Ако баща й можеше да я види, седнала толкова близо до мъж като този, сигурно щеше да получи инфаркт.

Ала именно това бе причината да се запише в програмата. Време бе да се освободи от ограниченията на положението си... и да зареже живота на саксийно цвете. Ако работата за краля я беше научила на нещо, то бе, че няма значение от коя класа си -трагедиите не дискриминираха, справедливостта винаги можеше да възтържествува и никой нямаше да се отърве от този живот жив.

- Значи, наистина смяташ да отидеш до края?

Парадайз се взря в тъмното стъкло на прозореца до себе си. Отразен в подобната на огледало повърхност, принцепс Пейтън, първороден син на Пейтън, беше точно такъв, какъвто си го спомняше: класически красив с наситено сините си очи и гъста руса коса, сресана назад от челото. Както винаги, носеше сапфиреносините си тъмни очила без рамки, вероятно за да скрие факта, че е друсан, а дрехите му, сякаш отиваше на яхтено парти, бяха ушити по мярка за мускулестото му тяло. С аристократичния си леко дрезгав глас и ум, който незнайно как бе в състояние да действа въпреки всичкия тетрахидро-канабинол, на който го подлагаше, той бе смятан за един от най-желаните ергени в глимерата, отчасти Великия Гетсби, отчасти Джак Спароу.

Парадайз си пое дъх и долови миризмата на одеколона му и намек за дим.

- Как си, Пейтън? - смотолеви тя.

- Щеше да знаеш, ако си вдигаше проклетия телефон.

Парадайз направи физиономия. Въпреки че двамата открай време бяха само приятели, копелето беше напълно неустоимо за жените. И един от многобройните му проблеми бе, че прекрасно го осъзнаваше.

- Ехо? - настоя той сега.

Парадайз се обърна, за да го погледне.

- Нямам какво да ти кажа. Което, като се има предвид, че ти ме сведе до чифт яйчници за разплод, не би трябвало да те изненадва. Нямам кой знае какво да предложа освен това, нали така?

- Ще ни извиниш ли? - каза Пейтън на мъжа, седящ до нея.

- Абсолютно. - Акс, опасният на вид тип, побърза да се изпари, сякаш до него имаше бомба. Или благопристойна девица, издокарана в розови дантели и панделки.

Пейтън се настани до нея.

- Вече ти се извиних. Или поне се извиних на телефона ти. Какво повече искаш от мен?

Парадайз поклати глава, връщайки се в мислите си към онази първа година след нападенията. Мнозина от расата бяха убити от лесърите, а онези, които бяха имали късмета да оцелеят, се бяха оттеглили на сигурно място далеч от града, далеч от щата, далеч от Нова Англия.

Пейтън беше отишъл на юг заедно със семейството си, Парадайз и баща й бяха отпътували на запад и двамата бяха прекарали безброй безсънни дни, говорейки си по телефона, просто за да се справят със страха, тъгата, ужаса, загубите. Постепенно той бе станал някой, с когото Парадайз се чуваше не веднъж на нощ, а непрекъснато през безкрайните двайсет и четири часови цикли на дните, седмиците, месеците.

Беше станал нейното семейство.

Естествено, ако времената бяха нормални, двамата нямаше да се сближат толкова... особено ако си общуваха на живо. Като необвързана жена от едно от Първите семейства, на Парадайз нямаше да й бъде позволено да общува толкова свободно с необвързан мъж, без присъствието на компаньонка.

- Спомняш ли си всички часове, които прекарахме на телефона?

- Да.

- Тогава имах чувството, че ти ме подкрепяш. Не ме съдеше, когато бях уплашена, слаба или притеснена. Беше просто... гласът от другата страна на линията, който ми помогна да запазя разсъдъка си. Понякога единствено благодарение на теб успявах да издържа до падането на нощта. - Тя поклати глава. - А после дойде това и ти ми излезе с гадостите на глимерата...

- Чакай малко...

- Така беше. Изсмя ми се и ми заяви, че не мога да го направя.

- Парадайз сложи ръка върху устата му, карайки го да замълчи. -Не говори, окей? Просто ме остави да довърша. Може и да си прав

- може и да не се справя с програмата. Е, добре, възможно е да се проваля... имам обаче правото да бъда тук и да си опитам късмета точно колкото и всички останали. А именно ти, който се надсмиваше над всяка една от празноглавите жени от висшето общество, с които семейството ти се опитваше да те сватоса; ти, който си ми казвал колко глупави са според теб фестивалите и който отхвърли плановете на баща ти за теб... ти си последният, от когото очаквах да ми излезе с подобни старомодни доводи.

Пайтън се облегна назад, приковал поглед в нея през сините стъкла на очилата си.

- Свърши ли с речта си?

- За твое сведение, остроумниченето определено ще ти помогне.

- Просто искам да знам дали си готова да оставиш тези феминистки простотии настрани и да ме изслушаш.

- Ти сериозно ли?

