— Сестро Бианка — осмели се да отвърне на усмивката й Луини, — имате ли нещо против да продължа работата си? Трябва да уловя момента, когато ме осени, а днес като че ли имам подходящото вдъхновение!

Абатесата се приближи и отбеляза:

— Да, вижда се. Върви много добре. Много прилича на него.

Луини се обърна и продължи да рисува. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, че абатесата стои зад него и гледа. Това му напомни за Анселмо в църквата в Сароно и го накара да се усмихне. По едно време абатесата попита:

— Нали нямате нищо против да ви погледам?

— Обикновено не ми е приятно. Но в дадения случай нямам нищо против, защото ми напомняте за един друг човек, който много обичаше да ме наблюдава така, както вие сега. Той също беше свят човек като вас.

— Сигурно е бил запленен от дарбата, която Бог ви е дарил. Не е никак малко нещо да можете да накарате даден човек да се появи на стената така, сякаш наистина е в помещението! Пък и за нас, светите хора, не е обичайно да виждаме всеки ден пред нас да се ражда чудо, нищо че непрекъснато четем за чудесата на светците. Сигурно сме се излъгали, че времената на чудесата са минали. Обнадеждаващо е да знаеш, че това изобщо не е така!

Днес Бернардино бе забравил обичайната си арогантност. Под погледа на абатесата той се почувства недостоен за комплимента, затова се огледа за опорна точка, в която да се захване. Погледът му падна върху човека, когото рисуваше.

— Какъв човек е вашият покровител? Изглежда ми много достоен и благороден.

— Той е войник, поет и още много други неща — беше бързият отговор. — Освен това е много набожен, заради което държеше да бъде нарисуван така, както сега го рисувате — коленичил за молитва. Смята, че нашата скромна общност може би най-ефективно от останалите би могла да предаде силата на вярата на миряните от Милано. Ето, виждате ли? — и посочи с ръка ограничителната стена. — Тази стена отделя Залата на монахините от Залата на вярващите, в която се намираме с вас сега — устните на Бернардино се изкривиха от иронията на това наименование и неговото присъствие точно в тази зала, но абатесата продължи: — Влизането и излизането става само през тайните врати в страничните параклиси. На сестрите е забранено да минават отсам, както и на миряните — да влизат в нашата манастирска зала. Ние с вас сме единствените изключения от това правило — защото вие трябва да навлезете в моя свят, а аз трябва да изляза във вашия. Въпреки това всички следваме заедно литургията. Ето там! — посочи нагоре. — Виждате, че стената не стига до тавана — целта е миряните да могат да чуват песните ни. — А тук — посочи двете малки решетки, скрити в панелите на стената — тези решетки ни позволяват да вземаме участие в най-свещените части от литургията — през тази малка врата откъм страната на евангелието можем да наблюдаваме издигането на нафора, а през тази решетка от страната на причастието можем да се прекланяме пред нашия Бог Отец — усмихна се отново с лъчезарната си усмивка. — Заради тази голяма вяра и заради факта, че всички я споделяме, нашият покровител подкрепя нашия орден и целия манастир на свети Мавриций.

Тук Луини си спомни за историята, която Анселмо му бе разказал за този светец. Даде си сметка, че старият му приятел му липсва.

— Защо синьор Бентиволио почита точно свети Мавриций?

— Защото синьор Бентиволио е служил като кондотиере11 при швейцарците по време на битката при Новара. А в Швейцария свети Мавриций е на голяма почит — в Агаунум има огромна църква, посветена на него. Знаете ли историята му?

Бернардино се канеше да отговори положително, но тъй като Анселмо много му липсваше, а и абатесата му напомняше донякъде на него, отговори нещо съвсем различно:

— Защо не ми я разкажете, стига да имате време, разбира се?

— Легендата разказва, че по време на управлението на Тетрархията на съимператорите Диоклециан, Максимин, Константин и Галерий, в Горен Египет имало римски легион, познат като Тиванския легион — започна тя. — Той наброявал 660012 мъже, всички до един християни, командвани от офицер на име Мавриций.

Гласът й беше толкова музикален, че историята сякаш оживя. Бернардино никога досега не бе срещал подобна дарба — дарбата да помогнеш на слушателя буквално да види разказа ти. Вече му ставаше ясно как тази дарба й помага в нейното призвание, защото всеки, който я чуеше да разказва или да чете откъс от Светото писание, нямаше начин да не повярва на всяка дума. Художникът се обърна, за да я погледне, а след това вдигна очи към празната стена над главата й. И пред очите му голата стена отгоре, това огромно сиво пространство, започна да се затопля в цвят и да приема форма с всяка нейна следваща дума. Наложи му се да примигне, за да пропъди римския легион, който тръгна в боен марш над главата на сестра Бианка.

