Парадайз млъкна; беше се задъхала, свободната й ръка беше свита в юмрук, сърцето й думкаше.

- Доникъде не стигаме - измърмори той след миг.

- Абсолютно си прав. Така че върви на майната си. Пожелавам ти хубав живот и се надявам високоморалното ти самодоволство да те топли през дългите дни.

Парадайз затвори и като се обърна рязко, вдигна ръка и понечи да запрати телефона в стената.

После обаче спря. Успокои се. Овладя се.

Леле. Беше изгубила девствеността си и беше преживяла първата си караница в романтична връзка. Както и първото си скъсване.

Ама че двайсет и четири часа.

Просто страхотни.

* * *

Отне й цял час, докато дойде на себе си, толкова беше ядосана. И първата й осъзната мисъл бе, че няма да прекара цялата нощ, затворена в стаята си.

Как ли пък не. Предстоеше й цял ден между четири стени.

Отиде до пътната си чанта и зарови из нея, търсейки портмонето си. Щеше да се види с останалите от класа в онзи италиански ресторант и да пийне с тях... дори и да беше само газирана вода. А ако Крейг случайно се появеше? Все тая.

Бездруго трябваше да свикне да бъде близо до него.

Сграбчи портмонето си и понечи да излезе, но изведнъж спря. Извади го и го сложи върху старинното френско писалище, след което започна да рови из чантата, преглеждайки всичко... дори предния джоб.

Намръщи се и се приближи до дрешника. Намери палтото, което носеше предишния ден и бръкна в джоба му. Полароидната снимка, която беше пъхнала там в онзи апартамент, все още си беше на мястото. Взря се в нея, затиснала устата си с ръка.

Отново се върна при чантата и я прерови за втори път. Не, оригиналната фотография, онази, която беше намерила в автобуса, я нямаше.

Спомни си как бе претърсила чантата в тренировъчния център и бе открила телефона си не където трябва.

Някой беше пребъркал чантата й и беше взел снимката.

Може би защото тя го свързваше... с убийство.

Парадайз отиде при телефона си и набра номера на Пейтън.

- Здравей - каза, когато той вдигна.

- Ало? Парадайз? - повика я Пейтън, когато тя не продължи.

- Мисля...

- Връзката прекъсва.

- Нищо не съм казала.

- Задръж малко. - Разнесе се шумолене, а после гласът му долетя от по-далеч. - Не, Анслам, проклет глупак такъв, не искам LSD. Исусе... да, дай ми малко екстази.

Парадайз затвори очи и се запита какво точно правеше. Пейтън беше в траур. А тя може би ставаше параноичка.

- Пари? - Още шумолене, а после той отпи. - Какво има?

- Нищо. Извинявай.

- Нали ще дойдеш с нас?

- Не веднага - отвърна тя. - Отивам в работата на татко. Аз, ъ, снощи направих нещо глупаво.

- Какво?

- Взех нещо от онзи апартамент. — Парадайз се взря във фотографията, а после я сложи върху писалището си с лицето надолу. Въпреки че не се виждаха много подробности, беше прекалено кървава. - Не исках да го правя. Онази снимка, която намерих...

- Полароидната? Другата?

- Да. Трябва да я дам на Бъч и Мариса. Пъхнах я в джоба си, без да се замисля. Предполагам, че братята се бият, а не мога да се върна в тренировъчния център, така че ще мина през къщата за аудиенции и някой ще им я предаде по-късно тази вечер.

- Аха. Добър план. А после ще излезеш с нас?

- Добре... Само да си взема един бърз душ и да се преоблека.

- Ти винаги си красива. Доскоро.

Парадайз затвори и се взря в краката си. Господи, ами ако един от участниците в програмата беше замесен в онази смърт?

Тя изруга и взе телефона със себе си в банята. Докато го оставяше в ъгъла, се намръщи, недоволна от себе си, но да - щеше да вдигне, ако Крейг се обадеше. Макар че, не, той вероятно нямаше да го направи. И да, така определено беше най-добре.

От всички начини, по който биха могли да се провалят нещата между тях... ама че бъркотия.

И честно казано, не беше сигурна дали би искала да оправи нещата с него, дори да беше възможно.

Похот, каза си. Изпитвала бе единствено похот, не любов. Как би могъл да се влюбиш в някого едва за шест нощи?

Господи, искаше й се да повърне, наистина.

Двайсет минути по-късно вече беше облякла сини дънки и кашмирен пуловер. Обу си обикновени мокасини, защото, макар да беше студено, не бяха прогнозирали сняг, след което извади палтото, което носеше предишната вечер. Пъхна снимката в джоба, взе портмонето, телефона и...

Домашният телефон върху нощното й шкафче иззвъня и тя отиде да вдигне - може би баща й се обаждаше от работата, за да провери как е.

- Ало?

- Имаш посетител.

Гласът от другата страна на линията я накара да се смръщи.

- Анслам?

- Аха, аз съм - отвърна той нехайно. - Пейтън каза да мина да те взема.

- Така ли? Но аз още не съм тръгнала към ресторанта. Първо трябва да свърша нещо.

- Ще дойда с теб.

- Не, благодаря. Няма да ми отнеме дълго...

