Разбира се, тя бе говорила толкова спокойно и мило, колкото й беше възможно. Сега всичко зависеше от него; бъдещето им бе в неговите ръце.

Бъч се раздвижи в стола си и тя се приготви да го види как излиза от стаята, ала той просто облегна лакти на коленете си и потърка челюстта си, потъмняла от едва наболата брада. Другата му ръка извади огромния кръст, който носеше под черната си тениска.

Е, добре, сега ръцете й започнаха да се изпотяват мъничко.

- Аз, ъ... - Той се прокашля. - Това си е доста за преглъщане.

- Съжалявам.

- Недей.

- Окей.

По някаква причина тихото бръмчене на компютъра изведнъж стана адски силно, сякаш ушите й, мъчещи се да доловят и най-слабия звук откъм нейния хелрен, усилваха всичко наоколо.

Той отново се прокашля.

- Не знаех, че съм се справял толкова ужасно с това.

- С кое?

- С връзката ни.

- Все още те обичам. Все още те желая. Не си се провалил във всичко... пък и аз също имам вина. Едва ли бих могла да се нарека особено приказлива.

- Не съм толкова сигурен. За провалянето ми.

Мариса се приведе напред и протегна ръка през бюрото, въпреки че не можеше да го достигне... и това като че ли беше

съвършената метафора.

- Бъч, недей... моля те, не се измъчвай. То няма да помогне на никого. Говори с мен. Трябва да говориш с мен... само това се опитвам да ти кажа.

- Казваш много повече.

Мариса вдигна отчаяно ръце.

- Не е нужно да отида в клуба, ако това толкова те ужасява. Не е нужно да те карам да свършиш в устата ми, ако това не те възбужда. Искам просто да ми казваш защо, така че да можем да го обсъдим... трябва да съществува друг начин да го направим, освен ти да млъкнеш, след като ми заявиш, че е, понеже съм „добро момиче и добрите момичета не правят такива неща“.

Бъч долепи връхчетата на пръстите си пред себе си и ги допря до устните си.

- Не ти казах за кошмарите, защото те са толкова ужасни, когато ме връхлетят, че последното, което искам, е да говоря за тях, когато си отидат. Адски се вбесявам на всички гадости, които все още ме преследват, и имам чувството, че ако говоря за тях, сякаш им давам още по-голяма власт над себе си.

Мариса си спомни разговора си с Мери от предишната нощ.

- Сигурна съм, че Мери ще каже обратното. Колкото повече говориш за нещо, толкова по-малка власт има то над теб.

- Може би. Няма откъде да знам.

На Мариса й се прииска да продължи да настоява, но не го направи. Струваше й се, че вратата се беше открехнала и последното, което искаше да стори, бе да го уплаши и да я накара да се затръшне.

- Що се отнася до свирките... - По бузите му плъзна червенина. - Права си. Не искам да говоря за това, защото се срамувам от себе си.

- Защо? - прошепна Мариса.

- Защото...

Кажи ми, молеше го тя наум, докато го гледаше как се бори със себе си. Можеш да го направиш... кажи ми.

Очите му се вдигнаха към нейните.

- Виж, не искам да ми изнесеш лекция за това, което ще ти кажа сега, окей? Да не ставам глупав и разни такива. Ясно?

Веждите на Мариса подскочиха.

- Разбира се. Обещавам.

- Искаш да говоря, добре тогава. Но ако ми излезеш с някакви политически коректни простотии, няма да го понеса добре.

Тъй като никога не му беше излизала с „някакви политически коректни простотии“, Мариса се досети, че поставя условия, защото се чувства уязвим.

- Обещавам.

Той кимна, сякаш бяха сключили сделка.

- Бях отгледан като католик. Истински католик, не някаква бледа имитация. И съжалявам, обаче резултатът бе, че ме научиха... че само курвите и уличниците правят такива неща. А ти... ти си всичко, за което някога съм мечтал у една жена.

Изведнъж Бъч наведе очи, сякаш не бе в състояние да продължи.

- Защо се срамуваш? - прошепна Мариса.

Той направи такава гримаса, че лицето му почти се скри във веждите.

- Защото...

- Защото искаш да те накарам да свършиш по този начин?

Той кимна, а после вдигна рязко глава.

- Защо изпитваш облекчение от това?

- Моля?

- Току-що въздъхна така, сякаш бе обзета от облекчение.

По устните на Мариса се разля усмивка.

- Мислех, че никога няма да ми позволиш да го направя... а винаги ми се е искало да разбера какво е усещането.

Лицето на хелрена й почервеня като домат. Като. Домат.

- Аз просто... не искам да проявя неуважение към теб. А възпитанието ми казва, че именно това става, когато го направиш в устата на едно момиче - не я харесваш, не я обичаш, не я уважаваш. И да, знам, трябва да се отърся от тези предразсъдъци, но не е толкова лесно.

Мариса се замисли за борбата, която самата тя водеше с остатъците от собственото си възпитание.

- Човече, разбирам те, и още как. Знам, че трябва да престана да се чувствам озлобена и несигурна по отношение на брат ми и годините, прекарани в глимерата. Ала то е, сякаш съм се опарила прекалено силно, разбираш ли?

