- Не знам - измърмори той. - Предполагам, че е окей.

- Видя ли я, като правеше лицеви опори? Не мога да повярвам, че на Бун му се падна да й държи краката. Определено не бих отказал аз да имам подобна гледка.

- Тя ще те скърши надве. - Макар че, ако Анслам продължаваше в същия дух, Пейтън като нищо щеше да го направи и сам. - Освен това не съм сигурен дали си пада по мъже.

- Аз ще я накарам да смени резбата - заяви Анслам ниско. -Ще я науча на това-онова.

- Ами Крейг? - попита Пейтън.

- Той е онзи, с когото трябва да се съревноваваме. Моите уважения към Парадайз, задето завърши първа през онази нощ, но Крейг вероятно ще стигне до края.

- Да. - Поне за това бяха на едно мнение... без да се налага да стигат до физическа саморазправа. — С кого ще отидеш на бала у баща й?

- За момента с никого. Обичам да имам свобода на действие.

Хей, преди да се отрежем окончателно, може ли да се наядем?

Пейтън отвори очи и погледна към старинния часовник „Картие“ върху нощното шкафче.

- Определено. Нека само първо се обадя на Парадайз. Искам да се уверя, че се е прибрала.

- Сигурен ли си, че между вас няма нищо?

- Не, ние сме само приятели.

- Готино парче е.

Пейтън се обърна рязко и му отправи свиреп поглед.

- Мери си приказките.

Анслам поклати глава и вдигна ръце.

- Май имаш нещо неразрешено с нея, мой човек. Недей да лъжеш себе си.

Все тая.

Пейтън взе телефона си, набра номера на Парадайз и докато чакаше тя да му вдигне, плъзна поглед из стаята. Имението на родителите му беше от по-новите, с големи сводести прозорци в задната част, гледаща към градината. С високия си таван и хубавата дървения, той открай време смяташе, че стаята му е достатъчно просторна дори с купищата старинни простотии, с които майка му настояваше всички да се заобиколят, независимо дали им харесва, или не...

- Ало!

Пейтън се намръщи.

- Добре ли си, Пари?

- О. - Моментна пауза. - Ти ли си?

- Че ти кого очакваше?

- Ъ, никой. Леля ми. Братовчед й. Братовчеда на леля ми. Не го познаваш... нея, имам предвид.

- Да не би и ти да си запалила една? - Пейтън се усмихна. -

Защото, ако си, май ще е най-добре да спреш и да поспиш, за да ти мине.

- Не, не съм. За разлика от теб. По гласа ти познавам.

- Как?

- По-дрезгав е от обикновено.

За частица от секундата Пейтън се поколеба дали тя го намира за секси, или не. След това тръсна глава и каза:

- Просто исках да се уверя, че си се прибрала. Баща ти върна ли се вече? Трябва да си е дошъл от работа.

- Да, дойде си за Последното хранене. Вече съм в стаята си.

- Двамата с Анслам здравата се надрусахме. - Анслам вдигна палци насреща му от другия край на леглото. - Възнамеряваме да се натъпчем и да му дръпнем един хубав сън. Ще бъде страхотно. Както и да е, радвам се, че си добре.

- Недей да ядеш твърде много сладолед. От него се издуваш и утре ще вземеш да се оплакваш, че си си изгубил момичешката фигура.

- Никога не съм го правил.

- Сигурен ли си?

- Е, добре де - измърмори той.

- И не ме карай да ти напомням за инцидента с тестото за бисквити.

Пейтън простена.

- Бях готов да се закълна, че съм си изсрал вътрешните органи.

- Именно. Аз все още твърдя, че като нищо имаш непоносимост към млечни продукти. Просто идея. Обичам те.

Пейтън хвърли поглед към Анслам - не искаше той да го чуе да изрича тези думи в отговор.

- И аз. До утре...

- Хей, слушай. Намерих снимката ти.

- Кое?

- Снимката. В автобуса. Изпадна от раницата или от джоба ти.

- Нямам никакви снимки за губене, сладурче. Но благодаря, че си се сетила за мен... и ако става дума за нещо голо и женско, ще те освободя от отговорността за нея, и то безплатно. Само защото съм истински добър самарянин.

Парадайз се засмя.

- Не. Всъщност нямам представа какво има на снимката. Помислих, че ти си я изпуснал, но явно съм се объркала. Едновремешен полароид е.

- Полароид? Исусе, ама че антика.

- Е, както и да е. Ще я задържа, докато някой не си я потърси. Приятен ден. И наистина не би трябвало да пушиш.

- Да, знам, непрекъснато ми го повтаряш. Приятен ден и на теб, бейби.

Пейтън затвори и се протегна, за да остави телефона до часовника на нощното шкафче.

- На това му се казва свястна жена.

- За какво говореше? Някаква снимка?

- Не знам. Намерила някакъв полароид в автобуса. - Пейтън се надигна. Стана. Опита се да направи няколко крачки. - Леле, това беше адски силно. Да слезем в кухнята по задното стълбище, та да не ни видят как се клатушкаме и залитаме.

