Особено с Пейтън, преметнат върху раменете й.

И разбира се, телата по пода.

Всеки път щом стъпеше близо до някого или бе принудена да прекрачи над ръката или крака му, й се искаше да спре и да го попита дали е добре, да потърси помощ... да направи нещо. Фактът, че не можеше да спаси никого, освен себе си и Пейтън, я караше да пищи наум, дробовете горяха в гърдите й, странен гняв я тласкаше да продължи напред.

И непрекъснато се оглеждаше за кръв.

Такава обаче не се виждаше никъде: нямаше алени петна по дрехите, червени струйки по кожата, локви върху меденожълтите дъски на пода. Не се долавяше и мирисът й, макар във въздуха да се усещаха цял куп миризми, до една неприятни.

Но не и миризмата на кръв. И това беше добре... нали?

- Аааа! - изпищя Парадайз, пронизана изведнъж от изпепеляваща болка.

И ето че всичко се преобърна с главата надолу.

Болката в левия лакът я накара да изгуби равновесие, тялото й заприлича на сгъваема маса, на която току-що се беше строшил единият крак... и досущ като купчина с плодове, стояла допреди миг върху равна повърхност, Пейтън се сгромоляса на земята, а отпуснатите му крака отскочиха от пода.

- О, господи - процеди Парадайз, докато разтъркваше мястото, където я беше ударил ток.

Беше се приближила твърде много до една гръдна преса. И докато преценяваше още колко уреда й оставаха да преодолее, нямаше как да не си помисли... Не мога да го направя. Не мога...

- Можеш ли да се изправиш? - попита тя.

Макар и без думи, отговорът на Пейтън беше недвусмислен и категоричен: не.

Господи, как бе възможно в стомаха му да е останало каквото и

да било?

- Не мога да го направя - простена Парадайз, оглеждайки се наоколо, без да престава да масажира лакътя си.

Даде си сметка, че се озърта за помощ, спасително въже, избавител. Трябва да имаше някой, към когото би могла да се обърне...

Едва за втори път в живота си тя се помоли на Скрайб Върджин, стиснала клепачи, мъчейки се да открие правилните думи на фона на звуците, миризмите, гледките и острите спазми на адреналина, разтърсващи тялото й. Незнайно как, успя да помоли богинята на расата да накара всичко това да спре, да се погрижи за Пейтън, да спаси всички, които бяха паднали на земята, да ги избави от това ужасно място...

Стига си си губила времето, заповяда й вътрешен глас.

Шокът беше толкова голям, че Парадайз се обърна рязко, очаквайки да види някого зад себе си. Там обаче нямаше никой.

Може би беше глас свише?

Стига си си губила времето. Върви!

- Не мога отново да го вдигна!

Най-добре измисли начин!

- Не мога да го направя!

Ще се наложи да го направиш!

- Е, добре. Окей. Добре.

Мърморейки си тези думи, тя отново вдигна Пейтън и го намести върху раменете си. Направи го още по-некоординирано от предишния път, тялото й беше още по-изтощено и отпуснато отпреди, но пък Пейтън като че ли бе започнал да си възвръща силите и се хвана здраво за хълбоците й.

Докато преодолее лабиринта с уредите, Парадайз бе останала почти без сили. Пресметна набързо разстоянието, което я делеше от вратата... добавяйки към уравнението и допълнителни фактори като това, колко много се деформираше рамото й под тежестта на Пейтън, както и това, колко много й се пишкаше, толкова, че някой сякаш беше забил кама в долната част на корема й.

Затича се, тътрейки крака по пода, който, слава богу, беше съвсем гладък - и за пътника й, и за нейното тяло беше най-добре да няма твърде много друсане.

Я чакай.

Вратата беше затворена.

Когато се приближи до целта си, Парадайз се намръщи и заповяда на очите си да се фокусират през проблясващите светлини. Мамка му, вратата беше затворена. Но само допреди няколко мига край отвора имаше хора, нали?

Парадайз остави Пейтън да се плъзне от гърба й и почти не го погледна, когато той се просна на пода.

Какво се беше случило с проклетата врата?

Нямаше и следа от брава. Никакви панти. Никакво стъкло, което би могла да строши.

Обърна се рязко и плъзна поглед... Исусе, на десетина метра от там от тавана висяха гимнастически въжета и двама души се катереха по тях с бързина, от която й се прииска да седне и да се откаже още сега.

- Пейтън? - повика тя, извивайки глава, за да проследи изкачващите се по въжетата. - Няма да мога да те пренеса по едно от тези.

Мамка му, съмняваше се, че дори сама би успяла да се справи с извиващите се въжета.

Къде отиваха онези двамата, зачуди се тя, когато ги изгуби от поглед.

- Пейтън, ще трябва да...

Първо едното, а после и другото въже паднаха на земята и плющенето на дебелите преплетени нишки отекна над останалите

звуци в стаята.

