Дж. Уорд - Кървава целувка

Мариса докосна златната верижка на шията си и се намръщи, когато усети моментен порив да я свали, защото брат й нямаше да я одобри.

Само че независимо дали носеше символа на обвързването си около врата си, или не, това нямаше да промени нищо. В очите на брат си тя бе взела един двукрак плъх за хелрен, а за подобно падение нямаше прошка.

Миг по-късно на тротоара отвън се материализираха два силуета: мъж, облечен в бяла престилка, и жена в униформата на медицинска сестра.

Докато двамата пристъпваха под светлината на охранителните лампи, Мариса потърка изпотените си длани в панталона си. Хавърс си беше съвсем същият - безупречен с папийонката си, очилата с рогови рамки и разделената отстрани на път тъмна коса.

В последния момент Мариса завъртя верижката около врата си, така че кръстчето се скри на тила й, отвори входната врата и заяви, опитвайки се да звучи спокойно:

- Тя е в гостната.

Никакво „Здравей, как си?“, никакво „Хей, още ли си същият тесногръд задник?“... но разбира се, това беше спешен медицински случай, не светско посещение.

- Мариса. - Брат й кимна и пристъпи вътре. - Това е Канест, главната ми сестра.

- Приятно ми е да се запознаем - промърмори сестрата и Мариса й кимна.

- Насам - подкани ги и докато ги повеждаше с омекнали крака във вътрешността на скромната къща с най-обикновено обзавеждане, по някаква абсурдна причина си се представи като фламинго, с колене, обърнати в обратната посока. Едновременно с това цял куп спомени клокочеха под повърхността на съзнанието й и единствено сериозността на трагедията в другата стая й позволяваше да овладее емоциите си.

Брат й спря на прага на гостната и подаде лекарската си чанта на своята асистентка.

- Канест ще я прегледа и ще ме информира за състоянието й. Така е по-добре, отколкото да го направи мъж.

Мариса за първи път погледна брат си в очите и видя, че те имаха съвсем същия син цвят като нейните. Но разбира се, това едва ли би могло да се промени, нали така?

- Много деликатно от твоя страна - каза, след което се обърна към асистентката му. - Последвайте ме.

Щом се озоваха в гостната, сестрата отиде право при дивана и внимателно зае мястото на Рим. Пострадалата жена се размърда, сякаш усетила присъствието на някой друг пред себе си, а после простена, когато сестрата измери пулса и кръвното й.

Мариса застана отстрани, скръстила ръце на гърдите си и запушила устата си с длан. Движението беше нещо хубаво, каза си тя, доказателство, че горкото момиче все още е живо.

- Внимавайте - избъбри, докато сестрата опипваше ръката на пациентката си, и сълзи се смесиха с кръвта по подпухналото лице.

Господи, кой беше направил това? Трябва да беше някой член на расата - не долавяше и най-бегъл повей от човешка миризма.

Мариса извърна очи, когато прегледът стана по-интимен, и даде знак на Рим да се присъедини към нея на прага, сякаш за да защити достойнството на ранената жена, точно както беше направил брат й.

След цяла вечност (както й се стори), медицинската сестра размени няколко тихи думи с пострадалата, след което дойде при тях и кимна на Мариса да я последва до мястото, където Хавърс стоеше, сключил ръце зад гърба си.

- Има тежки вътрешни наранявания — докладва сестрата с тих глас. - Незабавно трябва да бъде оперирана, ако искаме да оцелее. Ръката е най-малкият й проблем.

Хавърс кимна и погледна към Мариса.

- Позволих си волността да организирам транспорт. Би трябвало да е тук до петнайсет минути.

- Аз ще дойда с нея. - Мариса се приготви за битка. - Докато близките й не се появят, аз отговарям за нея.

- Разбира се.

- И ще поема разходите по лечението.

- Няма да се наложи.

- Напротив, ще се наложи, и още как. Нека си взема нещата.

Тя ги остави, размени няколко думи с Рим и изтича в кабинета, за да си вземе телефона, чантата и палтото.

Поколеба се дали да не се обади на Бъч, тъй като съществуваше вероятност да не се прибере у дома за деня, но все още не беше сигурна. А ако звънеше на своя хелрен всеки път щом в работата й изникнеше сериозен проблем, той нямаше да има и миг покой.

Докато слизаше по стъпалата, си даде сметка, че има още една причина да не му се обади.

Ставащото тук твърде много приличаше на онова, което се бе случило със сестра му.

Възможно бе да се окаже съвсем същото, ако жената загинеше от нараняванията си.

Не, помисли си Мариса, докато се връщаше на първия етаж. Бъч си имаше предостатъчно тревоги на главата, за да събужда тя стари травми.

- Готова съм — заяви на брат си, сякаш го предизвикваше да й откаже.

- Линейката ще пристигне след две минути. Аз също ще трябва да пътувам с нея. За да има изобщо шанс да оцелее, ще трябва да пие от вена.

