С удоволствие приемаме любезната покана...

Но разбира се, както моят хелрен, така и аз ще...

С огромно нетърпение, смирено приемаме...

Мариса извади един тефтер от страничното чекмедже, направи таблица с колони, озаглавени Име, Отговор и Номер, и се зае да въведе данните от пощенската кутия. Беше стигнала до половината, когато видя името на брат си.

Отвори писмото му, затаила дъх... и го изпусна.

Нямаше да дойде. С три учтиви изречения той обясняваше, че ще бъде ангажиран в клиниката, но наистина оценява това, че са го включили.

Странно, при този отговор Мариса се почувства едновременно облекчена и мъничко разочарована. Беше очаквала брат й да дойде, особено след като онази жена бе споменала, че именно той я е препоръчал за организирането на бала.

Облегна се в стола и се замисли за плановете си да се изправи срещу своето минало. Рот много отдавна й се беше извинил и начинът, по който от все сърце беше приел Бъч и тяхното обвързване, значеше толкова много. Никога не се бе замисляла особено върху станалото между нея и краля, ала връщайки се назад към обречения им годеж и всичко, случило се след това, си даде сметка, че наистина му беше простила. Сега изпитваше към него единствено обич и знаеше, че ако има нужда, той на драго сърце ще говори с нея. Тя наистина беше в мир с него.

С глимерата обаче положението беше съвсем различно. Все още изпитваше единствено гняв към тях и техните порядки, но не беше, като да може да ги събере и да им се навика за глупавите им предразсъдъци и закостенялост. Да живее далеч от всичко това, бе много по-удачна стратегия.

Що се отнася до Хавърс, беше възнамерявала да говори с него на бала... ала едва ли би било особено разумно. Това определено беше разговор, за който щяха да се нуждаят от усамотение... а може би и предварително подготвени бележки - дори не беше сигурна

какво ще му каже.

Там беше проблемът с вземането на подобни решения - не можеш да се принудиш да направиш нещо, за което не си готов. А и емоциите й все още бяха толкова нестабилни.

Да, помисли си Мариса, това, че брат й нямаше да дойде на бала, щеше да я улесни. И да й помогне да не направи зрелище за членовете на глимерата.

Решението най-вероятно бе още мъничко време и... да му се не види, май би било най-добре да си поговори с него в присъствието на Мери... стига той да беше съгласен. Кой знае.

Основният й проблем беше Бъч. Както и убитата жена, разбира се.

Мариса се съсредоточи върху задачата си, довърши списъка и излезе от имейла, след което преброи получените отговори. Ако това почти стопроцентово приемане на изпратените покани продължеше в същия дух, у Абалон щяха да се съберат близо четиристотин души. Което беше два пъти повече, отколкото бе предвидила, когато изчисляваше разходите за храна и напитки... които, като организатор на събитието, тя трябваше да покрие.

Май беше подценила колко много членовете на глимерата искаха да видят и да бъдат видени.

Облегна се в стола и отново си погледна часовника. Поне бе успяла да запълни цели трийсет минути.

Нервна, неспокойна, като на тръни, тя си играеше с мишката, гледайки кръгчетата, които бялата стреличка описваше на екрана.

Човече, все още му беше толкова ядосана. Въпреки че доста се беше поуспокоила, беше наранена и...

Мариса се намръщи и спря броденията на мишката по екрана.

В дъното на редичката иконки имаше мъничка снимка, която приличаше на... тила на нейния хелрен?

Не можеше да е това.

Щракна върху снимката и на екрана изникна диалог, искащ парола. Мястото за потребителското име вече беше попълнено (БЪЧДИСТ), а това за паролата беше празно.

Нямаше заглавие, нищо, което да й подскаже за какъв файл става дума. И колкото и да беше тъжно, като се имаше предвид какво се случва между тях в момента, Мариса усети, че я изпълва подозрение.

Разбира се, когато криеш разни неща от партньора си, нормално бе той да започне да се съмнява във всичко.

Въведе паролата, която Бъч използваше обикновено (1МАРИСА1!)...

...и файлът се отвори.

Беше видео клип, в който Бъч седеше на бюрото, а камерата беше зад главата му.

Мариса го пусна и загледа как нейният хелрен си играе с ключа с червения пискюл. Нямаше звук, но тя ясно можеше да си представи тупването, разнасящо се всеки път щом Бъч го пуснеше върху попивателната.

В стаята се появи млад мъж, несъмнено един от участниците в програмата, и двамата заговориха.

Очевидно беше интервю, касаещо тренировъчната програма... и ако се съдеше по лицето на младия мъж, не вървеше никак добре.

Стана й ясно за какво говорят, когато Бъч вдигна ключа.

Време бе да пусне звука, реши Мариса и се заигра с разни бутони... напълно безуспешно, поне докато не си даде сметка, че трябва да включи тонколонките... което й отне доволно дълго време, тъй като някой по незнайно каква причина ги беше изключил от компютъра.

- ...какво е? - попита мъжът.

