Парадайз се хвърли на врата на баща си и го прегърна с всички сили.

- Толкова те обичам, че ми иде да заплача.

Баща й, скъпият й, прекрасен, съвършен баща се разсмя и отвърна на прегръдката й.

- А сега ще ми позволиш ли да ти сложа тази огърлица? И ще признаеш ли най-сетне, че Крейг ще бъде кавалерът ти тази нощ?

- Да, да, той ще дойде! О, да! Нямам търпение да се срещнеш с него, както трябва, и да го опознаеш.

- Нито пък аз, обич моя, нито пък аз.

Трийсет минути по-късно, докато тълпи от блестящи гости влизаха през входната врата и се отправяха към балната зала, Парадайз си помисли: е, поне предполагаше, че Крейг ще дойде.

Беше й казал, че ще дойде.

Наистина.

Застанала на прага на балната зала, на най-горното стъпало на голямото стълбище, спускащо се към дансинга в центъра, тя обхождаше множеството с поглед. Не мислеше, че е възможно да не е забелязала пристигането му. Не и при положение, че икономът оповестяваше имената на новодошлите, преди те да се присъединят към останалите гости.

Не беше пропуснала да забележи, че Крейг бе изглеждал мъничко неспокоен при мисълта да й кавалерства, но той не беше от онези, които биха се отметнали. Особено когато ставаше дума за нея.

- Здравей, красавице.

- Пейтън - промълви тя, обръщайки се към приятеля си.

Докато двамата се прегръщаха, тя погледна зад рамото му, надявайки се да види... Не, никакъв Крейг.

- Леле, страхотни диаманти - каза Пейтън, оглеждайки огърлицата - Къде ти е мъжът?

- Не знам. - Парадайз се намръщи. - Мислех, че ще дойдеш с онази жена, как й беше името?

- О, тя ли. Ами не. Баща й звънна на моя баща, за да го попита какви са намеренията ми. Да не мислиш, че ще се оплета в нещо такова.

- Защо тогава не покани Ново?

- Не знам откъде ти хрумна подобна идея. - Пейтън огледа множеството. - Е, време е да си намеря дама за вечерта. Има ли някой от нашето поколение, или е пълно само със старчоци? Я чакай, ей там виждам жена, която все още е със собствените си зъби.

- Пейтън. Трябваше да поканиш Ново.

- Кого? - Той я целуна по бузата. - До после.

Докато слизаше по застланите с червен килим стъпала, Пейтън привлече доста погледи - доказателство, че бе доста желан в глимерата.

Горкото копеле.

Имаше и друга причина Парадайз да се тревожи за него. От онази нощ с Анслам най-добрият й приятел се беше затворил в себе си. На повърхността си беше същият, ала тя го познаваше на едно по-дълбоко ниво, на което другите не го познаваха.

Нещо у него се беше променило, а той отказваше да говори за това. Разбира се, негов приятел беше убил негова близка. Това си беше доста скръб, с която да се справиш.

Господи, така й се искаше той да поговори с нея. С някого.

Разнесе се музика и немалко двойки се отправиха към центъра на балната зала. Парадайз разпери полите на роклята си и си даде сметка, че бе искала да сподели това с Крейг... ала може би очакваше твърде много. За повечето мъже нещо подобно бе пълна скука... или дори по-зле - същинско наказание.

Е, добре. Не беше нужно да прави всички тези неща. Можеше да носи проклетите диаманти с халата си и пак да е щастлива. Та нали бяха важни, защото някога бяха принадлежали на майка й, а сега бяха нейни.

Да, баща й беше толкова прав. Колкото и изискано да бе събралото се множество, с роклите и бижутата, и превземките си, да бъде сред тях, бе толкова блудкаво преживяване. Въпреки че по рождение мястото й беше тук, тя се чувстваше откъсната от всички и съвсем не се интересуваше...

- По-късно ще се появи ли някоя готина банда?

Парадайз се завъртя рязко, усмихвайки се като умопобъркана... и се вкамени. Сложи ръка на устата си. Отстъпи назад.

Крейг поклати глава и се погледна с ужас.

- По дяволите, Бъч ми каза да го облека. Принуди ме.