С тези думи той й се поклони лекичко и се отправи към входната врата.

Мариса поклати глава. Мисълта, че бе готов да даде от собствената си кръв на една непозната жена, която най-вероятно беше от простолюдието, бе едновременно невероятна... и дразнеща.

Това, че можеше да бъде толкова грижовен с пациентите си и толкова жесток с нея, й се струваше непоносимо противоречие.

Ала така беше в глимерата. Двойните стандарти бяха нещо нормално.

И обикновено се използваха, за да навредят на дъщери, сестри и майки.

Застанал във внушителното пъстроцветно фоайе на имението на Братството, Бъч се намръщи и си погледна телефона. Едва преди три минути беше погледнал часовника „Одемар Пиге“, който носеше на китката си, но си помисли, че може би самсунгът не-знам-какво-си ще му даде час, който ще му хареса повече.

Къде ти.

И седмото позвъняване към Мариса бе останало без отговор. Също като предишните шест.

Откъм трапезарията долитаха звуците на Последното хранене и без сам да знае защо, в мислите си Бъч се върна към нощта, когато ги беше чул за първи път. Беше в къщата, която сега представляваше място за аудиенции. Тогава той беше детектив в полицията, излязъл от контрол и търсещ начин за самоунищожение, така че веднъж завинаги да приключи с този живот.

И тогава всичко се беше обърнало с главата надолу.

Бет първа беше поела по този път, въвлечена в един друг свят от вампирската си кръв. При него бе станало по съвсем различен начин.

Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?

- Намери ли я?

Бъч затвори очи при звука на познатия мъжки глас. Въпреки че изобщо не беше вярно, понякога му се струваше, че ниският сардоничен глас на Вишъс бе отеквал в главата му цял живот.

- Не.

Ви се приближи, предхождан от миризмата на турски тютюн, и Бъч вдъхна дълбоко. Може би беше заради тютюна или пък заради присъствието на гадното копеле, ала паниката, пищяща в ушите му, поотслабна малко.

- Обади ли се в кабинета й в „Убежището“? - Ви изпусна струйка дим.

- Гласова поща. Звъннах и на Мери. Нищо.

- Мамка му...

Тихото избръмчаване на охранителния монитор го накара да обърне рязко глава. Виждайки образа на екрана, Бъч се втурна към вратата на вестибюла и едва не я изтръгна от пантите.

- О, господи, къде беше...

Хвърли се върху своята Мариса толкова мълниеносно и устремно, че останалата част от думите му беше заглушена, когато я притисна към себе си.

- Толкова съжалявам - каза тя глухо. - Имахме тежък случай. Не ти се обадих, защото нямах почти никакво време да се прибера.

Бъч се дръпна назад, улови лицето й в дланите си и я огледа от горе до долу.

- Добре ли си?

- Абсолютно. И толкова съжалявам...

Той я целуна, потръпвайки, когато ръцете й се плъзнаха по гърба му.

- Не, не. Не се извинявай. Интересува ме само това, че си добре.

По дяволите, слънцето беше толкова ужасяващо. Един вампир, заварен от зората на открито, си беше като клада в дрехи... И макар че Мариса бе на сигурно място в „Убежището“, никога не можеше да е сигурен какво ще се случи: хората бяха непредсказуеми идиоти, а лесърите бяха смъртоносни.

Мариса се откъсна от него и се усмихна.

- Добре съм, наистина.

Да, само дето отказваше да го погледне в очите.

Бъч я подръпна за ръката.

- Ела с мен.

- Но Последното хранене все още не е свършило...

- Кой го е грижа?

Издърпа я в билярдната и сигурно щеше да затвори вратата, ако имаше такава.

- Какво стана? - настоя.

Мариса направи няколко крачки из стаята, а невероятното й тяло превръщаше простичките й дрехи във висша мода.

- Нищо, за което да не си чувал и преди, уви.

Бъч затвори очи. Понякога ненавиждаше работата й, наистина. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече се бореше тя...

И въпреки че го болеше да я вижда изтощена, обезкуражена и дори съсипана понякога, адски я уважаваше за онова, което правеше за расата. А и невинаги беше ужасно. Когато онези, на които бе помогнала, започнеха нов, независим живот, неговата шелан направо грееше.

Бъч я улови за ръка и като се облегна на една от билярдните маси, я намести между бедрата си.

- Разкажи ми въпреки това.

Нейните очи обходиха стаята, ала неговите бяха приковани в лицето й. Исусе, дори след дълга, тежка нощ, тя направо спираше дъха му. Красотата й беше легендарна сред расата, нещо, за което се говореше от поколения и пред което все още благоговееха. И нищо чудно. Лицето й беше като изваяно, кожата й бе гладка и блестяща като перла, сините й очи имаха цвета на незабравка, а устните й бяха толкова розови и меки. И разбира се, русата й коса, падаща под раменете, и тялото, от което на мъжете им омекваха краката... за разлика от други неща.