Мариса тръсна глава, за да се съсредоточи, и му се усмихна.

- Да, моля.

Пое ръката му и двамата излязоха заедно във фоайето и отидоха в официалната трапезария. След интимния миг, който бяха преживели преди малко, оживлението, приказките и смехът тук сякаш ги пренесоха в друга социална времева зона и Мариса се почувства мъничко замаяна. Мястото направо щеше да се пръсне по шевовете. Въпреки че покритият с фрески таван бе ужасно висок, а помещението беше с размерите на зала за боулинг, дванайсетметровата маса беше претъпкана с братята, техните шелани и всички други бойци и членове на домакинството, което създаваше усещане за весела пренаселеност.

Бъч и Мариса си намериха две свободни места в другия край на масата и той я сложи да седне.

След това се настани до нея и се наведе, за да я целуне по устните.

- Яж бързо.

- И още как - отвърна Мариса, макар че не беше гладна.

Но освен това, колкото и да й бе тъжно да си го признае, изобщо не бързаше да се прибере в Дупката. Истината бе, че го беше съблазнила, защото знаеше, че това е единственият начин да го накара да престане да се тревожи за нея.

Когато един доген сложи пред нея чиния с филе миньон, Мариса взе приборите, наряза месото, което дори не опита, разрови картофеното пюре, разпръсна яркозелените грахови зърна. А после, стиснала чаша вино в ръка, се облегна в стола и се заслуша в разговорите наоколо.

-... какво искаш да направя?

Гласът на хелрена й привлече погледа й към него и тя го видя да се навежда към Хекс покрай Джон Матю.

Хекс се засмя.

- Да се страхуваш от мен.

- Всеки, който не се страхува от теб, е идиот.

- Ама че мили неща говориш. А аз изобщо не бързам. Хубаво е да знам, че мъж като теб ми е длъжник.

Без сама да знае защо, Мариса забеляза колко силно беше тялото на Хекс, мускулите й изпъкваха под тениската, която носеше, загащена в черния кожен панталон. С късо подстриганата тъмна коса и сивите очи с цвета на олово тя определено беше някой, когото не можеше да не вземеш на сериозно.

В същото време Мариса все още беше облечена в официалния си панталон и превзетата блузка.

Бъч вдигна ръка за поздрав и Хекс я плесна със звук, достатъчно силен, за да се чуе дори в шумната трапезария.

- Ето за това ти говоря — каза Бъч и се облегна в стола си. -Невероятно.

- Какво? - попита Мариса.

- Хекс беше... е, всъщност първо аз в една уличка... Не, чакай, трябва да започна отначало... - Той размаха ръка във въздуха. -Всъщност твърде сложно е за обяснение. Работата е там, че се озовах приклещен натясно от двама лесъри, а телефонът на Джей Ем бил у Хекс, когато му пуснах есемес, че ми трябва подкрепление. Тя се появи само за миг и... - Бъч спря и поклати глава. - Както и да е.

Мариса го зачака да продължи.

- Както и да е...? Какво се случи?

Бъч се прокашля и отпи глътка уиски „Лагавулин“.

- Не е важно. Просто обичайното, нали се сещаш.

- Бил си в опасност, нали?

Бъч отпи нова глътка уиски.

- Всичко се оправи.

- Благодарение на Хекс.

- Нищичко не яде.

Мариса погледна към чинията си.

- А, да. Не, хапнах, преди да си тръгна от „Убежището“.

Двамата се смълчаха.

Докато братята продължаваха да си разменят шеги, Мариса усети, че се отдръпва в себе си, скривайки се зад невидим параван, който заглуши звуците и сетивата.

- Готова ли си? - попита я Бъч малко по-късно, когато насядалите около масата започнаха да се надигат.

- Да. Благодаря.

Докато отиваха към свода, Бъч спря, за да размени няколко думи с Ви - двамата доближиха глави и си зашушукаха. Хекс се отдалечи заедно със своя хелрен, който сложи ръка върху стегнатото й дупе и го стисна, притегляйки я към себе си. Имаше очи единствено за своята шелан, воинското му тяло определено се нуждаеше да изпусне парата.

Отговорът?

Хекс изръмжа гърлено и като впи очи в очите на Джон Матю, оголи вампирските си зъби... като лъвица, подготвяща се за сексуален маратон.

Май и тя имаше нужда да изпусне парата с помощта на своя хелрен.

- Значи, всичко е готово за утре, нали? - попита Ви, подавайки десница на Бъч.

- Абсолютно. - Бъч пое ръката му и двамата отново доближиха глави и понижиха гласове, така че Мариса чу само части от разговора им: - Аха. Точно така. Да. Ще се видим в Дупката, нали?

- Аха.

Бъч стисна якото рамо на Вишъс, а после се обърна към Мариса.

- Готова ли си?

- Мм, да.

Когато се приближи до него, Мариса внезапно си даде сметка, че все още държи винената чаша в ръка.

- Изчакай само да я оставя.

Тя тръгна обратно на потока от тела, усмихвайки се на Есен и Тор, кимвайки на Пейн и Мани... махвайки с ръка на Бела и Нала в другия край на стаята. Наведе се над пълната си, разбъркана чиния и остави чашата на масата, мислейки си, че й се иска Фриц и прислугата да им позволят да помогнат с раздигането на масата.

