Миналото е като кожата ти: остава си с теб до живот... заедно с всичките си белези.

Които в нейния случай не бяха малко.

Окей, къде беше звънецът? Регистратурата? Предишната нощ линейката ги беше откарала до друг вход, но Хавърс й беше казал да дойде тук, ако смята да се дематериализира.

- С лекаря ли искате да се срещнете? - разнесе се глас от невидим високоговорител.

Мариса се изпъна, отметна косата си и се опита да открие охранителната камера.

- Ъ... всъщност нямам час. Тук съм, за да се видя...

- Всичко е наред, миличка. Заповядайте.

Нещо издрънча глухо и на вратата се появи брава. Мариса я натисна и пристъпи в неголямо празно помещение. С вграденото осветление на тавана и варосаните бетонни стени то приличаше на затворническа килия.

Мариса се огледа наоколо, чудейки се...

Червеният лазерен лъч беше широк колкото длан, но не по-дебел от кичур коса и тя го забеляза единствено заради топлината, а не защото очите й го видяха. Той идваше от един тъмен модул, закачен с болтове за тавана в десния ъгъл на стаята, и бавно се плъзна по нея от краката до върха на главата.

- Моля, продължете - разнесе се отново женският глас.

Преди Мариса да успее да изтъкне, че няма къде да отиде, стената пред нея се разполови и се дръпна назад, разкривайки асансьор, който се отвори безшумно.

- Впечатляващо - промърмори тя под носа си и се качи.

Пътува по-дълго, отколкото би отнело да слезе само един етаж надолу, което означаваше, че клиниката наистина беше под земята.

Когато асансьорът най-сетне спря, вратата се отвори и Мариса пристъпи в място, което кипеше от дейност.

Беше пълно с хора - те бяха насядали в столовете около един телевизор с плосък екран вляво от нея, записваха се на регистратурата вдясно или се щураха напред-назад из голямото помещение, ако бяха облечени в медицински дрехи.

- Здравейте. Имате ли записан час?

Отне й миг, докато си даде сметка, че облечената в униформа жена, която седеше на регистратурата, се обръща към нея.

- О, извинявам се. Не. - Приближи се и понижи глас. - Аз съм временната настойница на жената, която снощи беше прехвърлена тук от „Убежището”. Дойдох, за да видя как е.

Жената на регистратурата за миг се вкамени, а после очите й се плъзнаха по Мариса, почти като лазерния лъч на горното ниво.

Мариса знаеше точно какво стана в главата й: непотърсената годеница на Рот, сега обвързана с Дистройър и най-вече отчуждената сестра на Хавърс.

- Ще съобщите ли на брат ми, че съм тук?

- Вече знам - разнесе се гласът на брат й зид нея. - Видях те на охранителната камера.

Мариса притвори очи за частица от секундата, а после се обърни към него.

- Как е пациентката?

Брат й се поклони лекичко. Което я изненада.

- Не е добре... Насам, ако обичаш.

Докато вървеше след него към тежка двукрила врата, Мариса съвсем ясно си даваше сметка колко много очи ги проследяват.

Семейните събирания бяха толкова забавни. Особено на обществено място.

Хавърс пъхна картата си в четеца и металната врата се отвори, разкривайки помещение, излязло сякаш от най-новия медицински сериал: стаи за пациенти, оборудвани с най-модерни машини, бяха разположени около административната част в средата, пълна със сестри, компютри и цял куп медицинска апаратура. Три коридора отвеждаха в три различни посоки, където, предположи Мариса, имаше специализирани отделения.

И брат й се справяше с всичко това съвсем сам.

Ако не знаеше на какво е способен, Мариса би изпитала страхопочитание към него.

- Забележителна клиника - отбеляза тя.

- Отне цяла година да бъде планирана и още по-дълго да бъде построена. - Хавърс се прокашля. - Кралят беше наистина щедър.

Мариса го стрелна с поглед.

- Рот? - Сякаш имаше друг управник! - Искам да кажа...

- Аз изпълнявам жизненоважна служба за расата.

Спестено й беше всякакво по-нататъшно усилие да поддържа разговора, защото в този миг брат й спря пред обградено със стъкло помещение, скрито зад завеси, дръпнати по цялото му протежение.

- Трябва да бъдеш готова.

Мариса го погледна сърдито.

- Сякаш за първи път виждам последиците от насилие?

Мисълта, че би искал да я защити от каквото и да било в този момент, беше обидна.

Хавърс наклони неловко глава на една страна.

- Но разбира се.

След това отвори стъклената врата и отмести бледозелената завеса настрани.

Сърцето на Мариса слезе в стомаха й и тя трябваше да положи усилие да не се олюлее. Толкова много тръбички и машини влизаха и излизаха от жената, че тя приличаше на същество, дошло от научнофантастичен филм, живата тленност върху леглото беше превзета от механизирани функции.

- Диша сама - каза Хавърс, докато се приближаваше, за да прочете нещо. - Извадихме трахеотомната тръбичка преди около пет часа.

