Дж. Уорд - Кървава целувка

В последвалата тишина половината от ума на Бъч даде накъсо при мисълта за онова с Хекс, но другата половина бе осенена от внезапно прозрение.

Мариса беше права. От мисълта да я види на подобно място се чувстваше много по-некомфортно, отколкото тя.

По дяволите.

- Както и да е - измърмори Ви, - двамата трябва да си поговорите. Веднага. И съжалявам.

- Няма нищо.

- Мислех си, че помагам. Просто исках да изтъкна, че тя е твоят тип. Тя е твоето момиче и ти не се нуждаеш от нищо повече, нито по-малко от нея.

- Така е. - Бъч се огледа за мобилния си телефон. - Отиде на работа, нали?

- Аха. Така каза, преди да излезе.

- Ще й се обадя. - Ви се надигна от стола и Бъч му протегна ръка. - Между нас с теб всичко е наред, мой човек. Сам съм си виновен. Предполагам, че трябваше да й кажа. Просто за мен нищо от станалото преди нея няма значение, нали разбираш?

Ви стисна ръката му.

- Чувствам се отвратително. Ако искаш райт, само ми кажи.

- Едва ли, но може да се наложи да ми вземаш дрехите от химическото поне месец занапред.

- Фриц вече не го ли прави?

- Това е човешка шега.

- Което обяснява защо не е смешна. - Ви се приближи до стъклената врата. - Кога каза, че искаш да си вземеш свободна нощ, за да отидеш в онзи клуб?

- Мислех си за утре. Защо не?

- Окей. Аз ще поема тренировката в спортния салон. А после Зи ще им обясни това-онова за отровите... сигурен ли си, че няма да имам нужда от дегустатор на храната?

- Не се притеснявай. Но ако Зи има нужда от някой, върху когото да се упражнява, нека вземе Ласигьр за опитно зайче.

- Имаш го. Със сигурност го имаш.

След като вратата се затвори безшумно зад Вишъс, Бъч се обади на своята шелан, молейки се да му вдигне. Когато бе прехвърлен на гласовата й поща, той изруга, надявайки се, че е, понеже е заета, а не защото му е толкова бясна, че го е блокирала.

Не би го сторила. Със сигурност не би го сторила.

От друга страна...

- По дяволите.

На това му се казваше да добавиш солидна доза вълнение към всяка секунда.

През цялата тренировка в спортния салон и последвалия невероятно информативен урок за това, как да убиваш с помощта на мазила и отвари, Парадайз имаше чувството, че знае най-невероятната тайна на планетата. С всеки юмрук и ритник, с всяка записка, която си водеше, трябваше да полага усилие да скрие усмивката от лицето си.

Не помагаше и това, че Крейг, знаеше тя, изпитва съвсем същото.

От време на време го улавяше да поглежда към нея с премрежени очи, които говореха, че за каквото и да си мислеше, то определено не беше съдържанието на урока.

Не, очевидно беше в тъмното, на телефона. С нея.

И естествено, Парадайз изобщо не се учудваше, че тялото й отново копнее за него... толкова силно, че непрекъснато шаваше и се въртеше, и не можеше да си намери място.

Никой друг обаче като че ли не забелязваше... макар да беше възможно да се заблуждава. Ами ако наистина беше така? Майната му. Преди да излезе от дома си, за да се дематериализира до мястото, откъдето ги вземаше автобусът, Парадайз бе проверила формулярите за постъпване в програмата (включително и частите, които не беше показала на баща си, защото не искаше да го плаши) - никъде не се споменаваше, че се забраняват връзки между участниците в нея.

Или романтични отношения.

Или... каквото и да бе онова, което те правеха.

Така че двамата не вършеха нищо нередно, поне що се отнасяше до правилата. Освен това бяха пълнолетни и вярно, възможността Пейтън и Анслам да научат истината можеше да доведе до усложнения с глимерата, ала: 1) Парадайз знаеше за Пейтън достатъчно, за да може да го изнуди да си мълчи, ако се наложи, и 2) Анслам беше най-обикновено разглезено богаташко синче, което не би забелязало и розов слон в стаята, освен ако не можеше да извлече някаква лична облага от това.

Когато стигнаха до последната част от уроците за тази нощ, Парадайз влезе в стаята с тежести след Крейг и като никога си позволи да плъзне оценяващ поглед по него, възхищавайки се на широките му рамене, високия ръст и спотаената сила, с която се движеше.

Както и невероятното му дупе.

Леле.

После обаче нямаше време за нищо друго, освен за задачите, които братът Бъч им възложи, изпращайки всеки от тях на различен уред.

- Парадайз, тази нощ ти ще тичаш - заяви той и й посочи бягащата пътека. - Един час. С пауза на двайсетата и четиресетата минута, за да пийнеш малко вода. Само на равно, докато загряваш.

