Щеше да го види по време на изпита утре вечер... и дори това бе прекалено скоро. След разправията им за нейното кандидатстване тя се бе отдръпнала.

Разбира се, ако от Братството решат да се възпротивят, справедливият гняв, който изпитваше към Пейтън, щеше да се обезсмисли. О, хайде стига - на жените беше разрешено да кандидатстват.

Проблемът бе, че тя не беше обикновена жена.

По дяволите, представа нямаше какво ще направи, ако баща й си върнеше дадената дума назад. Ала от Братството надали биха чакали до последния момент, за да й откажат.

Нали?

* * *

В друга част на града, Мариса, шелан на Бъч о’Нийл, един от Братството на черния кинжал, наричан още Дистройър, се облегна в стола зад бюрото си в „Убежището“. Столът изскърца, а тя почука с химикалката върху настолния календар, премести слушалката на другото си ухо и се опита да прекъсне пороя от думи:

- Ами наистина оценявам предложението ви, но не мога...

Жената от другата страна на линията изобщо не се впечатли и продължи с толкова аристократична интонация, че бе истинско чудо как линията не даде накъсо.

- ...така че разбирате защо се нуждаем от помощта ви. Това е първият бал по случай Фестивала за дванайсетия месец от нападенията насам. Като шелан на един от братята и член на едно от Първите семейства, кой би бил по-подходящ от вас да организира това събитие...

Мариса реши отново да се опита да откаже и я прекъсна:

- Не съм сигурна дали си давате сметка, но съм ангажирана по цял ден като директор на „Убежището“ и...

- ... а брат ви се съгласи, че бихте били отличен избор.

Мариса млъкна.

Първата й мисъл бе, че й се струва изключително невероятно Хавърс, лечителят на расата и нейният безкрайно отчужден най-близък роднина, да я е препоръчал за каквото и да било, освен за скоропостижна смърт. Втората й мисъл бе по-скоро пресмятане наум — откога не се беше чувала с него? Две години? Три? Откакто я беше изхвърлил от дома им около пет минути преди изгрев-слънце, след като бе открил, че тя изпитва чувства към някакъв си човек.

Който се беше оказал братовчед на Рот и въплъщение на легендата за Дистройър.

Как ти се струвам сега?, прозвуча в главата й вътрешният й глас.

- Така че просто трябва да оглавите това събитие - довърши жената от другия край на линията.

Сякаш въпросът беше решен.

- Простете. - Мариса се прокашля. — Ала брат ми не е в положение да предлага името ми за каквото и да било, тъй като двамата не сме се виждали от доста дълго време.

Думите й бяха последвани от гробовно мълчание и тя реши, че май не трябваше да изважда кирливите ризи на семейството си на показ: от членовете на глимерата се очакваше да спазват изключително строги правила на поведение и да огласи на всеослушание колосалния разрив в семейството им, дори той да бе всеизвестен факт, бе недопустимо.

Далеч по-благоприлично бе останалите да шушукат за това зад гърба й.

За съжаление, другата жена се съвзе и промени тактиката.

- Така или иначе, жизненоважно е всички членове на нашата класа да се включат във възстановяването на фестивалите...

На вратата се почука и Мариса погледна натам.

- Да!

- Прекрасно! - възкликна жената от другата страна на линията. - Може да дойдете в имението ми...

- Не, не. Някой ме търси - обясни Мариса и повиши леко глас: - Влез.

В мига, в който видя изражението на посетителката, изруга. Лоша новина. Мери, шелан на Рейдж, беше изключителен професионалист, така че за да изглежда така, действително имаше проблем...

И защо по блузата й имаше кръв?

Мариса заряза благовъзпитания тон и любезностите.

- Отговорът ми е „не“. Работата поглъща всичкото ми време. Освен това, след като толкова се вълнувате за този бал, вие трябва да се заемете с подготовката. Довиждане.

Тя върна слушалката на мястото й и се изправи.

- Какво става?

- Една от новопостъпилите се нуждае от спешна медицинска помощ, а аз не мога да се свържа нито с доктор Джейн, нито с Елена. Не знам какво да правя.

Мариса изскочи иззад бюрото.

- Къде е?

- Долу.

Двете се втурнаха по стълбите.

- Как е дошла при нас?

- Не знам. Забелязали са я на една от охранителните камери на поляната отвън. Да пълзи.

- Какво?

- Получих спешно съобщение по телефона и изтичах навън заедно с Рим. Двете я внесохме в гостната.

Мариса свърна зад ъгъла, препъна се в едно от килимчетата...

И се закова на място.

Виждайки състоянието на младата жена върху дивана, тя неволно запуши устата си с ръка.

- О, господи... - прошепна.

Кръв. Навсякъде беше подгизнало от кръв; алената течност капеше по пода, процеждайки се през белите кърпи, притиснати върху раните на жената, и образуваше локвичка върху килима под единия й крак.

