— Защото лъвът никога не търси плячката си в центъра на своята територия. Най-добре ще се скриеш от Негово Високопреосвещенство, като отидеш точно под носа му, в собствения му град!

— А няма ли да посети по някое време манастира?

— Не му е позволено, защото манастирът е само за жени. Макар до църквата да имат достъп всички, в самия манастир могат да влизат само сестрите. Затова зад стените му ще бъдеш в безопасност. Фреските там ще бъдат приписани на „художник от ломбардската школа“, докато не стане безопасно да разкрием авторството ти. Знаеш как понякога стават тези неща.

Бернардино замълча. Осъзнаваше, че му предлагат убежище. А и ръцете вече го сърбяха да хване четката — откакто се помнеше, никога не бе издържал толкова време без рисуване. От момента, когато бе нарисувал посланието си до Симонета, бяха минали цял ден и цяла нощ.

Окуражен от реакцията на приятеля си, Анселмо продължи:

— И още едно нещо, Бернардино. Знам за репутацията ти на вълк за нежния пол. Но в „Сан Маурицио“ ще бъдеш сред свети жени, затова трябва да се държиш почтено. Не забравяй, че това е последната ти възможност за спасение от правосъдието и ако се провалиш, аз няма да мога да ти помогна.

Бернардино издиша рязко и отговори:

— Повярвай ми, Анселмо, с мен сестрите ще бъдат в пълна безопасност! Сърцето ми принадлежи на господарката на онзи замък на хълма. Нито една свята кукла в расо не е в състояние да ме изкуши, когато по земята върви такова създание като Симонета!

— И аз така си помислих — усмихна се благо Анселмо. — Преди това за нищо на света не бих те препоръчал за тази работа. Но сега смятам, че ще бъдеш безобиден като монах. Не — допълни с крива усмивка, — не точно като монах, защото не всички монаси са почтени. По-скоро като евнух — зачака напразно приятелят му да се усмихне така, както в добрите стари времена, и накрая реши да смекчи силата на удара. — Не е необходимо да бъде завинаги. Засега обаче за теб ще бъде най-добре да бъдеш далече оттук!

В този момент Бернардино отново бе връхлетян от спомена за принудителното си изгнаничество от Флоренция.

— Освен това покровителят ти е много добър човек — продължи свещеникът. — Войник и аристократ, който обича изкуствата!

— Откъде знаеш?

След кратко колебание свещеникът отговори:

— Той ми е чичо.

Бернардино присви очи. Бе живял достатъчно на този свят, за да знае какво означават тези думи.

— Искаш да кажеш, че ти е баща! — изтъкна.

— Така е — призна Анселмо. — Баща ми е. Биологичният ми баща. Той е добър човек, но като всеки човек и той не е безгрешен — тук домакинът му сведе очи към пръстените на ръката си и продължи бързо: — Беше много добър към мен, защото, макар да нося позорния печат на незаконороден, той ми помогна значително — обгърна с жест къщата си и всичко в нея. — Стигнах доста далече. Възможно е дори да отида още по-далече. Но един скандал или обвинение, свързани с името ми, ще ме дръпнат рязко назад — при тези думи той присви очи и погледна сериозно Бернардино, за да се увери, че е схванал смисъла им.

Сега беше ред на госта му да сведе глава.

— Разбирам те — промърмори. — Застрашавам свободата си. Застрашавам и щастието на онази, която взе сърцето ми. Но само заради тези две неща не бих напуснал този град. Не бих допуснал обаче да застраша теб, който ми бе най-скъп приятел! Затова добре, приемам. Препоръчай ме на твоя чичо. Ще отида.

Прегръдката, която последва, бе прегръдка на истински братя.

Само няколко часа по-късно, докато камбаните призоваваха за вечерня, Анселмо го проследи как се изгубва под покрова на нощта и се замисли с тъга за разговора им. Когато каза, че и добрите хора не са безгрешни, той наистина го мислеше. Защото, когато някой ден застанеше пред райските порти, ако свети Петър го отбележеше в тефтера си като добър, пак щеше да се наложи да отговаря за факта, че макар сърцето на Бернардино Луини вече да принадлежеше на една жена, самият той пък бе притежател на друго сърце — на отец Анселмо Бентиволио.

Двайсет и трета глава

Трима посетители в замъка

Симонета отново седеше загледана през прозореца. Видя свещеника да идва, прие го в дома си и го изслуша в пълно мълчание. Но Анселмо разбра, че тя е обърнала гръб на Бога, и се изпълни със съжаление. Изрази надежда да я види някой ден на литургия, но знаеше, че тя няма да дойде, докато е обект на всеобщ присмех и осъждане. И докато бадемовите дървета му махаха за сбогом, той си каза, че макар оттук нататък да му предстоеше да вижда изображението й всеки ден в своята църква, лично нея надали щеше да види повече.

После Симонета пак застана на прозореца. И тогава той дойде, както тя знаеше, че ще направи. Видя го от прозореца и задържа велена в бялата си ръка. Срещна погледа му, макар и от това разстояние, и го видя сякаш зад решетките на клоните на розовия храст, уловен от бодлите му. Побърза да му обърне гръб, преди да бе видял сълзите й, и смачка посланието му в ръката си. Когато отново се обърна, той си беше отишъл и тя се почувства едновременно доволна и съсипана.

Може и да бе загърбила Бог, но все още не можеше да отиде при Бернардино. Не можеше да си позволи да си купи толкова евтино щастието. Обичаше го, но не можеше да му се отдаде — подобно начало като тяхното не можеше да има добър край. Освен това, дори и да забравеше Бога, нямаше да забрави Лоренцо, както и публичното унижение, което сама си бе причинила.

