А занапред предстояха още радости и болки, защото старицата бе живяла достатъчно на този свят, за да е наясно защо Амария повръща. Скърбеше, че момичето бе обречено да повтори нейната съдба, изливайки цялата си любов върху детето, което й бе оставил Селваджо. Това дете наистина щеше да израсте като маслинено дърво около масата им, ала вече не като част от щастливо семейство, а като патерица на две самотни, изоставени жени. Дете, което ще им напомня ежедневно за онзи, който си беше заминал.

Заминал. Една мрачна мисъл я накара да спре люлеенето със стола и да се насочи към втория етаж. Синьото знаме, което бе сгънала и прибрала — да не би да го е намерил? Бабата отвори сандъка в долния край на леглото. Знамето го нямаше.

Той не си бе изгубил наново паметта. Бе я възвърнал.

И в този момент старицата стовари цялата вина за случилото се върху себе си. Тя беше скрила знамето тук, казвайки си, че някой ден ще му го покаже, ала този ден така и не бе дошъл. Трябваше или да го изгори, така че да бъдат в безопасност, или да му го покаже веднага — още в деня, в който се събуди от раните си, така че да може да започне да си спомня веднага, преди тази голяма любов между него и Амария да се разгори. Но тя бе скрила знамето и не бе казала нищо, защото искаше той да остане. А ето че сега бе донесла неизразима, пагубна скръб на момичето, което бе за нея всичко на този свят.

Старицата се отпусна тежко на леглото и се хвана за един от четирите тежки стълба, които той му бе изработил. Една хладна сива ръка сграбчи сърцето й и тя извика от болка. Крайно необичайно за такава активна жена като нея, тя почувства, че трябва да си полегне за малко. Съвсем за малко. Студената ръка пак сграбчи сърцето й и тя позволи на очите си да се затворят. Беше преживяла една голяма загуба в живота си, но беше оцеляла. Втори път обаче надали щеше да може да го направи.

Четирийсет и четвърта глава

Празникът на свети Амброзий

Вървя по добре познатите улици на Сароно и се чудя как е възможно да съм забравил толкова много. Как е възможно умът ми да е изгубил всичките години, през които съм живял тук, в които съм прекарал детството си, обичал съм и съм бил женен? А сега, докато вървя сред празничната тълпа в облеклото си на пилигрим, сърцето ми потреперва от мисълта, че ще видя отново съпругата си — жената, която вече нито искам, нито обичам — за да я отделя от новия й живот. Но такива са Божиите закони. Прости ми, Симонета!

Подреждам се по края на улицата с множеството и чакам процесията с реликвите на светеца. Голяма част от добрите граждани на Сароно вече са доста подпийнали, а сега е едва ранен следобед. Очите ми пълзят из тълпата, оглеждайки се за нея и за съпруга, с когото вече се запознах, но те не са никъде наоколо. И скоро разбирам защо. Тълпата надава радостни възгласи и аз се обръщам заедно с всички тях — тя е там, седнала под арката от цветя, на балкона на кметската къща. Сърцето ми пак претупва — да, тя наистина е красива и се усмихва по начин, който не познавам. Симонета! Наистина ли някога сме били женени? Изглежда ми преди цяла вечност, по-скоро — в съвсем друг живот. В нея има нещо ново. Косата й е малко по-къса, чертите й — по-закръглени. Но най-вече тя изглежда така, сякаш отвътре я осветява факла. Възможно ли е мъжът до нея — тъмнокосият художник, който също помахва на тълпата, да е причината за тази трансформация? Той я е прегърнал страстно, собственически, докато тълпата поздравява неговата Небесна царица, модела за стенописите, чието освещаване съвсем скоро предстои.

Още една мистерия. Симонета беше непозната за града, когато аз бях неин съпруг — ние бяхме хора, които не обичаха да се сближават с простолюдието. Как така е успяла да спечели подобно обожание? От това, че е станала модел на велик художник ли? Вярно, че тези стенописи като нищо ще донесат голяма известност на цялата община на Сароно, но дали не е направила и някаква друга услуга на града в мое отсъствие? Когато процесията тръгва и костюмираните носачи минават, аз се опитвам да не изпускам двойката от очи, което не е много лесно предвид пъстротата на всичко около мен. Прикляквам и минавам под един от преминаващите коне, за да отскоча от другата страна на улицата, с което си спечелвам ругатнята на един от местните синьори. Познавам го. Тъкмо аз му продадох кобилата, която сега се опитва да танцува върху главата ми.

Приближавам се. Двете глави — едната червена, а другата черна, са много близо една до друга. Целуват ли се? Не. Шепнат си нещо и се смеят. Стомахът ми се преобръща. Така бяхме и ние с Амария, докато подлата ми памет не ме върна обратно към дълга ми. Вглеждам се внимателно през дупките в красивия резбован парапет на балкона, за да видя дали не се държат за ръце. Но виждам нещо друго.

