Крейг спря и погледна назад за частица от секундата. То беше по-силно от него.

Нямаше обаче как да я различи в бъркотията. Светлината беше прекалено накъсана, а телата - твърде много.

Просто продължавай - заповяда си той. - Правил си го преди, ще го направиш и сега.

Хвърли се напред, заобикаляйки тренировъчното оборудване. Определено не беше добра идея да се скрие под някой от уредите. От време на време с крайчеца на окото си виждаше как някой нещастник се опитва да го направи... само за да бъде ударен от ток, който разкривяваше тялото му под най-странни ъгли на примигващата светлина, преди да го повали сгърчен на земята.

Наистина се надяваше тя да го е послушала.

Крейг наведе глава и продължи напред, докато най-сетне стигна до отворената врата в далечния ъгъл. Миризмата на свеж въздух беше опияняваща и вля нови сили в тялото му. Не можеше обаче да различи какво има от другата страна... и се наруга, задето не беше последвал мимолетния порив да си вземе фенерче.

Е, добре де, не беше очаквал нещата да станат чак толкова напрегнати.

- Ето къде трябва да отидем.

Ниският глас, разнесъл се наблизо, го накара да погледне назад. ..и с изненада видя една жена да стои до него. Не беше прелестната блондинка, ни най-малко. Всъщност изразът „представителка на нежния пол“ едва ли би могъл да й подхожда по-малко: тя бе висока почти колкото него, с мускулесто тяло под спортните дрехи, а от начина, по който го гледаше право в очите, Крейг начаса разбра, че е дори по-умна, отколкото силна.

- Аз съм Крейг - каза той и й протегна ръка.

- Ново.

Както можеше да предположи, ръкостискането й беше силно и кратко.

- Това е следващото. — Тя кимна към чернотата пред тях. -Защо, по дяволите, не си взех фенерче!

- И аз си мислех същото...

- Насам! - изрева някой. - Оттук!

На накъсаната светлина Крейг видя трима мъже да се носят към отворената врата, водени от грамаден тип с тържествуващо изражение, което, сигурен бе Крейг, нямаше да се задържи много дълго.

Той поклати глава и се дръпна настрани. Както и да влезеше там вътре, определено нямаше да е стремително, с главата напред. Като нищо...

Един... двама... трима... те минаха покрай него и жената, която също се беше отдръпнала настрани.

В същия миг вратата се затвори със силно дрънчене. А от другата страна се разнесоха писъци.

Крейг се огледа наоколо. Може би някъде другаде щеше да се отвори врата? А може би не търсеше достатъчно задълбочено. Възможно ли бе да има друг отговор...

В този миг погледът му попадна върху две въжета, висящи от тавана на десетина метра от там. Би могъл да се закълне, че по-рано не бяха там... ала кой знае.

- Това е следващата възможност - заяви той.

- Да го направим.

Двамата се втурнаха с всички сили, заобикаляйки тренировъчните уреди, за да стигнат до въжетата, преди някой друг да ги е изпреварил. Нямаше как да знаят къде ще ги отведат те (Крейг не можеше да види кой знае колко нагоре), но светлините бяха започнали да пулсират още по-интензивно, а други възможности нямаше.

- Камък, хартия, ножици за това, кой ще избира пръв -предложи жената и протегна юмрук.

Крейг стори същото.

- Едно, две, три. - Той показа камък, тя - хартия. - Ти избираш.

- Дясното.

Крейг сграбчи лявото въже и дръпна толкова силно, че дланите му пламнаха. Определено изглеждаше достатъчно здраво. Ами ако грешеше? Доста от високо щеше да падне, а подът беше твърд.

Двамата с жената се закатериха заедно, вкопчвайки се с крака във въжетата, преди да преместят ръцете си все по-нагоре.

Тя бе почти толкова бърза, колкото беше и той, не че имаше време да следи нейния напредък. Нагоре, нагоре, нагоре... докато високоговорителите, от които излизаха експлозиите, се озоваха точно над главата му, а пред него лампите, от които струеше накъсаната светлина, го заслепяваха.

- А сега какво? - извика той, когато се намираше на около два метра от тавана.

- Скелето - изкрещя Ново в отговор и като се улови с една ръка, посочи с другата платформата, която висеше на метални жици от тавана.

Крейг погледна надолу и се помоли наум платформата да се окаже достатъчно здрава, за да издържи теглото му.

— Аз ще се кача пръв.

— Камък, ножица, хартия — извика тя. — Едно, две, три.

Крейг показа ножица, тя - хартия.

— Аз съм пръв.

Само че платформата все още беше на известно разстояние, дори когато се озова на една височина с нея. Стиснал здраво въжето, той използва долната половина на тялото си, за да се залюлее. Трябваше много внимателно да прецени най-подходящия момент — в рамките на почти два метра щеше да му се наложи да се пусне... а един господ знаеше какво го очаква, когато се приземи.

Още електрифициран метал?

