Ненавиждал бе тежкото положение, в което се бяха озовали по-рано. И обожаваше новия изглед, който се разкриваше пред тях сега.

Като по даден знак, Бъч усети присъствието на своята шелан на върха на голямото стълбище. Обърна се и...

Енагбу джио кдф ахтаж; фжжкд поукл.

Или нещо такова.

Красивата принцеса в дизайнерски дрехи бе изчезнала, отстъпвайки място на невероятно еротична секс бомба, облечена в прилепнали по тялото черни латексови дрехи, които тръгваха от обувките на високи тънки токчета и стигаха до върха на главата й. Единственото, което издаваше коя е, бе дългата руса опашка, показала се през един отвор на върха на костюма, покриващ тялото и лицето й.

И разбира се, маската й.

Приличаше на индустриална газова маска, с кръгли черни дискове за очите и отвори за носа и устата, които не разкриваха нито сантиметър от кожата й, защото латексът, закриващ лицето й, беше херметически затворен. Изработена от черно стъкло и лъскав сив метал, тя беше грозно произведение на истинско изкуство.

Когато Мариса тръгна към него, пенисът на Бъч се изпъна в толкова светкавична ерекция, че той сведе поглед надолу, за да се увери, че панталонът му си е на мястото.

Тялото й беше... абсолютно умопомрачително, светлината се разливаше по страхотните извивки на гърдите й, хвърляше сенки около тясната й талия, подчертаваше хълбоците и бедрата й.

Когато най-сетне застана пред него, тя се завъртя бавно и мили боже, от механизирания звук на дишането й топките му се напрегнаха до болка. Е, от това и от дупето й. Всемогъщи боже, дупето й...

- Е, какво мислиш?

Разнеслият се глас не беше нейният - сякаш променен от някакъв резонатор, - бе металически, изопачен, непознат и чуждоземен.

- Оджкдла хгдио лвено ио.

- Какво? - попита електронният глас.

- Каза, че си просто не-ве-рояяяяятна - долетя мъжки глас от другия край на фоайето.

Бъч обърна рязко глава и впи яростен поглед в Ласитър, който се беше показал от билярдната и стоеше на прага. Бъч вдигна показалец и го насочи срещу него като пистолет.

- Занеси си нещастния задник обратно в шибаната стая, преди да съм ти изтръгнал очите и да съм те удушил със собствения ти език.

Падналият ангел вдигна отбранително ръце и даде на заден ход.

- Окей. Отивам си. Ето, махам се, без да кажа абсолютно нищо за нея.

Оттеглянето му щеше да бъде по-убедително, ако копелето не беше подсвирнало силно в мига, в който се скри от поглед.

- Ще го убия, кълна се.

- Моля те, недей.

Бъч отново се съсредоточи върху Мариса и поклати глава.

- Господи, изглеждаш... хей, ето че отново заговорих на английски. Бонус.

Притегли я към себе си и като я притисна до тялото си, плъзна ръце по гладкия, леко лепкав костюм. От гърдите му се откъсна стон и като се наведе настрани, той спусна ръце по хълбоците й и стисна дупето й.

- Няма да изкарам тази нощ - простена той. - По дяволите, едва съм в състояние да ходя.

Сексапилният й смях, изменен от устройството в маската, го накара да се олюлее в тежките си ботуши. Мили. Боже.

* * *

- Сприятели ли се с някого в класа?

Седнала в голямото кожено кресло в кабинета на баща си, Парадайз подви обутите си в чорапи крака под себе си и се зачуди как точно да му отговори... молейки се той да не вдигне поглед от документите, които преглеждаше, и да я види как се изчервява.

Да, как да отговоря на този въпрос, помисли си тя.

Двамата с Крейг бяха прекарали последните две утрини на телефона, говорейки си в продължение на часове... е, говорейки и правейки разни други неща. Така че, да, би могло да се каже, че са приятели... и тя възнамеряваше да го види на живо отново както тази нощ, така и утре през деня.

Ето защо беше тази импровизирана среща с баща й.

Ако много скоро не го докоснеше отново, щеше да полудее. Телефонният секс беше страхотен... освен ако не си правил истински.

Или почти.

- Парадайз? Добре ли си?

Парадайз тръсна глава и стана, за да отиде до весело припукващия огън в камината. Студеният фронт, нахлул предишния ден, беше проникнал през стените на имението и навсякъде в къщата се спотайваше мраз, нещо, което щеше да продължи, докато пролетта не доведеше топлото време през май.

Така че сега тя имаше съвършеното оправдание да обърне гръб на баща си, докато вдигаше ръжена, за да разрови цепениците.

- О, запознах се с някои прекрасни хора, а часовете са страшно интересни. - Също като откраднатите погледи, които си разменяха с Крейг. - Невероятно е колко много неща не съм знаела.

- Например?

Например, че ако замърка в телефонната слушалка и изреди всички неща, с които не е облечена, можеше да бъде сигурна, че той ще...

Оранжеви искри подскочиха в тлеещата жарава и тя заповяда на мислите си да не поемат натам.