Мариса се изправи и се съсредоточи върху тила на Бъч. Той не отговори веднага.

- Зависи колко е отдавнашна и как е станало. Наскорошната, особено ако е била насилствена, може да бъде наистина гадна.

- За какво говориш? - попита Мариса на глас.

- Тялото определено не обича да бъде намушквано или накълцвано на парчета и обикновено изразява възмущението си, като оплисква всичко наоколо. Ние сме колко, седемдесет процента или нещо такова вода? С очите си се убеждаваш, че е така, когато видиш някое скорошно местопрестъпление. Локви. Петна. Пръски. А после имаш и изцапани дрехи, килими, чаршафи, стени, подове... или, ако е навън, земя, цимент, асфалт. Да не забравяме и миризмата.

Господи, помисли си Мариса, усетила как я залива тъга. Бъч продължи:

- При по-отдавнашните случаи... миризмата е по-ужасна от бъркотията. Удавянията са просто грозни, с цялото онова подпухване... а ако газовете, насъбрали се вътре, излязат навън? Вонята може да те нокаутира. Не си падам особено и по изгарянията. - Той замълча за миг. - Искаш ли да знаеш какво мразех най-много? - Бъч посочи косата си. - Косата. Косата... Господи, шибаната коса, особено ако беше жена. Сплъстена от кръв, пръст, малки камъчета... оплетена и разчорлена, разпиляна върху сивкава кожа. Когато не мога да спя, именно това виждам. Косата.

- Бъч разтри ръце. - Винаги носиш ръкавици, нали се сещаш, за да не оставиш отпечатъци някъде, да не оставиш частица от себе си. Преди използваха латекс, после започнаха да ги правят от нитрил. Понякога, докато се занимавах с тялото, косата полепваше по ръкавиците... Беше сякаш иска да се добере до мен. Сякаш можеш да прихванеш смърт чрез убийство от някого. - Бъч поклати глава.

- Шибаните ръкавици бяха толкова тънки. И не помагаха.

Другият мъж се намръщи.

- Тогава защо трябваше да ги носиш?

- Не, не, помагаха срещу пръстови отпечатъци. Ала аз оставях нещо от себе си във всички онези мъртви тела. Всяко едно от тях... има частица от мен.

Мариса изключи звука. Спря видеото. Улови главата си в ръце.

* * *

- До утре ще си като нова.

Доктор Джейн й подаде огледалце и Парадайз се приготви да види отражението си... ала то далеч не беше толкова страшно, колкото беше очаквала.

- Колко шева са това?

- Дванайсет. Няма обаче да ти остане никакъв белег. Парадайз вдигна ръка и докосна линийката от малки черни възелчета над веждата си.

- Имаше толкова много кръв, че бих могла да се закълна, че ще ми трябват поне стотина.

Доктор Джейн сложи малка бяла превръзка върху творението си и свали ръкавиците със звук, които отекна в покритата с плочки стая.

- Тази част от челото се отличава с висока степен на васкуларизация. Би било добре да се нахраниш, ако отдавна не си вземала вена. Не е спешно, но действително изгуби доста кръв, а знам колко здраво работите в програмата.

Което в нейния случай се изразяваше в това, да се разсее и да се изложи пред всички.

- Можеш да изчакаш автобуса да те отведе у дома или пък бих могла да помоля един от догените да те откара до някое сигурно място, откъдето да се дематериализираш.

Парадайз свали огледалцето и опита да си представи как ще реагира баща й, ако я види в подобно състояние.

- Може ли да остана за деня? Не мога... не искам да се прибера вкъщи, изглеждаща по този начин.

Доктор Джейн се усмихна и прокара ръка през късо подстриганата си руса коса, тъмнозелените й очи гледаха мило.

- Всъщност и аз си мислех същото... но не бих искала да карам когото и да било да остане тук, освен ако не се налага от медицинска гледна точка. А в твоя случай не е така. Просто... така би било по-добре за баща ти.

- Може ли да му се обадя по мобилния си?

- Разбира се. Ако няма сигнал, което се случва понякога, в столовата има стационарен телефон, който можеш да използваш.

- Много ти благодаря. - Парадайз свали крака от масата за прегледи. - Изобщо не усетих, докато ме шиеше.

- Справяш се чудесно, Парадайз. Всички толкова се гордеят с теб.

- Благодаря.

Тя погледна надолу, докато стъпваше на пода, и направи физиономия. Маратонките й бяха опръскани с кръв... което не беше чак толкова страшно, стига да не се появеше с тях пред баща си.

Да, определено беше най-добре да преспи тук, помисли си, докато излизаше в коридора.

Едва когато стигна до общата стая и бутна вратата, си даде сметка, че...

...двамата с Крейг щяха да бъдат под един покрив.

През целия ден.

Какво пък, помисли си, когато тялото й направи същата сметка и получи чисто гол отговор - след като се бе наложило да я закърпят с игла и конец, защо пък да не се възползва от възможността някой да я целуне, за да й мине.