- Няма ли да слезеш?

О, за бога. Не искаше обаче да бъде груба.

- Окей. Ей сега идвам.

- Недей да бързаш заради мен.

Парадайз затвори, провери си отново косата и излезе от стаята. Докато отиваше към стълбището, истински се надяваше по-бързичко да успее да разкара Анслам. Чувстваше се отвратително заради караницата с Крейг, не помагаше и това, че тотално беше забравила за снимката и я беше отнесла от местопрестъплението, без да каже на никого.

Нито пък това, че разследването може би щеше да се съсредоточи върху участниците в програмата.

От върха на стълбището видя Анслам, застанал насред черно-белия мраморен под, дизайнерските му дрехи и скъпият одеколон издаваха към коя класа принадлежи поне толкова, колкото и правилните му, доста обикновени черти.

Имаше нещо толкова... безлично у него, помисли си.

Нямаше представа как си бе спечелил славата на истински агресивен с жените.

Едно стъпало изскърца под краката й и Анслам се обърна към

нея.

- Здрасти, малката. Изглеждаш страхотно.

- Благодаря, ти също.

Когато Парадайз стигна до подножието на стълбището, той разтвори ръце и тя се приближи и го целуна по бузите.

- Слушай, съжалявам, но наистина просто ще...

Странен шум откъм кабинета на баща й я накара да се намръщи и да погледне натам. Беше нещо като скимтене или пък...

- Спомена, че трябва да свършиш нещо - каза Анслам. -Какво?

Парадайз отново насочи вниманието си към него.

- Нищо важно. Просто... Какъв е този шум?

Извърна се от Анслам и отиде да надникне зад богато украсения свод, въвеждащ в библиотеката...

- Господи!

Икономът на баща й, Федрика, и нейната прислужница Вучи бяха завързани за бюрото, устите им - запушени.

- Какво е станало...

Анслам я сграбчи изотзад и като я завъртя, я препъна, така че тя рухна по очи на пода. Болката и шокът я зашеметиха за миг и той я преобърна по гръб. Лицето му, доближено на сантиметри до нейното, изглеждаше леко подразнено.

- Къде е снимката? Какво, по дяволите, си направила с моята снимка?

Докато Парадайз се мъчеше да се съвземе, размахвайки ръце и крака, Анслам грубо се залови да прерови джобовете й.

- А, добро момиче. - Той пъхна полароида във велуреното си сако. - По дяволите, Парадайз, защо ти трябваше да я намериш? Не исках да бъда принуден да направя нещо такова на жена като теб. То не е част от плана.

Парадайз преглътна и когато усети вкуса на кръв, разбра, че устната й е разцепена.

- Не е... нужно да го правиш...

Анслам се изправи рязко на крака и изчезна за миг, а когато се върна, носеше със себе си пътна чанта на „Луи Вюитон“.

- О, да, нужно е. Защото ти се канеше да занесеш снимката на баща си... нали така каза на Пейтън. Освен това си такова добро момиченце, толкова съвестно, че няма да се откажеш току-така, ще започнеш да търсиш връзката... и рано или късно, ще се промъкнеш в общата стая и ще преровиш нещата ми, защото ще осъзнаеш, че единствено някой от тренировъчния център би могъл да изпусне снимката в автобуса, а после да я вземе от чантата ти. Страхотна чанта, между другото. Страшно харесвам „Бали“. Готини неща правят.

Без да престава да говори, Анслам извади една спринцовка.

- Виждаш ли, толкова съм привързан към работата си, че искам част от нея винаги да бъде близо до мен. А снимките са най-добрият заместител, не мислиш ли? Страшно ги бива да раздвижат паметта. Както и да е, а когато откриеше още от тях в чантата ми, щеше да събереш две и две. И аз щях да се окажа преебан... а те уверявам, че никога не съм отдолу в никоя връзка.

Анслам провери дали прозрачната течност бе стигнала в тънката игла, а Парадайз усети как мозъкът й заплашва да изключи, болката, шокът и объркването преплитаха пътищата на нервната й система, правейки всякакъв по-сложен мисловен процес невъзможен.

А после си спомни на какво я бяха учили в програмата: съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен. Съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен.

Само че това тук не беше упражнение... а онова, за което уроците я подготвяха.

Не беше урок. Нямаше кой да я спаси.

Освен самата тя.

Начаса с кристална яснота осъзна: ако Анслам успееше да я инжектира с каквото и да имаше в спринцовката, с нея беше свършено; щеше да има един-единствен шанс да избяга.

Преструвайки се на безпомощна, тя се огледа скришом за някакво оръжие, нещо, каквото и да било, което би могла да използва...

- Приеми го като комплимент - заяви той, свеждайки поглед към нея. - Сигурен съм, че рано или късно, щеше да се досетиш, че съм аз, защото си страшно умна... като за момиче.

С едно мощно движение Парадайз се надигна и го удари с глава право в лицето. Това беше единственият възможен ход... и тя го изпълни съвършено: Анслам изрева от болка и гняв и тупна по задник на пода, стиснал носа си. Парадайз се нахвърли отгоре му, блъсна го в гърдите, издърпа спринцовката от ръката му. Изпразни я във въздуха и я захвърли настрани.