- Ръкопашният бой е истинска наука, татко. Никога досега не съм гледала смесени бойни изкуства и дори не съм подозирала колко много техники има. Преподават ни най-различни дисциплини и всяка от тях си има своите силни и слаби страни. Много често спаринг-партньор ми е Пейтън или пък един друг от мъжете, Крейг.

Парадайз върна ръжена на месинговата му поставка и отиде да седне на креслото.

- Страшно ме бива...

Тя млъкна, осъзнала, че баща й се беше вкаменил, стиснал лист хартия, сметка, банково извлечение или кой знае какво, във въздуха.

Изражението му бе такова, сякаш някой току-що му беше съобщил, че къщата му ще бъде срината от човеци.

- Татко... Наистина съм щастлива. Наистина... научавам толкова неща за себе си, за това, коя съм, какво искам, какво мога да направя.

Баща й погледна към листа хартия, сякаш се чудеше какво прави във въздуха пред него. А после дойде на себе си.

Прокашля се и попита:

- И до какви заключения стигна?

Е, най-важното бе това, че вероятно се влюбваше в Крейг. Но понеже знаеше, че от новина като тази баща й не просто ще се вкамени, реши да го запази в тайна... Пък и все още не беше казала на Крейг, а й се струваше правилно той пръв да го научи.

Влюбваше се. Нещо толкова огромно и едновременно с това така простичко.

И бързо. Ала тя бе чувала, че с истинското обвързване е така.

- Ами искам да направя нещо добро за расата - отвърна тя.

- Как точно?

- Татко, това не означава да се бия във войната.

- Като се има предвид, че току-що ми каза колко те бива в... -Баща й разтърка слепоочията си. - Предполагам, че би трябвало да очаквам нещо такова.

- Какво?

- Да смениш посоката. Онова, за което не бях сигурен, бе как ще се почувствам.

- Нищо не сменям.

Господи, това прозвуча като лъжа дори в собствените й уши: не беше сигурна как изглежда бъдещето й, нито коя ще бъде след края на програмата (колкото и дълго да продължеше тя), но нищо нямаше да бъде както преди.

Свършено беше с нощите, прекарани като благовъзпитана жена в тази къща или пък в някоя друга, в очакване на шанс да се появи на някое социално събиране. И да, не се беше отказала от решението да не се обвързва (освен ако не ставаше дума за Крейг).

- Ще ми се майка ти да беше с нас.

- И на мен. - Ала несъмнено по съвсем друга причина. Парадайз определено не би отказала малко съвети за любовта. -Толкова ми липсва.

- Нали знаеш, че ние наистина се обичахме? Обвързването ни беше уредено от семействата ни, ала... наистина се влюбихме. Тя беше всичко за мен.

По дяволите, помисли си Парадайз. Деликатното му застъпничество за Пейтън не просто не успя, а й подейства като шамар, защото не можеше да бъде заблудена толкова лесно.

Думите му, колкото и верни, и важни да бяха, бяха изречени с надеждата тя да погледне благосклонно на едно традиционно обвързване с приятеля й.

От доста време насам подозираше, че това е нещо, което баща й иска за нея. Той харесваше Пейтън, одобряваше потеклото му и знаеше, че между двамата вече съществува приятелство. За главата на едно аристократично семейство това бе съвършената възможност за неговата дъщеря.

Какво би си помислил той за Крейг?

Крейг, за когото в света на човеците биха казали, че е от работнически произход. Дали баща й някога би могъл да прозре силата на характера му, душата, скрита под липсата на външен блясък?

- Мога да се приспособя към почти всичко - мрачно продължи баща й. - Мога да привикна към всичко, което решиш, че искаш от живота... ала едничкото, за което никога не бих отстъпил, е това, че искам да откриеш същата обич, която имахме аз и майка ти. По този въпрос няма да приема възражения.

Разбирай: мъж от твоята класа, способен да ти осигури живота, с който си свикнала.

- О, татко - отвърна тя печално.

- Съжалявам, просто така го чувствам.

- Знам.

Големият часовник във фоайето удари осем пъти и Парадайз се изправи, разпръсквайки сянката, легнала в стаята.

- Трябва да вървя. - Тя опъна дрехите, които си беше избрала за вечерта. - Ще изляза със съучениците ми, а през деня ще работим върху един проект, така че ще се прибера утре след часовете. И да, ще бъдем подобаващо наглеждани.

Докато се взираше в баща си в съвършено подредената стая, тя особено ясно си даде сметка за атмосферата на старо богатство и изтънченост, която не беше купена, а бе грижливо подбирана през вековете, в които семейството й бе имало пари.

Дали Крейг някога би се почувствал удобно тук?

Вероятно не.

- Татко?

- Прости ми. - Баща й сведе поглед към листовете на бюрото си. - Но естествено, разбирам, че трябва да вървиш. Знай обаче, че ще ми липсваш. Знай също така, че братята не споделят особено с мен, но онова, което ми казват... ме кара наистина да се гордея с теб.