30


Докато крачеше боса из стаята си, Парадайз внимаваше да стъпва първо на връхчетата на пръстите си, за да не вдига шум, макар че, като се имаше предвид колко силно бие сърцето й, беше истинско чудо как не бе събудила хората от другата страна на реката.

Спиране за миг. Поглеждане към часовника.

Шест и петдесет и осем. Или пък шест и петдесет и девет, трудно беше да е сигурна със стария часовник до леглото й, особено от другия край на стаята.

Изтри изпотените си длани в дънките и се приближи, за да погледне мобилния си телефон. Нарочно го беше оставила обърнат нагоре и сега се взря в тъмния екран. Беше му изключила звука, но той щеше да завибрира, когато Крейг се обадеше. Всеки момент.

Наистина.

Парадайз се намръщи и натисна едно копче, за да го събуди и да провери дали не е пропуснала нещо. Което, ако трябваше да е честна, би било, като да не забележи неонов знак в стаята си. Не. Никакви пропуснати обаждания, нито есемеси.

Просто за да е напълно сигурна, тя въведе паролата си и провери списъка с обаждания.

Нищо.

Господи, това беше ужасно. Имаше чувството, че е застанала върху някакъв парапет и се взира в дълбока бездна, без нищо, за което да се залови. Което беше истинска лудост... и знак, че надбъбречната й жлеза определено се беше самозабравила с преценката на опасността за личната й сигурност. За бога, та тя нямаше да изгуби някой крайник, ако Крейг не се обадеше, както беше обещал. Нищо нямаше да й се случи.

А и той все още дори не беше закъснял.

Парадайз остави телефона на нощното шкафче и отново закрачи из стаята.

Това не трая дълго. Две минути по-късно отново беше при телефона.

Нищо.

Извърна се и усети, че се ядосва на себе си. Уж беше решила да извоюва своята независимост и да се отърси от ограниченията на глимерата... и все пак се тревожеше дали някакъв си мъж ще й се обади за нещо, което вероятно щеше да се окаже телефонен секс, целящ да му донесе облекчение.

Да, това определено я правеше истинска феминистка.

Освен това никога досега не беше получавала оргазъм. Какво го караше да мисли, че ще успее...

Бръмченето, разнесло се откъм нощното шкафче, я накара да се втурне към леглото толкова бързо, че се препъна в килима.

- Ало! - отговори трескаво, след като си възвърна равновесието.

Миг тишина, а после в ухото й се разнесе прекрасен, дълбок мъжки глас.

- Къде си.

Парадайз се огледа наоколо.

- В стаята ми?

- Осветлението запалено ли е.

- Да?

Интересно, уж той задаваше въпросите, а тя отговаряше, но в действителност беше обратното. Струваше й се, че тя е тази, която пита.

- Легни си в леглото. Загаси лампите.

- Окей. - Парадайз отиде до вратата и натисна ключа за осветлението, след което се върна до леглото, събу си обувките и се излегна върху мекия дюшек. - Тъмно е.

Непрогледно.

От Крейг се откъсна някакъв звук, който тя не можа да определи... и усещането беше невероятно. С угасените лампи той сякаш беше до нея.

- Направо ме убиваш в часовете - каза гърлено.

- Защо?

- Не мога да откъсна очи от теб. Гледам извивката на шията ти. - Звукът се разнесе отново и Парадайз осъзна, че е нещо средно между мъркане и ръмжене... очевидно вече беше напълно възбуден. - Представям си как се приближавам зад теб и отмятам главата ти назад. Прокарвам ръце по гърлото ти... под униформата... върху гърдите ти.

Парадайз отвори очи.

- О, господи... наистина ли?

- Непрекъснато. Защо според теб онази вечер не можах да стана, когато ме повикаха.

Парадайз отново го видя, замръзнал на мястото си, лицето му беше напълно безизразно, огромното му тяло - напрегнато.

- За какво говориш?

- Имах ерекция. И всички щяха да видят.

Гърбът на Парадайз се изви в дъга, когато си представи как би изглеждал широкият му панталон, опънат от голямата му корава дължина.

- Трябва да започна да сядам отпред, за да не те виждам. -Парадайз се засмя тихо и той простена. - Направи го отново.

- Кое?

- Този смях. Толкова е секси. - Парадайз се подчини и от другата страна на линията долетя някакво шумолене. - Някога докосвала ли си се, Парадайз?

За миг тя си представи Ново, толкова сигурна, толкова сексуална, толкова уверена. И се поколеба дали да не излъже.

- Не съм.

- В мислите си те докосвам, откакто се прибрах.

В мрака на стаята й се заредиха още образи с него: как се бие с брата Бъч с такова достойнство; как вдига тежести; как се взира в нея в мъжката съблекалня.

- С какво си облечена? - прошепна той.

- Имам чувството, че си тук с мен.

- Наистина съм. С какво си облечена?

Парадайз сведе поглед в мрака и не видя нищо.

- Блузка с копчета отпред.