Едно последно залюляващо движение с таза и като сви колене, той изпрати тежестта на тялото си възможно най-далеч от скелето, след което, тласкан обратно от инерцията, изви гръб и изрита пред себе си, пускайки се в най-точния момент.

Или поне се надяваше да е точният момент.

7


- Стани! Пейтън, изправи се... хайде!

Изгубила битката с инстинкта си за оцеляване, Парадайз преобърна приятеля си (или съперник, или какъвто й беше всъщност) по гръб, ругаейки и него, и себе си, и братята, и общо взето, всяко съществително, което й дойдеше на ума.

Пейтън обаче не остана дълго в това положение - поредните пристъпи за повръщане я накараха да го обърне, за да не се задави.

Огледа се наоколо и видя, че подът бе покрит с тела. Сякаш беше бойно поле.

- Ще умра - простена Пейтън.

С част от ума си Парадайз си даде сметка, че макар шумът да бе все така оглушителен, светлината се бе усилила, проблясъците бяха зачестили и траеха по-дълго.

- Хайде. - Тя го подръпна за ръката. - Не можем да останем тук.

- Остави ме... просто ме остави...

Пейтън отново повърна, по-малко отпреди, а Парадайз погледна към другия край на залата. Край тъмния отвор, където Крейг я беше посъветвал да отиде, се бяха събрали доста хора.

- Пейтън...

- Всички ще умрем...

- Не, няма.

И за свое немалко учудване Парадайз си даде сметка, че наистина го вярва и не го казва просто за да успокои Пейтън и неговия разбунтувал се стомах. Работата бе там, че въпреки шумотевицата и светлините, наоколо нямаше и помен от отломки, дим или прах, постройката не се тресеше, не се забелязваше никакъв видим ефект върху мястото и хората в него. Беше просто звуково-светлинно шоу, като гръмотевична буря или театрално представление... и нищо повече.

Струваше й се освен това, че светлините се променят, а това трябваше да означава нещо.

И то едва ли беше хубаво.

- Пейтън. - Улови го за ръката и отново го преобърна по гръб. - Вдигни си задника от пода. Трябва да отидем в другия край.

- Не мога... прекалено...

Да, тя наистина го зашлеви. И не се гордееше с постъпката си, нито пък със задоволството, което я изпълни.

- Ставай.

Пейтън отвори широко очи.

- Пари?

-Ас кого си мислеше, че говориш, по дяволите? Тейлър Суифт? - Тя задърпа горната половина на тялото му от пода. -Ставай.

- Възможно е да повърна върху теб.

- Не мислиш ли, че си имаме по-сериозни неприятности? Я се огледай наоколо.

Пейтън започна да бръщолеви нещо и именно тогава Парадайз реши, че й стига толкова. Обкрачи долната половина на тялото му и като го улови под мишниците, използва новооткритата си сила и направи няколко стъпки заднешком, изправяйки го на крака.

- Парадайз, ще п...

О, фантастично.

Цялата я изпръска.

Освен това се олюляваше толкова силно, че щеше да му е трудно да върви по права линия. Да тича? Как ли пък не.

- Майната му - измърмори Парадайз и като го улови през кръста, го метна през рамото си като чувал.

Тежък. Беше наистина тежък.

Сега бе неин ред да започне да се олюлява: беше, като да се опитва да закрепи пиано там горе... а положението се влошаваше още повече от това, че товарът върху раменете й се опитваше да спори с нея... и повръщаше върху задната част на десния й крак.

Парадайз пое напред, без да обръща внимание на нищо, освен на целта си - да се добере до проклетата врата в другия край на стаята. Главата й беше извита на една страна, вратът й беше изпънат така, че гореше; рамото й започваше да изтръпва от недостига на кръв, а бедрата й трепереха от напрежение.

Изкушението да се предаде пред всички тези физически усещания, които все повече се усилваха, беше огромно, ала тя искаше да... ами искаше да се добере до вратата, до свежия въздух, до края на всичко това. Тогава щеше да си поеме дълбоко дъх, да пусне мрънкащия си товар на земята и да седне в някоя приятна, чиста класна стая.

Може би щеше да се посмее заедно с братята за това, че е преживяла най-лошото и че уроците по самозащита и всичко останало вече може да започнат.

За да си вдъхне сили да продължи, тя опита да си припомни класните стаи, които беше видяла, докато заедно с останалите кандидати отиваше от паркинга към спортната зала. Те имаха флуоресцентно осветление и редици чинове, грижливо подредени срещу черната дъска...

- Спри - каза Пейтън. - Ще умра...

- Искаш ли най-сетне да млъкнеш и да престанеш да мърдаш? — изпъхтя Парадайз.

- Ще...

О, за бога, помисли си, когато той отново го направи.

Парадайз се тътреше задъхана напред, мъчейки се да се справи с отвратителния лабиринт, който представляваха спортните уреди, разположени така, сякаш за да й е възможно най-трудно да намери път между тях.