Абатесата се замисли, а след това заговори:

— Скъпи ми Бернардино, не ви ли е хрумвало някога, че този завършек на нещата не е необходим? Та вие вече станахте приятел на Бога, така да се каже. И той наистина ви обича въпреки грешките ви, както обича всички свои деца. Не е ли възможно да продължите по неговия път?

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид брак. Това е едно от тайнствата, при това едно от най-обичаните от Бога!

— Брак ли? — Бернардино изрече думата така, сякаш я казваше за първи път.

— Но, разбира се! — дари го с прочутата си полуусмивка абатесата. — Не сте ли мислили за това досега?

— Никога. Но… как може да стане това?

Сестра Бианка се засмя от сърце и отбеляза:

— Вярно е, че не знам много за света, но доколкото ми е известно, обикновено мъжът предлага на жената и после я изчаква да каже „да“ — и го сръга закачливо в ребрата.

— Ама…

— Тук сте вече близо две години. Кога е починал съпругът й?

— Година преди да дойда тук. Убит при битката край Павия.

— Значи бедната душа я няма вече три години, вечна му памет! И тя е имала предостатъчно време, за да скърби. Вярно е, че дължим почит на мъртвите, но пък младите трябва да живеят живота си, а не да го прахосват в траур. Църквата и каноническите закони позволяват на една вдовица да се омъжи повторно след известно време, а както разбирам, за нея това време е отдавна минало. Следователно тя трябва да стане ваша, стига да ви приеме.

Сърцето на Бернардино затуптя, очите му пламнаха. Брак! Никога не си бе представял, че двамата със Симонета могат да бъдат заедно законно в очите на Бога. Но ако скрупулите й позволят и ако прецени, че той е достатъчно наказан, значи е възможно. Очевидно е, че за Църквата и закона вече не съществуват пречки за това — единствено за хорското мнение, но в крайна сметка всеки скандал има край.

— Ама аз не знам нищо за нея, откакто напуснах Сароно! Живеех с чувството, че тя е завинаги изгубена за мен. Не знам дори дали още живее в Сароно. Нито дали не е срещнала друг.

— Някое от изброените неща изглежда ли ви вероятно? Смятате ли, че е била привързана към своя дом?

— Много. Всъщност тя дойде да работи при мен, за да съхрани дома си в памет на починалия си съпруг.

Абатесата кимна в знак на одобрение, след което попита:

— А непостоянна ли ви се стори? Заприлича ли ви на жена, която лесно скача от връзка на връзка?

— В никакъв случай! Сигурен съм, че ме обичаше страстно, но пък точно затова се чувстваше много грешна, защото страдаше от чувството си за дълг към първата си любов!

— В такъв случай вървете и я потърсете! Защо да не го направите? Най-малкото, което можете да сторите, е да опитате! — заяви абатесата и преди Бернардино да успее да протестира, тя се изправи. — Необходимо е само още едно нещо. И то може да стане тази вечер, по време на вечерната ни служба.

* * *

Когато камбаните за вечерня зазвъняха през последната нощ от престоя на Бернардино в манастира „Сан Маурицио“, той застана гологлав отпред пред олтара. Носеше бяла риза и в ръка държеше голяма свещ. Всички сестри бяха дошли в Залата на вярващите, удостоявайки го с приятелството си, което бе разцъфтяло през последните две години на неговата работа при тях. Лично познаваше само няколко, но знаеше, че всички са му приятели. А сред тях най-вече една — онази, която сега стоеше пред него и която той бе започнал да обича като родна сестра. Тя изля от светената вода върху главата му и той изтръпна от чистотата и хладината й. Докато отпиваше от бокала на първото си причастие и се вглеждаше в червените му дълбини, той вдигна очи към панела, който бе нарисувал над олтара. Там лежеше Исус и кръвта му шуртеше в чашата на Граала — същата тази кръв, която Бернардино сега отпиваше. Стори му се невероятно, че въпреки цялото познание, което бе натрупал напоследък за живота на светците, нито веднъж не се бе замислял за страданията на самотния, страдащ Христос.

„Noli me tangere“. Да, точно така, „Не ме докосвай!“. Бернардино бе нарисувал и тази сцена тук, в тази зала. Вдигна отново очи към изрисувания люнет и бе осенен от велико просветление. Там една ръка се протягаше, за да докосне ръцете на любимите, но той бе нарисувал обратното на традиционната сцена. На неговия стенопис Възкръсналият Христос протягаше ръка за прегръдка, а не за сбогом — така, както Симонета веднъж бе протегнала към него ръка от съжаление, а той я бе отхвърлил. Но вече Бернардино бе готов да докосва и да бъде докосван и сега разбра защо — тялото на Сина Божи беше поддържано от онези, които го обичаха: Мария Магдалина, майка му Мария и свети Йоан, така че той не беше сам в този ужасен час. И в този момент Бернардино осъзна, че не иска да умре сам. Искаше да има съпруга и деца от своята плът, които да бъдат до него. При тази мисъл в очите му избликнаха сълзи и рукнаха в мига, в който сестрите запяха мощно и красиво: „Глория! Глория!“ — „Слава! Слава!“. Той погледна и към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му. Но в този момент те не бяха просто серафимите, които бе нарисувал, а истински, реални ангели. Бяха дошли да наблюдават неговото приемане в лоното на Бога — най-после! — тук, в Залата на вярващите, където беше мястото на тази заблудена овца, преди да се върнат в нишите си в тъмносиньото небе със златните звезди.