Къде бяха отишли онези двамата?

Парадайз разтърка очи. Прииска й се да изпищи, но вместо това процеди:

- Какво, по дяволите, ще правим...

Нов повей хладен, чист въздух я накара да се обърне рязко. Вратата отново се беше отворила, разкривайки непрогледна черна празнота.

Сякаш беше погълнала кандидатите, които бяха влезли по-рано, и бе готова за нова порция.

Пейтън се изправи с усилие на крака и избърса лицето си с разтреперени ръце.

- Мога да вървя.

- Слава богу.

Той я погледна.

- Задължен съм ти.

- Нека първо да видим дали ще има полза от това, да влезем там.

- Ще го направим заедно. - Очите му горяха, докато й предлагаше сгъвката на лакътя си... сякаш се канеха да влязат в бална зала, пълна с копринени рокли и смокинги с бели папийонки. - Няма да те оставя.

Парадайз се взря в него за миг.

- Заедно.

Улови го под ръка и изобщо не се учуди, когато той я използва за опора. Все пак това беше далеч по-добре от предишното му почти коматозно (ако не се броеше драйфането) състояние.

Отворът бе достатъчно широк, за да пропусне и двамата, и те пристъпиха напред едновременно...

Вратата се затръшна зад тях, потапяйки ги в непрогледен мрак. Парадайз отвори уста, за да изпищи, но не го направи, преглъщайки някак звука. Отново я обзе усещането, че губи почва под краката си, напомняне за това, колко бе важно зрението за неща като равновесие и пространствена ориентация на тялото и крайниците.

До нея Пейтън дишаше тежко.

Появили се сякаш от нищото, груби ръце я сграбчиха за косата и дръпнаха силно. Парадайз се разпищя оглушително, а страхът накара тялото й да се загърни конвулсивно, докато се мъчеше да се отскубне.

- Парадайз!

Разделиха ги и тя усети как й надяват нещо на главата и го връзват около врата й. Повалиха я на земята и завързаха краката й, след което я задърпаха по пода. Докато се гърчеше и въртеше, мъчейки се да рита, да диша, да запази поне мъничко спокойствие, за да може да мисли, Парадайз имаше чувството, че се задушава.

Имаше чувството, че може би... умира.

* * *

Когато се озова на платформата, Крейг научи по трудния начин колко е важно да пазиш равновесие - електрическият удар, който получаваше всеки път, щом размаханите му ръце докоснеха нещо метално, караше сърцето му да забие учестено, а мозъкът му да даде накъсо за частица от секундата, от която не можеше да се лиши.

И естествено, проклетата платформа се оказа нестабилна като залитащ пияница, люлеейки се насам-натам като размахана бейзболна бухалка.

- Трябва да си създадем ритъм! - извика той на Ново. - Върви след мен!

Две силни ръце го уловиха през кръста.

- Готово.

Двамата тръгнаха заедно, бързо, но внимателно, поклащайки се насам-натам, потейки се от горещината на лампите и множеството тела под тях. Разперил ръце, Крейг пазеше равновесие и за двамата и много скоро те започнаха да се движат все по-бързо, приближавайки се към бог знае какво...

Изведнъж платформата престана да се люлее и това не беше хубаво. Онова, което беше действало на нестабилната повърхност, сега не им вършеше никаква работа и те залитнаха, посрещнати от поредица от електрически удари, от които напълно загубиха равновесие, блъскайки се един в друг и в металния парапет само за да получат нова доза електричество. Мускулите на Крейг започнаха да се схващат, отказвайки да се отпуснат, краката не се подчиняваха на заповедите на ума му.

- По дяволите! - изруга той, опитвайки се да забрани на тялото си да реагира на стимулите, които го заливаха.

- Мамка му, сега пък какво! - извика Ново.

Или нещо такова.

Празнота.

Изведнъж Крейг усети, че пропада от ръб, който не беше видял, и полита надолу толкова главоломно, че дори той закрещя с цяло гърло. Въздухът свистеше около него, издуваше дрехите му и ги караше да плющят, брулеше кожата на лицето и гърба му, оглушаваше го. Щеше да си счупи и двата крака, ако се приземеше с краката напред, ала нямаше време, нито разстояние... никаква причина да се опита да омекоти падане, което не можеше да бъде нищо друго, освен пагубно...

Пляс!

Озова се в басейн с вода, тялото му - уловено в сигурната прегръдка на хладната, свежа течност. Облекчението, че бедрените му кости не бяха изскочили, строшени, от раменете му, не трая дълго. Измъчените му, прегрели, разтърсени от електричеството мускули начаса се схванаха и липсата на всякаква телесна мазнина превърна тялото му в котва, вместо в шамандура.

Шокът от неочакваното пропадане го беше накарал да напълни дробовете си с въздух, ала запасът от кислород нямаше да издържи до безкрай. Трябваше да се добере до повърхността.