- Абсолютно. - Бъч се усмихна лекичко. А после разтърка лицето си. - Толкова ли съм червен, колкото си мисля?

- Да. И е очарователно.

Той се разсмя... но после отново стана сериозен.

- Има и още една причина. Е, поне за клуба, има и още една причина... само че е наистина лудост. Ама наистина.

- Не се боя. Докато говориш с мен, не се боя от нищо.

Вече усещаше как връзката между тях укрепва... и то не по онзи краткотраен начин, когато просто споделяте страхотни оргазми, след което се връщате към всичко онова, останало неразрешено.

Тази връзка беше солидна. Като скала.

От типа и-преди-обичах-партньора-си-ала-сега-го-обичам-още-повече.

Мариса разбра, че се кани да заговори за сестра си - видя го в начина, по който се вкамени цялото му тяло, толкова, че сякаш бе престанал да диша. А красивите му лешникови очи овлажняха.

Изправи се, за да отиде при него, но той махна рязко с ръка.

- Да не си посмяла. Не ме докосвай, не се приближавай. Ако искаш да говорим, точно сега трябва да ми дадеш лично пространство.

Мариса бавно се отпусна в стола си. Сърцето й задумка в гърдите и тя отвори устата си, за да не се задуши.

- Открай време съм суеверен... - започна той тихо, сякаш говореше на себе си. - Нали се сещаш, суеверно мислене. Виждам цял куп връзки между нещата, които в действителност изобщо не съществуват. То е като онова, което казах на Акс за ръкавиците на местопрестъплението. Рационално погледнато, знам, че не оставям част от себе си върху онези тела, но на мен ми се струва другояче.

Той замълча, ала Мариса остана на мястото си.

- Сестра ми... - Ново прокашляне, но въпреки това, когато отново заговори, дрезгавият му глас бе станал още по-хриплив. -Сестра ми беше добър човек. Семейството ми беше доста голямо и не всички бяха мили с мен. Тя обаче беше.

Мариса си спомни онова, което знаеше за момичето: изчезването, изнасилването, убийството, тялото, открито седмица по-късно. Бъч бе последният, видял я жива.

- Тя обаче си имаше и друга страна - продължи той. -Излизаше с доста... по дяволите, трудно ми е да го изрека... излизаше с доста момчета, нали се сещаш?

Сега лицето му беше пребледняло, устните му бяха стиснати, а лешниковите очи - полупритворени, сякаш отново преживяваше лоши спомени.

А после млъкна. Не каза нищо повече, така че Мариса трябваше сама да попълни празнините.

- Мислиш, че е била убита - прошепна тя, - защото не е била добро момиче. Мислиш си, че може би, ако не беше правила секс с онези момчета, нямаше да се качи в колата, те нямаше да сторят онова, което са сторили с нея, и тя нямаше да умре.

Бъч затвори очи. Кимна.

- И се ненавиждаш, задето мислиш така, тъй като по този начин стоварваш вината върху нея... и това ти се струва предателство. Обвиняваш жертвата... а то е нещо, което никога, никога не би причинил на когото и да е, най-малкото на родната си сестра.

Бъч кимна, отново и отново. А после избърса една сълза.

- Сега вече може ли да дойда и да те прегърна? - попита Мариса с пресекващ глас. - Моля те.

Той кимна и тя се втурна покрай бюрото, обви ръце около него и го притегли към себе си, така че в крайна сметка приседна на писалището, а главата му се отпусна в скута й.

Приведена над него, вдъхвайки миризмата на косата и афтършейва му, милвайки широките му рамене, Мариса почувства, че го обича повече отвсякога... всъщност онова, което изпълваше сърцето й в този миг, бе толкова огромно, че не знаеше как тялото й успяваше да го задържи.

- Вината не беше нейна — дрезгаво каза той. - Знам го. Това, че си го помислих дори за миг, е толкова... грозно. Толкова ужасно, колкото и че не можах да я спася - спокойно бих могъл лично да я натикам в онази кола. Исусе, да вярвам, че проблемът са били постъпките й? - Бъч надигна глава. - Умът ми не може да го побере... ако имах дъщеря и опазил Господ - при тези думи той се прекръсти, - с нея се случеше нещо и някой се опиташе да стовари вината върху късата й пола или това, че е изпила едно... или пък седемдесет и пет питиета, или се е съгласила да прави секс, а после се е отказала по средата? Имаш ли представа какво бих направил с това сексистко копеле?

- Ще го убиеш веднага след като убиеш виновника.

- Абсолютно. И още как. Ала после... - Ръката на Бъч описа кръг до слепоочието му, - старата плоча отново се включва и от време на време пак чувам онази ужасна мисъл... и се чувствам толкова виновен, че ми се иска да повърна. Всъщност дори и в този момент преценявам разстоянието между мен и кошчето за боклук и се чудя дали ще стигна навреме.

Очите му се вторачиха някъде встрани от нея и на Мариса й се прииска Мери да беше с тях в стаята. Ето защо хората ходеха при терапевти, помисли си тя - когато язовирната стена рухнеше по този начин, вероятно не беше зле наблизо да има професионалист.