- Нито веднъж не ми даде възможност да ти обясня. Прекадено си заета да ми приписваш какво ли не. Защо да си губиш времето да оставиш събеседника си да се включи в разговора, когато си изкарваш толкова страхотно, правейки се на много високоморална. Никога не съм предполагал, че си такава.

Добре дошла в паралелната реалност, помисли си Парадайз и преди да успее да се спре, се сопна:

- А аз си мислех, че си просто наркоман. Не знаех, че освен това си и женомразец.

Пейтън поклати глава и се изправи.

- Знаеш ли какво, Пари? Двамата с теб наистина имаме нужда да си починем един от друг.

- Напълно съм съгласна.

Той я изгледа отвисоко.

- Майната ми, задето си мислех, че може би ще имаш нужда от приятел във всичко това.

- Някой, който иска да се провалиш, не ти е приятел.

- Никога не съм казвал подобно нещо. Нито веднъж.

Той се извърна и Парадайз едва не извика след него, но го остави да си върви. Разговорът определено не помагаше. Само дето сега всички в автобуса ги зяпаха.

Човече, нещата започваха прекрасно.

* * *

Около час след като се стъмни, Мариса се дематериализира в една горичка от другата страна на река Хъдсън. Студеният вятър, който шумолеше в клоните на боровете, я накара да потрепери и тя се загърна още по-плътно във вълненото си палто на „Бърбъри“. Пое си дълбоко дъх и синусите запяха от липсата на влага и фантастично чистия въздух, долитащ от север.

Огледа се наоколо, мислейки си, че в месец ноември имаше нещо толкова мъртво. Пъстрите листа на есента бяха опадали и гниеха по земята, тревата и храсталаците бяха клюмнали и посивели, а жизнерадостната, измамлива уютност на снега все още не беше завила всичко с белотата си.

Това бе пустият преход между една прекрасност и друга.

Студено и празно.

Острият й поглед се впи в невзрачната бетонна постройка на петдесетина метра от там. Едноетажна, без прозорци и с една-единствена тъмносиня врата, тя приличаше на нещо, което Колдуел беше построил за пречистване на водите си, а после беше зарязал.

Отправи се натам... и се закова на място, когато една съчка изпращя под краката й. Обърна се рязко, за да се увери, че зад нея няма никой. По дяволите, трябваше да каже на Бъч къде отива. Той беше толкова зает с подготовката на ориентацията за новобранците, че беше решила да не го безпокои.

Всичко беше наред, каза си. Щеше да говори с него на Последното хранене.

Докато прекосяваше разстоянието, което я делеше от вратата, дланите й се изпотиха в ръкавиците, а гърдите й се стегнаха така, сякаш носеше корсет.

Господи, от колко време не си беше слагала корсет?

Докато опитваше да си спомни, мислите й се върнаха към живота й, преди да срещне Бъч. Тогава бе имала целия статус и нито следа от положението, за което би могъл да си мечтае един член на глимерата. Като непотърсената годеница на Рот, син на Рот, тя служеше за назидание, красиво проклятие, което съжаляваха и избягваха по време на събиранията и тържествата на аристокрацията.

Ала брат й винаги се беше грижил за нея, беше един обикновено безмълвен, ала верен източник на утеха. Той ненавиждаше това, че Рот открай време я пренебрегваше, освен когато имаше нужда от кръв... и в крайна сметка омразата му го беше подтикнала да се опита да убие краля.

Едно от многото покушения върху живота на краля, както се беше оказало.

Мариса бе понасяла нещастната си съдба, без да очаква нищо повече, макар да копнееше за истински живот... а после бе срещнала Бъч в някогашната къща на Дариъс. Съдбата й се беше променила завинаги, когато в онази нощ бе видяла все още обикновения човек да стои във фоайето, дарявайки й любовта, която открай време беше търсила, ала никога не бе получила. Имало бе обаче последици. Навярно като част от повелята за равновесие на Скрайб Върджин, цялото това добро трябваше да дойде на ужасно висока цена: една сутрин, броени секунди преди да съмне, брат й я беше изхвърлил от дома и от живота си.

Така ставаше, когато си дъщеря на едно от Първите семейства и излизаш с някой, когото по онова време смятаха за най-обикновен човек.

Всъщност оказало се бе, че Бъч е много повече от обикновен, ала брат й не бе останал достатъчно дълго, за да научи всичко това... а Мариса не я беше грижа. Тя би приела своя мъж какъвто и да беше.

Ако не се броеше онзи път, когато се беше сблъскала с Хавърс на едно заседание на Съвета, оттогава не беше виждала брат си.

До снощи.

Странно, не беше изгубила почти никакво време в мисли за онова, което имаше някога, и начина, по който беше живяла. Беше прекъснала всякакви връзки с всичко, дошло, преди да срещне своя хелрен, и живееше единствено в настоящето и за бъдещето.

Сега обаче, докато се приближаваше до прага на новата, изключително модерна клиника на брат си, си даде сметка, че това уж окончателно откъсване бе просто илюзия. Само защото си продължил напред, не означава, че можеш да се отърсиш от миналото си като от стара дреха.