— В Лето Господне 286-то легионът бил част от формирование, водено от Максимин, което имало за задача да потуши бунта на християните в Галия. След като бунтът бил усмирен, Максимин издал заповед, че цялата му армия трябва да присъства на жертвоприношенията — включващи убийството на християни с цел умилостивяване на римските богове — за да може мисията им да бъде доведена до окончателна победа — Бернардино притисна слепоочията си, усещайки кръвта и долавяйки писъците на умъртвяваните човеци. — Само Тиванският легион се осмелил да откаже да участва в този ритуал. Легионът се оттеглил и си издигнал лагер близо до Агаунум.

Максимиан побеснял от неподчинението на Мавриций и заповядал всеки десети човек от легиона му да бъде екзекутиран.

— Значи Мавриций и хората му си седели спокойно, нищо че всеки десети от тях трябвало да умре? Че кой би сторил подобно нещо? Кой би проявил подобна храброст или по-точно — подобна глупост?!

— Човек, който искрено вярва, че онова, което прави, е правилното. Наказанието било изпълнено, но легионът пак отказал да присъства на ритуала. Максимиан се вбесил още повече и наредил повторно унищожение на всеки десети човек. А когато Мавриций и легионът му продължавали да отказват да присъстват на жертвоприношенията, императорът заповядал и всички останали да бъдат екзекутирани. Мъжете не се съпротивлявали — отишли на смърт, напълно убедени, че ще станат мъченици.

— И всичките умрели?! Всички до един?! Шест хиляди и шестстотин човека?!

— Всеки един от тях бил индивидуално посечен, в това число Мавриций и неговите подофицери. Онези от членовете на легиона, които не били в лагера край Агаунум, били издирени и също обезглавени.

Бернардино поклати глава. Сцената пред вътрешния му взор вече бе напоена с кръв — цял легион от мъченици, паднали мъртви на бойното поле.

— Каква загуба… — промърмори тъжно.

— Защо да е загуба? — погледна го меко сестра Бианка. — Те са вярвали достатъчно силно в нещо, за да умрат за него! Вие може и да си мислите, че не вярвате в нищо — погледна го право в очите, — но трябва да знаете, че всеки вярва в нещо. Не е ли истина, синьор, че и вие вярвате в нещо или някого достатъчно силно, та да умрете за него?

Бернардино замълча за момент, защото вече наистина имаше един човек, за когото би дал живота си, без да му мигне окото. И въпреки това не се предаде толкова лесно.

— И какво добро е произлязло от тази саможертва?

Абатесата махна с ръка и отговори:

— Този манастир е съграден в негово име и предоставя убежище на голяма част от бедните и нуждаещите се в Милано. И не само този манастир — редица други са изградени в чест на светеца. Нашият покровител е на моето мнение — че това е история за надеждата. Надеждата и вярата не умират, както не умира и любовта. Върху гроба на свети Мавриций е издигната църква. Тук синьор Бентиволио прави същото.

— Струва ми се, че знаете доста добре основанията му.

— И би трябвало. Защото, докато живеех във външния свят, преди Бог да ме нарече сестра Бианка, бащиното и фамилното ми име бяха Алесандро Сфорца Бентиволио. Нашият покровител е мой баща.

Бернардино се обърна стреснато. Нищо чудно тогава, че абатесата му напомняше в известна степен за Анселмо — все пак беше биологична сестра на свещеника от Сароно! Дали й е известно, че има брат? Дали бащата е признал пред тази неземна жена своите грехове?

Сестра Бианка възприе обръщането му по друг начин и изрече бързо:

— Виждам, че искате да работите. Оставям ви.

Бернардино се обърна, за да я увери, че не иска да я гони, ала тя вече бе изчезнала в манастирската част на църквата. Той се качи обратно на скелето си и се загледа към стената, където бе видял във въображението си сцените, описани от нея и брат й. Кръвта вече я нямаше, мъртвите легионери — също. „Любовта не умира — помисли си той. — Наистина не умира, Симонета!“ (Нямаше представа, че един добър човек бе казал наскоро на Симонета същите думи — мъж от различна вяра, с различна легенда, но със същото послание. Само дето тогава двамата не бяха в параклис, а сред бадемов лес.) Докато художникът съзерцаваше стената, пред очите му израсна зелена трева, а след нея красив град. Свети Мавриций, отново силен и отново жив, основа своята църква върху костите на своите шест хиляди и шестстотин войници. От земята изникна надежда. Бясно, преди този образ да бе избледнял, Бернардино започна да рисува.

Двайсет и пета глава

Казанът за ракия