Мамка му.

Все тая. Преди всичко трябваше да се погрижи тя да се съгласи да я лекуват. След това щеше да се тревожи за заключенията, които наобиколилите ги несъмнено си вадеха.

И да, именно той бе този, който я вдигна и я сложи върху носилката.

И да, ако някой от другите мъже, включително и приятелчето й Пейтън или пък някой от братята я беше докоснал, той щеше да му откъсне ръката.

Парадайз продължи да спори с него и когато излязоха в коридора - беше уплашена и по този начин се опитваше да се справи със страха, разбра той.

- Нелепо. - Но все още притискаше тениската му до челото си. - Просто трябва да си измия лицето и кръвта ще спре.

- Да, защото малко вода със сигурност ще затвори петсантиметровата рана там горе.

- Нямам нужда чак от носилка!

- Кога, казваш, завърши медицинския университет?

Стигнаха до клиниката и Крейг понечи да влезе с нея, но Бъч се изстъпи пред него.

- Трябва да се върнеш в час.

Крейг отвори уста, за да възрази... и в този миг осъзна, че си беше изгубил проклетия ум. Беше се запознал с нея наистина кога, преди не повече от четири нощи? Това беше неуместно.

И все пак поклати глава.

- Няма да си тръгна.

- Ще трябва да я прегледат - възрази Бъч. - Цялата, ако ме разбираш.

Крейг изруга и хвърли последен поглед през бавно затварящата се врата към стаята, където Парадайз се прехвърляше от носилката върху масата за прегледи. Сякаш усетила, че той вече не е до нея, тя вдигна объркано глава, търсейки го с поглед.

- Аз, ъ... - Крейг се прокашля. - Искам да я видя, когато приключат.

- Стига тя да е съгласна, имаш го.

Крейг кимна и заповяда на краката си да направят кръгом и да го отведат в залата с тежестите. Мина поне половин минута, преди те да се подчинят... и го направиха толкова бавно, че и охлюв

би стигнал по-бързо.

Пейтън го чакаше пред вратата на залата.

Крейг изруга под носа си и се приготви отново да се сбие с него.

- Кога се случи? - попита Пейтън.

- Кое?

- Ти и тя.

Другият мъж го гледаше със странно спокойствие, което можеше да означава приемане или пък подготовка за атака. Странно, съвършените му черти и излъчването му на аристократ, който смята, че целият свят му е длъжник, съчетани с изисканото му потекло, го правеха далеч по-добър кандидат за всяка жена.

И все пак Парадайз по някаква причина беше избрала него.

Сигурно не беше с всичкия си.

- Между нас няма нищо - заяви той.

- Не ми излизай с тия, окей? Обвързал си се с нея.

- Как ли пък не.

Сините очи на Пейтън го изгледаха изпитателно, а после той се намръщи.

- Я чакай, ти си сериозен.

- За какво говориш?

- Наистина не си даваш сметка. Не забелязваш, че мирисът на обвързването ти е задействан... нито че оголи зъби насреща ни, когато се приближихме, за да й помогнем. Ти наистина и представа си нямаш.

Известно време единственото, което Крейг беше в състояние да прави, бе да примигва като крава. А после отмести поглед вляво от Пейтън и се опита да прецени разстоянието между челото си и бетонната стена. Може би ако си цапардосаше черепа достатъчно силно, последвалата мозъчна травма щеше да доведе до загуба на паметта, от която да забрави, че някога изобщо се е запознал с тази жена.

Пейтън избухна в смях.

- Знаеш ли, искам да те мразя, наистина. Тя е една от най-свестните жени, които съм срещал някога. Вместо това ми е гадно за теб.

- И защо? - сопна се Крейг.

- Защото си затънал толкова надълбоко, а все още се съпротивляваш. Ще стане интересно.

- Радвам се, че мога да те позабавлявам.

Пейтън има нахалството да го потупа по рамото.

- Гледай да се погрижиш за нея както трябва... в противен случай ще те намеря и ще те убия. Бавно.

Крейг отстъпи назад.

- Не знам за какво говориш.

- Да, да, не знаеш.

Смеейки се, Пейтън се обърна, за да отвори вратата, ала Крейг го сграбчи.

- Откъде я познаваш?

Моментна пауза.

- Тя работи в къщата за аудиенции.

- И аз я срещнах там.

- Нека сме наясно за едно. Понякога и на мен ми се струва, че съм влюбен в нея. - Пейтън отново направи физиономия. -Господи, ще престанеш ли с това?

- С кое?

- Да ми ръмжиш насреща.

Я виж ти - горната му устна беше повдигната, оголвайки издължените му вампирски зъби.

- Съжалявам.

- О, да, определено не си се обвързал. Ни най-малко. - Пейтън скръсти ръце на гърдите си. - Както и да е, преди да си ме разкъсал на парчета, нека ти кажа, че дори не съм я целунал. И по-добре. Аз съм истински задник и освен това, както тя ми повтаря, имам някои наистина гадни навици. Както и да е, не забравяй какво ти казах.

