността още веднъж да го поглъща с жадните си очи и болката да го вижда така опасно близо до сина им. Но ако не побърза, Сет ще се зачуди какво я бави. Не искаше в никакъв случай да събуди подозренията му. Трябваше на всяка цена да остане с хладна и ясна глава по отношение на Ерик — Сет никога не трябваше да узнае за предишната им връзка. Той не трябваше да бъде нараняван. Помоли се в себе си да не забележи приликата между Терън и госта.

Слязоха по стъпалата ръка за ръка. Катлийн отвори стъклената врата, която водеше към вътрешния двор, и освободен от задържащата го ръка, Терън се втурна към мъжа, който седеше на кръглата, засенчена с чадър маса, с чаша питие в ръка.

Изненадан, Ерик се засмя и протегна ръка да разроши къдриците на главичката, притисната към коляното му.

— Ахой, капитан. Къде е…

Вдигна очи и видя Катлийн на прага. Господи, колко е красива, помисли Ерик и нетърпеливо преглътна буцата, заседнала внезапно в гърлото му. Беше мислил, че се е излекувал от страстта си към тази жена, че е способен да приеме всичко, което съдбата подхвърли върху житейската му пътека. Когато я видя обаче да излиза от този басейн днес следобед, сърцето му примря от радост, а умът му прокле боговете, които му бяха изиграли този ужасен номер.

Докато я гледаше днес в гръб, си беше помислил, че младата госпожа Кирчоф му изглежда странно позната. Косата й имаше излъчване, което бе усетил досега само веднъж в живота си. Когато се обърна, той видя толкова мечтаното лице. Опита се да се присмее на желанието, което мигновено пламна у него и потече по вените му като изгаряща треска със заплахата да го подпали отвътре навън, да го изгори и превърне на пепел. Времето се завъртя обратно, върна го в миналото, когато също я беше видял да излиза от водата, покрита с хиляди проблясващи капчици. Все още пазеше онази видеолента. Гледаше я само в най-тежките си дни — и това беше едновременно и удоволствие, и терзание. Днес тя не беше само образ, пленен от електронната му апаратура.

Успя някак да се сдържи да не се втурне край Кирчоф, да я сграбчи в ръцете си, да я целуне с устни, все още жадни за оня неин вкус… Но на пътя му беше мъжът в инвалидния стол. Мъжът, когото познаваше само от няколко седмици, но към когото беше започнал да се отнася с възхищение и уважение за куража му, почтеността му и проницателната съобразителност в сферата на бизнеса.

Сет Кирчоф често беше говорил за жена си, беше хвалил надареността и красотата й, но беше ли споменавал името й? Не, сигурно не — Ерик щеше веднага да реагира на това име. Но кой можеше да си помисли, че Катлийн, неговата Катлийн, ще стане съпруга на търговец от Сан Франциско?

Точно в този момент първият радостен пламък в душата му при вида й се превърна в горчива злоба. Разбира се. Беше избягала от обикновения, живеещ на заплата видеооператор при първата златна възможност да стане светска дама. Сигурно е била отвратена от себе си за това, че е допуснала ръцете му да я оскверняват. Ясно е, че се е стремяла към по-високо стъпало в социалната стълбица. Как ли се е чувствала при загубата на най-ценното й притежание? Това не е имало значение за Кирчоф, предположи Ерик — тя беше успяла да го хване в примките си и да го накара да се ожени за нея. Поздравления, госпожо Кирчоф. Вие сте много богата жена.

Сет имаше всички основания да се гордее с жена си, помисли си Ерик, когато тя пресече вътрешния двор и се приближи към него. Беше красива и грациозна; майчинството беше изгладило някои по-остри ъгли на тялото й и ги беше заменило с женствени извивки.

Все още беше стройна, дори прекалено стройна: можеше да прибави някой и друг килограм към тялото си. Никой не би могъл да повярва, че е износила и родила дете. Коремът й беше плосък — резултат от редовната гимнастика. Ако не бяха наедрелите й гърди, никой никога наистина не би могъл да познае, че е майка.

Токчетата й потракваха по настилката на вътрешния двор. Чу шумоленето на дрехите, когато се наведе да вземе детето, притиснато към коленете му. Коприната, която покриваше гърдите й, се отвори леко и му даде възможност да зърне гладката плът под нея. Когато се изправи, ароматът й погали ноздрите му. Страстен копнеж запали тялото му.

— «Митсуко» — промълви той, без да иска. Катлийн се смръзна за миг, погледна го втренчено.

— Да.

Отдалечи се от него и седна на стол от другата страна на масата с детето в скута си.

— Виждам, че ти е сервирано питие.

— Да.

— Къде е Сет?

— Влезе в къщата с Джордж да смени дрехите си. Каза, че веднага ще се върне.

— Хейзъл?

— Не се е появила още — отпи от чашата си. — Така че сме сами, Катлийн.