Момичето беше пребито толкова ужасно, че не беше възможно да бъде идентифицирано; лицето му беше така подпухнало, че ако не бяха дългата коса и съдраната пола, не би било възможно да се различи полът му. Едната му ръка очевидно беше изкълчена и висеше ужасяващо от рамото... останала бе само лявата обувка, чорапите бяха разкъсани.

Дишането й беше лошо, наистина лошо. От гърдите й долитаха гъргорещи звуци, сякаш се давеше в собствената си кръв.

Рим, която отговаряше за новопостъпилите в заведението, вдигна глава от мястото, където беше коленичила до дивана, и прошепна със сълзи в очите:

- Не мисля, че ще оцелее. Как би могла да оцелее...?

Мариса трябваше да се стегне. Нямаше друг избор.

- Не можете да откриете нито доктор Джейн, нито Елена? -попита тя дрезгаво.

- Опитах в имението - отвърна Мери. - В клиниката. На мобилните им. По два пъти.

За частица от секундата Мариса изпита ужас от мисълта какво означава това за собствения й живот. Ами ако с братята се беше случило нещо? Дали Бъч беше добре?

То трая само миг.

- Дай ми телефона си... и отведи обитателките в крилото „Уелси“. Искам всички да бъдат там, в случай че се наложи да доведа мъж.

Мери й подхвърли телефона си.

- Заемам се.

„Убежището“ бе именно това - убежище за жени, жертва на домашно насилие, потърсили помощ за себе си и своите малки. И след като беше прекарала дълги, безполезни векове в глимерата като непотърсената годеница на краля, Мариса бе открила призванието си тук, в служба на онези, които бяха малтретирани, в най-добрия случай - само с думи, а в най-лошия - понесли ужасяващо отношение.

В „Убежището“ не се допускаха мъже.

Ала за да спаси живота на тази жена, Мариса щеше да наруши това правило.

Вдигни, Мани - помисли си, когато от другата страна на линията се разнесе първото иззвъняване. - Вдигни си проклетия телефон...

2


Не беше цялото братство на черния кинжал. Всъщност бяха само двама братя и кралят.

Докато влизаше в стаята за аудиенции, за да застане пред своя владетел, Абалон, пръв съветник на Рот, син на Рот, баща на Рот, почти болезнено си даваше сметка за присъствието на другите двама. Никога не бе виждал воините да се държат другояче, освен възпитано и закрилнически, но като се имаше предвид, че се канеше да предаде единствената си рожба в ръцете им, очевидните им качества бяха като викове в нощта.

Брат Вишъс се взираше в него с нетрепващи диамантени очи; татуировката на лявото му слепоочие изглеждаше подобаващо зловеща, от якото му тяло, облечено в кожени дрехи, висяха оръжия. До него стоеше Бъч, наричан още Дистройър - някога човек с бостънски акцент, той бе заразен от Омега и захвърлен да умре... само за да стане един от малцината, преживели предизвикано насила преобразяване.

Двамата воини рядко можеше да се видят разделени и никак не беше трудно да си ги представиш в ролите на добро ченге, лошо ченге. Сега обаче ролите бяха разменени. Бъч, мъжът, който обикновено се усмихваше и приказваше с всички, в момента изглеждаше като някой, когото определено не би искал да срещнеш в тъмна уличка: лешниковите му очи бяха присвити и нетрепващи.

- Да? - обърна се Абалон към краля. - Мога ли да ви бъда в служба по някакъв начин?

Рот помилва светлата четвъртита глава на Джордж, неговото куче водач.

- Момчетата ми искат да си поприказват с теб.

А, каза си Абалон. Май се досещаше за какво става дума.

Бъч се усмихна за частица от секундата. Сякаш се опитваше предварително да омекоти удара на онова, което щеше да излезе от устата му.

- Искаме да сме сигурни, че си наясно какво представлява тренировъчната програма.

Абалон се прокашля.

- Знам, че това е много важно за Парадайз. И се надявам да се предлагат някакви курсове за самозащита. Ще ми се тя да бъде... в по-голяма безопасност.

Тази възможна полза бе единственото, помогнало му да се справи със сблъсъка между онова, което бе очаквал за Парадайз и живота й, и това, което тя искаше да си избере.

Когато не получи отговор, Абалон замести поглед от единия брат към другия.

- Какво не ми казвате?

Вишъс отвори уста, ала Бъч вдигна ръка и го накара да замълчи.

- Ролята ти тук, до Рот, е на първо място.

Абалон потръпна.

- Да не се опитвате да ми обясните, че Парадайз не може да постъпи в програмата заради поста ми тук? Прескъпа Скрайб Върджин, защо не ни казахте...

- Искаме да си наясно, че онова, което предстои, не е обучение по книги. А подготовка за война.

- Но кандидатите няма да бъдат принуждавани да се бият из града по време на програмата, нали?