Две златокоси деца — момченца — са приклекнали ниско зад плетениците на парапета и наблюдават спектакъла. Едното, по-голямото, дели с братчето си сладки и играчки с обич, която е умилителна за гледане. А сега виждам, че ръцете на двойката наистина са хванати, като на любовници. Но всеки един от тях е поставил другата си ръка върху главицата на едно от децата, галейки къдриците им.

Като родители.

Главата ми се завърта. Но как е възможно това? Не съм отсъствал чак толкова дълго! Погледът ми се фиксира върху красивите девици, които минават покрай мен, понесли бадемови клонки — моите клонки — и аз се опитвам да събера мислите си. Но, разбира се! Децата трябва да са негови. Той е доста по-възрастен от Симонета. Сигурно съпругата му е мъртва и сега децата му наричат „майко“ моята съпруга. Поглеждам отново към милата семейна сцена и се изпълвам с тъга, че трябва да ги разделя. Но трябва да бъде сторено! Приближавам се, защото мисля, че е настъпил моментът да се разкрия, но точно тогава тълпата ме отнася по-далече от тази приятна сцена. Девиците с бадемовите клонки започват да раздават нещо. Озъртам се и забелязвам, че пълнят малки дървени чашки от плоски бутилки — подобно на горски нимфи, които изливат соковете на дърветата, за да хранят хората, и едва приключили, трябва да започнат пак. Една чашка попада и в моята ръка и аз отпивам. Напитката е сладка и същевременно горчива, с вкуса на бадемите от моя дом. Прекрасна е! Затопля гърдите ми и ми дава кураж за предстоящото. Време е. Но този път съм спрян от нов възглас на тълпата, който пак е свързан със Симонета. Тя се вдига на крака, но незнайно защо — доста трудно. А моите едва не се подкосяват. Защото виждам нещо, което определено ме кара да замълча.

Тя е бременна!

Сега вече съм принуден да седна на калдъръма, насред конските изпражнения и бадемовите цветчета, със съзнание, замъглено от ликьора и онова, което видях. Симонета и художникът щяха да имат дете! И как сега да ги разделя? Така ще направя и двама ни прелюбодейци, ще направя едно дете копеле, а двете златни деца, които видях и които те очевидно толкова много обичаха — сираци. Притискам ръце към слепоочията си, а когато ги свалям, отговорът е вече пред мен. Покрай мен минава свети Амброзий, в мощехранителницата си със златен обков, и през кристалните стени на ковчега му виждам дребните му кости. Сърцето ми замръзва за миг, докато съзерцавам мумифицираната му глава и празните орбити на очите му, вторачени право в мен. Това е светецът на Амария, моят светец. Свети Амброзий се опитва да ми каже нещо. Отправям към него молитва за напътствие, разбутвам тълпата, за да не губя контакт с очите му, карам го да ми проговори. Но той продължава все така да мълчи и се отдалечава бавно от мен. Не ми казва нищо, с което да ме упъти. Но аз внезапно разбирам. Той мълчи, значи аз също трябва да запазя мълчание! Не е възможно Господ Бог да иска да раздели две семейства и да причини болка там, където вече е имало предостатъчно! Така светецът ми даде своето одобрение. И аз съм опростен. И твърдо решен. Ще наруша тайнството на един брак, за да съхраня други два!

Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно е мъртъв. Нека почива в мир!

* * *

Прихлупвам по-ниско качулката на главата си и поглеждам за последен път към Симонета, преди да се обърна. Красива и плодовита като лятото. И вече виждам причината за промяната у нея — крие се в издутината под роклята й. Преди да се обърна завинаги, я благославям. Благославям цялото й ново семейство, а светецът ме гледа одобрително.

Сега трябва да действам бързо. Аз съм с брада и качулка и много променен, но наоколо има хора, които са ме виждали още като дете. Измъквам се от тълпата и се вмъквам в една странична уличка. Най-сетне в безопасност. Някакъв човек ме удря силно, но вижда пилигримската ми наметка и бърза да се извини. Дъхът му вони на ракия — граппа, не на бадеми. Аз правя фаталната грешка да вдигна към него очи. И двамата се ококорваме едновременно. Това е Грегорио!

Той пада на колене и целува ръката ми, и изрича името, което почти съм забравил.

— Синьор Лоренцо! Това е чудо! Светецът ви доведе у дома!

Мислено отправям по негов адрес всички ругатни, за които се сетя. Той е пиян и с огромна брада, но все пак си остава моят оръженосец, когото някога обичах като брат. Измъквам ръката си и променям гласа си колкото ми е възможно, опитвайки се да говоря на провлачен ломбардски диалект.

— С какво мога да ти помогна, сине мой? — изричам.

Той вдига сащисано глава. Пиян е — склонност, която имаше още от младостта си, но на която очевидно се е поддал окончателно.

— Вие не сте ли… ама…

Виждам, че вече не е много сигурен, затова продължавам. Чувствам се като апостол Петър, отричащ да познава своя учител.