Парадайз прекоси тепихите и се качи на най-близката машина, включи я и зададе шейсет минути с бързичко темпо. Гумената лента започна да се върти и тя подхвана ритъм, който й се стори по-труден от обикновено, но разбира се, бедрата й все още бяха изморени от приклекналата отбранителна позиция, в която беше стояла по-рано тази вечер. Постепенно обаче стана по-леко, машината поддаваше и скърцаше под подметките на маратонките й, дишането й ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Крейг беше изпратен на Смит машината.

На това му се казваше шоу.

Тежестите, с които той можеше да се справи, бяха толкова големи, че Бъч и Тор се видяха принудени да му асистират, застанали от двете му страни, в случай че изгуби контрол над близо тристате килограма. Крейг се намести под закрепената за машината щанга, вдигна ръце, изпусна дъха си и изпръхтя, докато я освобождаваше, поемайки тежестта с тялото си. Лицето му почервеня, а мускулите на шията и вените му се изопнаха, когато отстъпи назад, за да заеме стабилно положение.

Нагоре...

...надолу.

Нагоре...

...надолу.

Въпреки начина, по който кожата му потрепваше от напрежение, яките му мускули и желязното му тяло бяха солидни като скала, докато отново и отново вдигаше щангата. По лицето му се застича пот, не че той забелязваше, а Парадайз нямаше как да не опита да си представи как ли изглеждат масивните мускули на бедрата му под уж широките крачоли на панталона на униформата: платът се изопваше като втора кожа всеки път, щом Крейг приклекнеше, толкова огромни ставаха мускулите му. Всъщност изглеждаше така, сякаш всеки миг панталонът ще се скъса...

Стана толкова бързо.

В един момент Парадайз тичаше ритмично, без да изостава. В следващия десният й крак стъпи наполовина върху лентата, наполовина върху бордюра отстрани.

Политна прекалено бързо, за да се улови или поне да се подпре на ръката си. Вместо това се удари силно в конзолата, отскочи и едва не си остърга лицето във въртящата се лента, защото ключът за спиране, който толкова внимателно беше пъхнала в машината, не беше закачен за дрехите й.

Така че пътеката продължи да върви.

За частица от секундата бе твърде поразена, за да помръдне... ала парещата болка, жегнала я миг по-късно, я накара да се преметне настрани от мястото, върху което се беше приземила. Господи, отвратителната воня на изгорена плът, я накара да сбърчи нос.

И в този миг видя тежките ботуши.

Точно до лицето си.

Изведнъж над нея един през друг заприказваха цял куп хора и тя се опита да различи думите им, ала в очите й имаше нещо. А главата я болеше. Защо я болеше главата?

- ... доктор Джейн, незабавно.

- ... носилка?

- Бързо. Хайде!

Парадайз се опита да вдигне ръка и да избърше потта от очите си, за да вижда по-добре.

Не беше пот. А кръв. Когато погледна дланта, която беше прокарала по лицето си, видя, че беше поаленяла от кръв.

По дяволите, май беше пострадала сериозно.

И то само защото се беше държала като момиче.

По дяволите.

* * *

Когато в другата част на стаята Парадайз падна, Крейг замалко да хвърли щангата и да се втурне към нея. Това обаче не беше нещо, което правиш с тристакилограмова тежест... не и ако не искаш да нараниш себе си или някой наблизо.

Повиквайки на помощ целия си самоконтрол, той пристъпи напред и с помощта на братята върна тежестта на стойката. След това и тримата изхвърчаха от там. Крейг светкавично издърпа ключа за спиране, защото тя се намираше твърде близо до проклетата лента, сгърченото й тяло лежеше наполовина върху проклетото нещо.

- Парадайз? - повика я той.

Бъч коленичи до нея и Крейг едва не го изблъска настрани, но това беше нелепо. Като за начало, братът беше учител. Освен това едва ли би могъл да обяви по-красноречиво, че между тях с

Парадайз има нещо, ако започнеше да се държи собственически в подобна ситуация.

- Парадайз? - повтори той. - Парадайз...

Тя се надигна, чула го да изрича името й, и се обърна, за да го погледне... о, господи. Имаше кръв. Толкова много кръв... господи, щеше да припадне.

Братята си разменяха заповеди, а после Тор излезе, за да доведе помощ. Което означаваше, че точно до нея се освободи място и тялото на Крейг се възползва, още преди мозъкът му да бе оформил съзнателна мисъл.

- Добре съм. - Парадайз отблъсна ръцете, протегнати към нея, и седна. - Просто се чувствам глупаво. Нямам нужда от помощ.

Крейг свали тениската си с рязко движение, направи я на топка и я притисна до кървящата рана над окото й.

- Млъкни - измърмори, когато тя понечи да възрази. -Отиваш в клиниката. Вероятно имаш нужда от шевове.

- Просто малко порязване.

- Какво според теб означава цялата тази кръв?

- Няма повод за истерии...

- Не съм аз този, който дрънка...

Двамата продължиха по същия начин, остри думи прелитаха във въздуха, обезвреждайки се една друга. Едва когато спряха, за да си поемат дъх, Крейг си даде сметка, че всички в залата ги бяха зяпнали с изражения, които сякаш казваха: Я виж ти!