* * *

Докато си вземаше сбогом при портата на кулата, Бернардино се приведе и целуна ръката на абатесата. Но този път не погледна към камъните на пръстена й така, както бе сторил първия път — сега той затвори очи и целуна с обич грубата кожа. Тя също забеляза разликата и отбеляза:

— Направихте ми голям комплимент, синьор! Защото, когато затворим очи при целувка — било то на главицата на дете, краката на светец или устните на любимата, тази целувка означава всичко за нас! Защото едва тогава се изолираме от външния свят и си припомняме, че трябва и да чувстваме!

Когато Бернардино вдигна лице към очите, които приличаха толкова много на очите на Анселмо, бе озарен от ново прозрение. Вчерашният ден бе променил и двама им, и двамата бяха изгубили невинността си, а и тя бе изразила желание да узнае повече неща за света. И двамата искаха да се радват на всеки ден от своя живот, макар и по различен начин. Затова не му се искаше да я оставя да си замине от този свят, без да знае, че в него живее и брат й.

— Вече трябва да тръгвам — рече той. — Но ви моля да дойдете с мен! Има един човек, добър човек… най-добрият приятел, когото имам на този свят… Той ще бъде много щастлив да се запознае с вас, защото, макар да не е все още официално ваш брат, той е син на баща ви!

Трийсет и девета глава

Венчавка

Селваджо и Амария се женеха в Павия, в църквата „Свети Петър от Златния небосвод“. Позлатеният таван се издигаше високо над тях и тържествените латински слова на свещеника се извисяваха към него, за да се върнат обратно към децата му на земята. Никога досега не бе имало по-щастливи булка и младоженец от тези двамата, които се венчаваха в този момент. Свети Амброзий наблюдаваше цялата сцена от иконата си и се радваше.

Баба им седеше на първата редица на пейките с черна дантела върху бялата си коса. Беше събрала ръце за молитва, отпуснала глава върху пръстите си. Беше сигурна, че отец Матео ще се съгласи да извърши церемонията, защото познаваше добре и Амария, и по-късно Селваджо. Свещеникът изобщо не се поколеба да ги събере под едно и също име — и Селваджо се женеше с името Сант Амброджо — защото не бе за първи път да съединява в светото тайнство на брака двама от сираците на този светец. Отецът знаеше отлично историята на младоженеца и бе спокоен, че няма кръвосмешение.

И докато слушаше как добрият старец напява урока, който булката и младоженецът бяха избрали по свои специални причини, и докато наблюдаваше двете си скъпи деца как са приковали един в друг очи и ръце, бабата усети, че думите носят нов смисъл.

Блажен е онзи, който се страхува от Бога и който върви по неговите пътища.

Защото ще се храниш от труда на ръцете си, ще бъдеш щастлив и ще живееш добре.

Жена ти ще бъде като плодоносна лоза, децата ти ще бъдат като маслинови клонки около масата ти.

Вижте, блажен е онзи, който се страхува от Бога.

Нека Господ благослови онези извън Цион и нека виждате доброто на Йерусалим през всичките дни на живота си.

Нека видите децата на своите деца! Мир над Израил!

Думите сякаш бяха написани точно за тях и за семейството, в което се бяха превърнали, за семейството, което един ден щяха да имат. По време на молитвите бабата запуши ушите си за думите и благодари на Бога по свой си начин, искрено и почтително. Никога не бе преставала да бъде набожна, даже през черните дни след смъртта на Филипо. Но днес дори и тя беше толкова развълнувана, че мина храбро през площада, на който бяха изгорили трупа на Филипо. Защото Бог й бе дарил Амария, а сега и Селваджо, и техните деца щяха да растат като маслинови клонки около нейната маса. Сърцето й вече беше пълно.

Булката и младоженецът изглеждаха светли и бляскави като светците, които ги наблюдаваха от стените. Амария беше с новата си рокля с цвят на зелени пролетни листа, а в тъмната й коса бяха втъкнати перлите, които баба им беше измъкнала от устата на стридите, купени за вечеря. Старата приятелка на Амария — Силвана, стоеше отстрани като шаферка, а изражението й беше толкова кисело, колкото на булката — щастливо. Кой би допуснал, че едно сираче от гората ще я изпревари пред олтара?!