- Ти си...

Мъжът й беше убийствено красив в смокинга, бялата папийонка и лачените обувки... и изглеждаше не по-малко изискан от когото и да било в залата. Макар че тя го харесваше точно толкова и по дънки и бейзболна шапка.

А най-вече - когато не носеше нищичко.

- Я чакай, това да не е... церемониалният меч на баща ми? -избъбри тя, примигвайки учестено, защото очите й изведнъж бяха плувнали в сълзи.

Крейг поглади златната ножница, която висеше над лявото му бедро.

- Чакаше ме, когато дойдох. Настоя да си го сложа тази вечер. Каза, че не би искал никой друг да го носи в нощта, когато дъщеря му за първи път ще бъде представена пред обществото с кавалер.

Парадайз беше принудена да се прокашля, защото нещо я давеше.

- Това е... огромна чест.

- Знам.

- Освен това си се подстригал - отбеляза тя. Макар че в момента. в който го каза, й се прииска да се срита в задника. -Имам предвид...

- Бях започнал да ставам доста рошав.

Парадайз подскочи и го прегърна.

- Толковатиблагодарязадетодойдестрашносерадвамчеситук...

Крейг се засмя с онзи негов прекрасен баритон и я притисна до себе си, така че Парадайз почувства огромната му сила.

- Щях да дойда по-рано, но трябваше да изчакам този, който ме докара, да... свърши.

- Важното е, че си тук. Само това има значение... и господи, изглеждаш страхотно.

- А ти... - Крейг се отдръпна лекичко и като че ли едва сега я огледа наистина. - Леле. На това му се казва рокля, а те... истински ли са? Истински са, нали... този в средата е колкото нокътя на палеца ми.

- Бяха на майка ми.

- Красиви са почти колкото теб.

През цялото време, докато си говореха, Парадайз ясно си даваше сметка, че околните ги преценяват и обсъждат. Щеше да има скандал, о, да.

Майната им, помисли си тя и го улови под ръка.

- Ще дойдеш ли с мен?

- Навсякъде, където поискаш, тази вечер и завинаги.

Парадайз поведе своя мъж към стълбището, кимвайки на Федрика, който начаса се поклони почтително на Крейг.

- Господарю. Чест е за мен да ви видя.

А после догенът се обърна към множеството и с най-тържествения си глас обяви на Древния език:

- Господарката Парадайз, дъщеря на Абалон, пръв съветник на Рот, син на Рот, баща на Рот, и почитаемият Крейг, син на Брал, кавалер на Кралската награда за храброст, присъдена му миналата вечер за заслуги към кралския двор.

Множеството притихна за миг, а после гласовете им заглушиха дори оркестъра.

Крейг се сепна.

- Какво беше всичко това? Какво съм получил? Какво са направили?

Парадайз го потупа по ръката.

- Баща ми разказа на Рот как ми спаси живота и кралят ти даде титла. Но аз те обичах също толкова и преди. Трябваше да го научиш утре вечер... Според мен икономът ни се поразвълнува малко повече.

- Какво?

- Всъщност сега ти си аристократ.

- КАКВО?

- Не обръщай внимание. - Парадайз го погледна право в очите. - То не променя нищо... е, освен дето казва на злобарите да вървят на майната си.

Крейг примига, а после се изкиска и плъзна поглед по множеството.

- Да го направим, Парадайз. А после навярно бихме могли да си намерим някое закътано местенце?

Парадайз се доближи до него.

- Вече имам едно на ума си.

- Това е моята жена, о, да.

Докато пристъпваше напред заедно с него, Парадайз не поглеждаше към множеството. Що се отнасяше до нея, те дори не бяха тук.

Не, тя гледаше към своя прекрасен мъж.

- Искаш ли да знаеш нещо? - попита с обич, докато двамата отиваха към черно-белия под на балната зала.

- Какво?

- Аз съм най-щастливата жена на планетата. Тук. Сега.

Да, помисли си Парадайз, когато Крейг се изпъчи гордо. Знаеше точно коя е... и с кого е... и те бяха невероятна двойка.

- Обичам те - прошепна той и я взе в прегръдките си. -Танцувай с мен.