Обърна се и спря.

Бъч стоеше на прага, краката в кожения му панталон -стегнати, веждите му - сбърчени. В това нямаше нищо необичайно. Само че беше извадил изпод тениската си огромния златен кръст, който никога не сваляше, и си играеше с него, премятайки го между пръстите си.

Мариса усети, че я обзема лошо предчувствие.

- Мариса?

Женският глас я извади от мислите и тя се усмихна на Бела.

- Здравей. Гледах ви на масата. Ти сладуранка ли си? - Тя погали Нала по бузката. - Защото аз мисля, че си сладуранка, о, да.

- Вече е прекадено тежка, за да я нося. - Бела се наведе и сложи малката на вече сигурните й крачета. - Освен това смятам да инвестирам в спортни обувки.

- За теб или за нея?

Нала се втурна нанякъде и баща й хукна след нея, следвайки я плътно по петите. Въпреки че с белязаното си лице, остриганата до кожа коса и татуировките на роб той имаше чудовищен вид, Нала се изкикоти от удоволствие, когато погледна назад, усмихвайки му се, докато заобикаляше тичешком масата, провирайки се между догените, които разчистваха.

- И за двете - усмихна се Бела. - Слушай, исках да те питам нещо. Чух да се говори, че ще се заемеш с бала по случай Фестивала за дванайсетия месец...

- Какво?

Бела се намръщи.

- Чакай, мислех, че... Да не би да съм разбрала погрешно?

- Не, всичко е наред. - Страхотно. - Какво щеше да ме питаш?

- Просто да ти кажа, че бих искала да ти помогна с каквото мога. Учудих се, че си се нагърбила с това, но разбирам защо би го направила. Нуждаем се... и аз не знам, мисля, че е време расата да възобнови традициите, поне хубавите. Имаше много, които бяха изгубили всякакъв смисъл, ала фестивалите са важни...

Нещастен вопъл отекна във вече празната стая, когато Нала залитна и беше уловена в последния момент от баща си.

- По дяволите, трябва да вървя - каза Бела. - Болки на растежа. Последните няколко дни никак не бяха лесни. Просто исках да знаеш, че съм насреща, окей?

С тези думи Бела побърза да отиде при семейството си, посягайки към Нала, която на свой ред протегна ръчичка към своята мамен. Другата остана в тази на татко й... така че сега тримата бяха свързани.

Да, помисли си Мариса. Болките на растежа бяха труден период, поне доколкото беше чувала. По някаква причина децата на вампирите имаха периоди на интензивно израстване, за разлика от дългия, бавен и равномерен начин, по който човеците достигаха ръста на възрастни.

Още нещо забавно в това да си вампир.

Като фестивалите.

Мариса разтърка слепоочията си, докато отиваше при Бъч.

- Господи, главата ми ще се пръсне.

- Така ли? Да те заведем в леглото тогава.

- Добра идея. Мисля, че имам нужда да поспя.

- Да. Изглеждаш уморена.

- Наистина съм уморена.

И това беше краят на тази нощ за нея. Десет минути по-късно Мариса вече беше в леглото, затворила очи, а в главата й, като диско осветление пулсираха образи от станалото през последните няколко часа.

Бъч отиде в дневната на Дупката.

Сам.

4


На следващата вечер Парадайз се качи на училищния автобус.

Така да се каже.

Всъщност имаше два „автобуса“, всеки от които побираше около трийсетина души, и с това се изчерпваха всички прилики с вездесъщите жълти машини, превозващи мънички човеци. Тези, с които Братството взе кандидатите за тренировъчната си програма, сякаш бяха излезли от шпионски филм, чисто черни както отвътре, така и отвън, с дебели, потъмнени прозорци, които със сигурност бяха бронирани, гуми като на снегорини и решетки, които й напомняха за тиранозавър рекс.

Като всички останали, Парадайз се беше дематериализирала до един празен участък земя на запад от колдуелските предградия. Баща й беше поискал да я придружи, но на нея й се струваше важно да започне така, както смяташе да продължи. Беше взела това решение сама и искаше да постъпи като всички останали... а бе сигурна, че никой няма да се появи с придружител.

Особено пък с придружител, който беше първият съветник на краля.

Да види близо шейсет души, които изобщо не познаваше, я беше изненадало, но разбира се, документите за кандидатстване ясно даваха да се разбере, че програмата е отворена за всички, така че имаше много обикновени граждани. Всъщност изглеждаше така, сякаш всички бяха обикновени граждани, а съотношението между мъже и жени беше от порядъка десет към едно.

Но поне жените също имаха право да участват.

Парадайз се съсредоточи и се намести в седалката, внимавайки да не докосне с лакът мъжа, който седеше до нея. Освен дето си бяха казали имената (неговото беше Акс), двамата не си бяха разменили и дума, а мрачното мълчание съвършено подхождаше на излъчването му на истински убиец - с черна щръкнала коса, черни пиърсинги от едната страна на лицето и зловеща татуировка, спускаща се вертикално върху половината от шията му.