Сега вече бе абсолютно сама. Рафаела се бе появила при нея, обляна в сълзи, и й беше казала, че Грегорио настоявал тя да напусне Кастело заедно с него, иначе нямало да го види повече. Симонета веднага освободи любимата си слугиня, защото, макар да бе ужасена от предателството на Грегорио, не можеше да не признае, че е имал право. Като жена, която е била откъсната два пъти от мъжете, които е обичала, тя не би допуснала да причини подобна мъка на друга душа. Затова каза на Рафаела, че може да си върви.

Преди си беше мислела, че на света няма по-голяма болка от загубата на съпруга й. Но сега разбра, че е грешала. Оказа се, че да изгуби Бернардино, преди любовта им да е имала шанса поне да разцъфти, е още по-лошо, а всички тези размисли само подклаждаха допълнително болката й и чувството й за вина. Знаеше, че ако го види отблизо само още веднъж и му позволи да й говори, ще се втурне при него и двамата ще заживеят заедно в тайна, страстна разруха. Но макар и изгубила религията си, тя не бе изгубила своя морал. Все още разпознаваше доброто от злото, макар да се питаше каква полза има от това. В пустата си студена крепост тя се радваше на безполезното утешение на топлото си сърце, както и на изпълнения с угризения спомен за неговата целувка, който заместваше изгасващия вечер огън. Потръпваше както от студ, така и от спомена за докосването му. Скиташе из заскрежената бадемова горичка и наблюдаваше как листата падат от дърветата, които бе спасила от брадвата. Усещаше, че не й остава много време на това място. Приходите й от позирането за стенописите бяха секнали внезапно, а Манодората не бе идвал да я посети от онзи инцидент в църквата. Не можеше да се надява на помощта на един почтен човек, ако ще и той да бе от църква и вяра, различни от онази, която тя бе опетнила. Изпитваше ужас от присмеха и укорите на гражданите на Сароно, затова предпочиташе да си стои сама. Не смееше да отиде до града и да се опита да се срещне с евреина в къщата със звезда на вратата.

Но се оказа, че го е подценявала. Симонета нямаше представа, че човек, който също е живял с присмеха и подигравките на околните, може да обърне и другата си буза. И нямаше представа, че онези, които са били обект на присмех, са в състояние да вземат самостоятелно своите решения, преди да изберат кого да съдят. Нямаше представа също така, че осъждането от страна на християните само засилваше уважението му към нея.

Симонета стоеше за трети път пред прозореца, потънала в съзерцание. И когато Манодората се появи на пътя към Кастело и тя зърна уподобяващите го на мечка кожи, се изпълни с такава благодарност и топлота от появата на един приятел, че се втурна навън, застана под колоните пред входа и протегна ръце, за да го посрещне. Нямаше представа, че жестът й неволно копира голите бадемови клони, които също бяха разперили към него тъмните си пръсти.

Двайсет и четвърта глава

Свети Мавриций и неговият легион

Когато Бернардино Луини пристъпи в параклиса на манастира „Сан Маурицио“ в Милано, имаше чувството, че прекрачва прага на затвор.

Това впечатление се бе зародило у него още на зазоряване, когато влизаше през портите на самия град, облечен като монах и яздещ скромно муле. Беше пуснат през великата римска порта „Тичинезе“ без никакви въпроси от страна на стражите, което го бе направило толкова наперен, че дори си позволи да изобрази знака на кръста като благослов над главите им. Но когато пиките се скръстиха отново зад гърба му, той се почувства като в капан. Милано беше затворено място, опасано от броеница от стени, кули и порти. Улиците му бяха предназначени да показват славата и значимостта му на един от най-перфектните градове в света — дълги, широки пътища, с масивни сгради от сребрист камък, където не беше никак лесно да останеш анонимен за разлика от лабиринтите, характерни за средновековните улички на старите градове. Столицата на Ломбардия бе същинска градска утопия и предпочитано място по-скоро за придворни и аристократи, отколкото за прости селяни. Бернардино премина под елегантните римски колони на колонадата „Сан Лоренцо“ и под студената сянка на импозантната базилика, посветена на същия светец. Докато вървеше, си каза, че въпреки блестящите нови сгради и широките улици дълбоко в сърцето си Милано си оставаше античен град — римският му произход се долавяше и виждаше навсякъде, новото вървеше ръка за ръка със старото, миналото и настоящето споделяха един и същ ритъм — величие и цивилизация, далеч надхвърлящи времето си. Бернардино потрепери и се уви по-плътно с расото си — хилавото сутрешно слънце все още не бе успяло да проникне в улиците и лишени от него, грандиозните архитектурни чудеса на града изглеждаха голи и мрачни. Дори и чудодейната готическа катедрала, с нейната гора от сребристи шпилове, приличаше по-скоро на дъска с гвоздеи, предназначена да го прониже. Бернардино познаваше добре този град — бе прекарал много години тук в студиото на Леонардо, преди Маестрото да го отведе във Флоренция и познанството им да приключи с неговото заточение във Венеция. Ала днес той не изпитваше никакви топли чувства към някогашния си дом. Може би се дължеше на факта, че преди няколко години Леонардо да Винчи бе починал и вече го нямаше тук, за да приветства с добре дошъл любимия си ученик. Или може би беше от това, че оттук нататък не би могъл да почувства като дом никое друго място освен Сароно. Неговото пристанище беше Симонета, котвата му бе там, където е и тя, а сега тази котва беше прерязана и той бе тласнат да се носи безцелно из водите на живота, за да бъде уловен в мрежа, която с всеки изминал ден се стягаше все по-плътно около него. Чувстваше се като рак в гърне. Великолепието на гърнето нямаше никакво значение за него — то пак си оставаше капан.