- Добре, че успя да се свържеш с баща ти.

- Да, винаги мога да разчитам на него.

- Бас държа.

- Просто е толкова... ужасно. - Парадайз примига и погледът й попадна на леглото вътре. - Толкова грозно. Чудя се кой ли го е направил?

- Бъч ще го открие.

- Надявам се. Наистина.

- Трябва да вървя.

- О... окей. - Чакай, това вече го беше казала. - Ти добре ли си?

- Добре съм. Не се тревожи за мен. Най-добре е да вървиш.

Незнайно защо, на Парадайз й се прииска да му каже, че й липсва... ала това беше нелепо. Та той стоеше само на две крачки от нея. Щяха да се чуят след няколко часа. Утре вечер щеше да го види.

- Лек ден - каза и той кимна.

Парадайз затвори очи, успокои се и се дематериализира.

По безброй причини изобщо не си беше представяла, че вечерта ще свърши с подобно неловко сбогуване. Ни най-малко.

* * *

Крейг не остана дълго на терасата. Веднага след като Парадайз си тръгна, той се дематериализира, носейки се по вятъра, използвайки кръвта във вените си, за да я следи.

Когато тя спря да се движи в нощния въздух, той прие физическите си очертания на стотина метра зад нея, на ръба на една морава, която...

Къщата, издигаща се на възвишението пред него, беше с размерите на студентско общежитие, от онези великолепни, внушителни постройки, които можеш да видиш по телевизията в кампуса на някой прескъп университет или пък като някоя кралска резиденция, със заострения си покрив, прозорците с ромбовидни стъкла и грижливо поддържаните градини.

Като нищо беше поне два пъти по-голяма от имението, в което бяха загинали баща му и бащата на Акс.

Парадайз се запъти решително към входната врата - съвсем не както би го сторила някоя прислужница. Миг по-късно вече беше вътре, без да позвъни, а когато Крейг се премести леко встрани, видя през един от прозорците как униформен иконом поема връхната й дреха с почтителен поклон.

Баща й е пръв съветник на краля.

Крейг прекоси разстоянието до къщата с широка крачка и загледа от студа навън как Парадайз се качи по огромно стълбище и се изгуби на несъмнено също толкова разкошния втори етаж. Или пък трети. Или дванайсети.

Дори когато вече не я виждаше, той остана на мястото си, загледан през старомодните прозорци в картините по стените, великолепните килими, копринените тапети... трябва да бяха копринени, нали?

Какво ли пък разбираше той.

Извърна се и плъзна поглед по моравата, разстилаща се пред него, храстите и лехите, в които през топлите месеци несъмнено цъфтяха прекрасни цветя. Зачуди се какъв ли е задният двор. Вероятно имаше басейн. Ограждение за екзотични животни. Шибан резерват за птици.

Беше го излъгала.

И не ставаше дума за дребна лъжа.

Това... това беше нещо огромно - току-що беше отнел девствеността на жена, която, по всичко личеше, бе дъщеря на едно от Първите семейства.

Според древните закони, като член на простолюдието?

Можеха да го осъдят на смърт за това.

Гневът му нарастваше, ала бе насочен все по-малко към Парадайз и онова, което тя беше скрила, и все повече към самия него и това, колко пъти беше надделявал над себе си. И всички онези бариери, които уж беше поставил между тях? Всичките му добри намерения? Преди да я изчука в тоалетната на някакъв човешки клуб, за бога! Беше ги захвърлил на вятъра, до последното. И на всичкото отгоре бе допуснал вниманието му да бъде отвлечено от тренировъчната програма. Отклонил се бе от целта си. Пропилял бе дни, в които би трябвало да спи, часове, в които би трябвало да мисли, тренировки, в които би трябвало да подготвя тялото си.

И всичко това заради една жена, която държеше на него толкова малко, която бе толкова себична и самомнителна, че не бе поискала да сподели нещо така важно за себе си.

Нещо, което няма как да не бе знаела, че ще промени всичко за него.

Това бе съвършената манипулация, завъртяла го на сто и осемдесет градуса от онова, което бе искал наистина. С нейните лъжи и неговото излязло от контрол либидо, не беше имал никакъв шанс.

Ама че глупак... ама че проклет глупак беше.

А глупаците си получават онова, което заслужават. Нали?

43


Приседнала на ръба на брачното си легло, Мариса прокара четката през косата си. Беше съблякла дрехите, с които беше сменила латексовия костюм, и се беше загърнала в един от черните кашмирени халати на Бъч. От време на време заравяше нос в ревера и вдъхваше уханието му.

Нуждаеше се да почувства присъствието му. Наистина. Прескъпа Скрайб Върджин, толкова много неща се гонеха в ума й, образи, звуци, миризми. И в резултат на този порой тя отново и отново се чудеше - как бе могъл Бъч да го прави толкова дълго? Как бе разследвал всички онези местопрестъпления, как бе отивал при семействата на жертвите, как бе съобщавал подобна новина, отново и отново? Как бе успявал да срещне съкрушените очи на родители, изгубили детето си, и им беше съчувствал, знаейки през цялото време, че се нуждае от информация от тях?