Мариса тръсна глава и заповяда на краката си да се раздвижат. Хавърс с право я беше предупредил... макар че какво беше очаквала? Не за първи път виждаше тежки наранявания.

- Била ли е... - Погледът й се спря върху подпухналото лице на жената. Синините още повече бяха обезобразили кожата й, големи лилави и червени петна бяха белязали подутите бузи. - Някой... някой дойде ли да я потърси?

- Не. А тя не беше в съзнание достатъчно дълго, за да ни каже името си.

Мариса се приближи до горната част на леглото. Тихото пиукане и бръмчене на машините й се струваше толкова силно, зрението й беше така ясно, докато се взираше в ритмично капещата банка на интравенозната система, оплетената кестенява коса, разпиляна върху бялата възглавница, и синята материя на плетеното одеяло, метнато върху завивките.

Навсякъде имаше превръзки, помисли си тя. И това бе само по ръцете и раменете, единственото, което се виждаше.

Тънката бледа длан на жената почиваше до бедрото й и Мариса я взе в своята. Толкова беше студена, помисли си, прекалено студена и цветът й не беше какъвто трябваше да бъде -сивкавобял, вместо здрав златистокафеникав.

- Можеш ли да ме чуеш?

Мариса се намръщи при гласа на брат си... а после си даде сметка, че очите на жената потрепнаха, натежалите клепачи се движеха нагоре-надолу.

Приведе се над нея и каза:

- Всичко е наред. Намираш се в клиниката на бр... на расата ни. На сигурно място си.

Хрипливият стон я накара да потрепери. А после се разнесоха неразбираеми думи.

- Какво? - попита тя. - Какво се опитваш да ми кажеш?

Сричките бяха повторени, с паузи на същите места, и Мариса се опита да вникне в тях, да отключи значението им, да открие смисъла.

- Можеш ли да го кажеш още веднъж...

Изведнъж тихото пиукане се усили, превръщайки се в предупредителна аларма. Хавърс дръпна рязко завесите, отвори вратата и изкрещя в коридора.

- Какво? — Мариса се наведе още по-ниско. - Какво се опитваш да кажеш?

Дотичаха сестри, появи се спешна количка. Някой се опита да откъсне Мариса от пациентката и тя поиска да се възпротиви... но после си даде сметка какво се случва.

- Няма пулс - каза Хавърс, долепил стетоскоп до оголените гърди на жената.

Връзката между Мариса и пациентката беше прекъсната, дланите им се разделиха... ала очите на жената не се откъсваха от Мариса, дори когато хора и апаратура се изпречиха между тях.

- Започнете сърдечен масаж - нареди Хавърс и една сестра се качи върху леглото. - Заредете дефибрилатора!

Мариса отстъпи малко по-назад, все така приковала очи в жената.

- Ще го намеря - усети се да казва през шума в стаята. -Обещавам ти...

- Всички да се отдръпнат! - заповяда Хавърс и когато персоналът се подчини, той натисна едно копче. Тялото на жената подскочи.

Сърцето на Мариса се блъскаше в гърдите й, сякаш се опитваше да компенсира спрялото сърце на младата жена върху леглото.

- Ще намеря онзи, който ти е причинил това! - извика тя. -Остани с нас! Помогни ни!

- Няма пулс - повтори Хавърс. - Да опитаме отново. Дръпнете се!

- Не! - изкрещя Мариса, когато жената забели очи. - Не...!

5


Беше... коктейлно парти?

Когато пристъпи в спортен салон с размерите на стадион, Парадайз с изненада видя униформени догени, стиснали сребърни подноси с ордьоври в облечените си в бели ръкавици ръце, покрита с дамаска маса, която играеше ролята на бар. Носеше се тиха класическа музика.

Сонатите за цигулка на Моцарт.

Онези, които баща й слушаше пред камината след Последното хранене.

Вляво имаше пункт за записване и шейсетимата новопристигнали бързо се наредиха на опашка пред една жена доген с щастлива усмивка и лаптоп. Тъй като не искаше да изглежда така, сякаш очаква специално отношение, Парадайз също застана на опашката и търпеливо зачака да съобщи името си, да потвърди адреса си, да бъде снимана и да отиде встрани, за да проверят сака и палтото й.

- Ще желаете ли ордьовър? - предложи й един доген.

- О, благодаря, не, но оценявам вниманието ви.

Догенът се поклони ниско и се приближи до мъжа, който беше зад нея на опашката. Парадайз погледна през рамо и докато му кимваше, си даде сметка, че го беше виждала на фестивалите, които глимерата организираше преди нападенията. Като всички членове на аристокрацията, двамата бяха далечни братовчеди, макар тя да не беше близка с никого от семейството му.

Името му беше Анслам, ако не се лъжеше.

Той й кимна и лапна един ордьовър.

Парадайз се обърна напред и плъзна поглед по спортните уреди, пръснати из помещението. Успоредки, лостове, тепихи, гимнастически кон, преса за крака... о, чудесно, имаха и ергометър.