Катлийн бързо вдигна глава. Той изглеждаше много добре в бялата си риза и тъмносин блейзър. Ризата му беше разкопчана до половината на гръдния му кош и разкриваше загорялата колона на врата му и част от твърдата, покрита със светли косми мъжка гръд. Пръстите й пламнаха от спомена за усета на тези косми върху мускула под тях. Бежовите му панталони обгръщаха плътно твърдите му бедра и…

Бързо вдигна очи с надеждата, че не е забелязал посоката на погледа й, но — уви. Обиди я, като вдигна чаша в подигравателна наздравица.

— Трябва да те поздравя, Катлийн. Доста път си извървяла от лагерна възпитателка дотук. Колко време мина оттогава? — присви очи, като си даде вид, че се мъчи да си спомни. — Две години? Да, две години. Имаше катастрофа на летището на Форт Смит. С големи загуби — и материални, и в човешки жертви, — но аз имах късмета да бъда между живите. Това стана на шестнадесети юли в два четиридесет и три следобед. — Гласът му беше твърд, чувстваше се желанието му да я нарани. Очите на Катлийн се напълниха със сълзи.

— Радвам се, че… ти… си останал между живите.

— Да-а. Твоята загриженост тогава беше наистина изумителна — продължи той саркастично.

Кое му даваше право да й се сърди?

— Не можех да се присъединя към тълпата край леглото ти, нали? — каза тя рязко.

Тълпата край леглото му? Какво, по дяволите, можеше да означава това? Край леглото му нямаше никой друг, освен Боб и Сали, а тя не се беше срещнала с тях. Беше ги разпитвал достатъчно дълго и безмилостно, за да знае това със сигурност.

Преди да успее да разнищи странното й изречение докрай, се появиха Джордж и Сет. Ерик беше забелязал, че навсякъде, където имаше стълби, бяха осигурени и наклонени пътеки до тях за количката на Сет. Електрическите ключове и термостати по стените също бяха поставени ниско за удобство на Сет.

— Радвам се да видя, че вие двамата се опознавате по-добре. Изглеждаш прекрасно, скъпа — приближи се до Катлийн и тя стана, остави Терън на настилката на двора и се наведе напред с ръце на раменете на Сет, за да приеме целувката му. Той задържа ръцете й в своите, когато тя се изправи, и се обърна към Ерик: — Не е ли великолепна, Ерик? Сигурно си мислил, че преувеличавам, когато съм ти говорил за нея, нали? Виждал ли си някога такива цветове, такава кадифена кожа?

Катлийн пребледня. Ерик беше виждал много повече от нейната кожа, отколкото Сет. Откакто я беше довел в тази къща, те си лягаха в отделни спални всяка нощ. Влизал е в нейната стая само веднъж — когато Джордж го беше занесъл на ръце до нея, за да види как я е подредила. Целуваха се топло за лека нощ всяка вечер. Но след тази целувка тя отиваше в своята стая, а Сет — в неговата с Джордж, който му помагаше да си легне.

— Жена ти е наистина красива, Сет — съгласи се Ерик, но Катлийн можа да различи прикритата подигравка в гласа му.

— Джордж, ще се погрижиш ли за напитките? Аз ще пия уиски с лед, а Катлийн — своя шпритцер.

Катлийн неволно погледна Ерик, който — незабелязано за Сет — отново вдигна чаша в наздравица. И двамата си спомниха за друго време. Спомените на Катлийн бяха топли. А тези на Ерик бяха очевидно спомени на осъществил се прелъстител.

Сцената във вътрешния двор определи настроението до края на вечерта. Когато Хейзъл се присъедини към тях за питие преди вечеря, Катлийн се напрегна още повече. Както обикновено, Хейзъл беше много учтива и играеше добре ролята на любяща зълва и леля — като първата дама на някоя театрална трупа, — но играта й, колкото и талантлива да беше, не можеше да заблуди Катлийн. Когато оставаха сами, Хейзъл не пропускаше случай да даде израз на омразата си към нея. Понякога Катлийн я улавяше да хвърля злобни погледи към Терън. Внимаваше много да не оставя детето само с нея. Считаше, че собственическото отношение на тази жена към Сет минава границите на нормалното — в това отношение за нея Хейзъл беше патологичен случай.

Когато Алис най-сетне съобщи, че вечерята е готова и освободи Катлийн от Терън, тя беше вече стегнато кълбо от нерви. Забеляза, че Ерик често се вглежда в детето. За първи път беше благодарна, че Терън се хранеше в кухнята под грижите на Алис. Беше се опитала да се противопостави на това заточение — считаше, че той трябва да бъде заедно със семейството. Но почти веднага след раждането му Хейзъл беше дала да се разбере, че нейното желание е той да не се храни на една маса с тях. Сет се беше съгласил с думите: «Мисля, че за теб е добре да имаш възможност да се отпуснеш и нахраниш спокойно, Катлийн. Хейзъл мисли само за теб и твоето добро.»

Влязоха в трапезарията и Катлийн беше обхваната от смут, когато стана ясно, че Ерик трябва да седне точно срещу нея, тъй като Сет седна на единия край на масата, а Хейзъл — на другия. Вкусната храна, умело сервирана от Алис, засядаше на гърлото й. Едва можа да изяде една трета от порцията си.