Като например кога за последен път бяха видели детето си? Кога за последен път бяха говорили? Знаят ли дали е имало разногласия с някого?

Тя бе задала всички тези въпроси внимателно, като от време на време държеше ръката на майката или кимаше на бащата. Не беше нужно да си води записки - никога нямаше да забрави нищичко от това.

А сега си беше вкъщи и чакаше Бъч да се прибере в безопасност у дома, за да може да му разкаже всичко.

Входната врата на Дупката се отвори със скърцане и в коридора нахлу студен порив на вятъра... носейки със себе си вонята на лесъри.

- Бъч? - Мариса скочи на крака и изтича от стаята. - Бъч...? Стоновете и ругатните бяха отговор сами по себе си, а после тя свърна зад ъгъла и се закова на място.

Ви беше преметнал омаломощеното тяло на хелрена й през рамо и тъкмо го отнасяше до кожения диван в дневната.

Полумъртъв, Бъч беше облян и със своята кръв, и с тази на убийците. Освен това излъчваше отвратително сладникавата воня на погълнати лесъри.

Мариса ахна и се втурна към него, а Ви смъкна якето си, разкривайки собствените си наранявания... и докато Мариса милваше сплъстената от кръв коса на Бъч, братът легна до него на дивана, преплитайки воинското си тяло с това на най-добрия си приятел. Сиянието, което последва, започна като нещо, долетяло отдалеч, или пък като фенер, блещукащ в гъста мъгла, ала много скоро светлината, свещената същност на майката на Вишъс, заля стаята, ярка като слънчеви лъчи, посипали се върху лист метал, топла като накладен огън и единственото спасение за Бъч.

Силата на Ви можеше да бъде проклятие, но и благословия, когато бе използвана както сега - той щеше да изцеди злото от тялото на нейния хелрен, щеше да го спаси и да му върне силите по начин, по който само той можеше да го направи.

Мариса никога не бе негодувала срещу връзката между двамата мъже, никога не бе ревнувала, задето някой друг даваше нещо толкова необходимо на онзи, когото тя обичаше. Просто беше благодарна, че могат да опазят Бъч жив. Откакто Омега го беше отвлякъл и заразил, той притежаваше способността да поглъща лесърите, да ги унищожава по начин, по който „убиването“ им не можеше да го направи: погълнеше ли същността им, Бъч ги изличаваше завинаги от лицето на Вселената.

Ала плащаше за това висока цена.

След известно време светлината започна да отслабва, а после двамата останаха да лежат на дивана, изтощени. Клепачите на Бъч се повдигнаха, лешниковите му очи начаса откриха нейните и той вдигна разтреперана ръка.

Мариса я пое с нежна усмивка и я допря до бузата си.

- Обичам те, обичам те.

- Добре ли... - с усилие каза той - ... си?

- Сега, когато си вкъщи, да. Хилядократно да.

Клепачите на Ви се повдигнаха и той я погледна със замаяни очи. Въпреки че рядко го докосваше (така де, Ви определено не беше от любвеобилните), Мариса протегна ръка и го помилва по бузата.

В рядък миг на нежност, той целуна вътрешността на дланта й.

А малко след това бе време да отведе своя хелрен под душа. Ви остана да лежи изтощен на дивана, а Мариса помогна на Бъч да стигне до стаята им. Той настоя да спрат в коридора, за да може да свали мръсните си дрехи и да ги метне в улея за прането, който щеше да ги пусне в тунела отдолу.

Банята им беше простичка, малка и уютна, и както правеше винаги в мигове като този, Мариса го накара да седне на тоалетната чиния, докато тя нагласи температурата на водата. След това му помогна да стане, бутна го под душа и го подпря на стената.

А после свали халата му от тялото си и се пъхна под душа заедно с него.

Беше корав още преди тя да се съблече. При вида на голото й тяло ерекцията му стана още по-голяма.

Щяха да имат време да споделят историите си по-късно. Ала сега? Сега трябваше да открият себе си, да се свържат, да общуват без думи.

Мариса взе сапуна и гъбата и започна с лицето му, избърсвайки чертите, които обичаше толкова много, преди да се премести върху гърлото, гърдите, мускулите на гърдите му. Изми всеки сантиметър от тялото му, дори възбудата, която помилва с гъбата.

Гърбът му се изви в дъга под допира й, ала той беше прекалено слаб, за да направи каквото и да било, и постепенно се плъзна надолу, докато не се озова седнал на вградената мраморна пейка. С немощно отпусната глава, той гледаше какво прави тя с него.

А после Мариса остави гъбата настрани и коленичи. Топлата вода обливаше гърба й, докато се наместваше между бедрата му.

Беше великолепен, седнал в ъгъла, силните му ръце бяха отпуснати, воинското му тяло - изтощено.