- Аз пък се надявах, че и двамата ще забравим за този разговор.

- Няма да го бъде, мой човек. - Изведнъж Пейтън присви очи и от него заструи неподправена агресия. - Всеки, който нарани тази жена, е мой враг. А аз може и да съм аристократ, но съм способен да се превърна в истински звяр, когато се налага да защитя своето. Ясно?

Крейг го изгледа преценяващо.

- Нищо не мога да ти обещая.

- Какво означава това?

- Имам... някои неща, които трябва да свърша, когато приключим тук, и те не включват да уседна и да се задомя. Обвързан или не, нищо няма да промени това. Нито дори Парадайз... и тя го знае.

Пейтън понижи глас толкова, че следващите му думи едва се чуваха:

- Значи, си глупак. Шибан идиот. - После обаче сви рамене. -Но пък това е страхотна новина. Така де, значи, все още имам шанс с нея. И преди пак да си се запенил от бяс, майната ти. Тръгнеш ли си, сам ще си си виновен и те уверявам, че аз наистина ще се пробвам с нея.

Звярът в Крейг надигна глава и изрева... и вероятно беше за добро, че другият мъж се обърна и влезе в залата с тежести.

Един от участниците в програмата вече беше в клиниката. Не беше нужно класът да намалее с двама.

Особено когато щеше да се наложи да го изнесат на парчета.

34


Мариса цяла нощ говори с Бъч.

Дори докато провеждаше срещи с персонала, интервюираше кандидат за свободното място по психично здраве и се отби, за да си поприказва с Мери, някъде на заден план в ума си тя непрекъснато разговаряше с Бъч.

Въображаемите сценарии, в които, тласкана от справедлив гняв, го правеше на нищо, задето й беше спестил истината, се разиграваха на фона на пълното му съгласие, признанието му, че наистина е невероятен задник и има нужда от сериозна психиатрична помощ. Това, че през последните няколко часа й беше звънял три пъти и бе оставил две съобщения, изобщо не му помагаше... Разбира се, той можеше да бъде защитаван от самия Пери Мейсън и пак щеше да получи доживотна присъда, без възможност някога отново да прави секс със своята шелан.

Не беше отговорила на никое от съобщенията му... и си казваше, че го държи на разстояние, защото иска първо да подбере точните думи. Истината обаче далеч не бе толкова похвална: чувстваше се наранена от него, отблъсната, захвърлена настрани и искаше той да изпита същото.

Което изобщо не беше привлекателно.

Прескъпа Скрайб Върджин, та тя не беше злобна и мразеше това, че най-скъпоценното за нея - връзката й с мъжа, когото обичаше - я бе накарало да стане такава.

Ето защо си тръгна рано от работа и твърдо решена да проведат трудния разговор, който беше неизбежен, му изпрати съобщение, че ще го чака след края на тренировката.

Когато се прибра в имението, първата й мисъл при вида на огромното фоайе бе колко души минаваха оттам непрекъснато. Двамата с Бъч се нуждаеха от усамотение, така че май щеше да е най-добре да отиде в тренировъчния център. Като за начало, след като реши, че трябва да говорят, искаше да го направят възможно най-скоро и освен това Дупката беше прекалено клаустрофобична, а и не беше сигурна дали Ви, или Джейн няма да са там.

А последното, което искаше, бе някой да ги чуе.

Остави палтото и куфарчето си до скритата врата под голямото стълбище, въведе кода (1914) и взе няколкото стъпала на бегом. След като отново въведе същите цифри, излезе в подземния тунел и пое към тренировъчния център. От време на време изтриваше изпотените си длани в панталона и оправяше косата си, която като никога бе оставила пусната.

Докато мине през складовото помещение и влезе в офиса, сърцето й думкаше в гърдите, устата й беше пресъхнала, а стомахът й беше станал на топка.

След като години наред беше страдала от пристъпи на паника, сега се молеше нервите й да не я върнат обратно в онзи ад.

Погледна изящния часовник на „Картие“, който Бъч й беше подарил за първата им годишнина, и видя, че ще трябва да почака известно време. Поне час.

Страхотно, сега се чувстваше като пленена в стъклен аквариум.

Погледна през рамо към вратата и се поколеба дали да не излезе в коридора и да започне да крачи напред-назад, с надеждата, че физическото усилие ще й помогне, но идеята не й се понрави. Освен това, рано или късно, дори да не беше получил съобщението й, Бъч щеше да е принуден да се върне в имението за Последното хранене и това бе най-добрата й възможност да го хване.

Така че се настани зад бюрото, включи компютъра и отвори пощата, която си беше направила за кореспонденцията относно бала.

- Леле. - Тя се приведе към екрана. Беше получила цял куп отговори. - Освен ако не сте само откази, разбира се.

За бога, та тук имаше поне сто непрочетени съобщения и когато започна да ги отваря едно по едно, тя откри... че са единствено приети покани.