— Благодаря ви, синьор! С ваше позволение, може ли да се върна към работата си?

— Можеш, Бернардино. Но не тук.

— Какво?

— Имаше приятната съдба на подслушвача да чуеш предварително какво ти предстои. Искам да отидеш във Венеция и да поемеш тази поръчка, защото това не беше история, която съм измислил, за да се отърва от съперника ти, а съвсем истинска молба от дожа — извади за втори път писмото от ръкава си и го размаха пред лицето на ученика си. — Освен това смятам, че за известно време за теб ще бъде най-добре да не се мяркаш пред погледа на синьор Джокондо.

— Венеция ли?

— Точно така. Негово превъзходителство пише, че ще плати триста дуката за фреска, която трябва да бъде нарисувана в църквата „Фрари“. Библейска сцена. Дева Мария, ангели — обичайните глупости. Мисля, че най-сетне си готов за това.

— Фигури? Цяла сцена?! Без ръце?

Леонардо да Винчи го дари с една от редките си усмивки и отговори:

— Точно така, фигури. Но е добре да имат и ръце, защото иначе не мисля, че дожът ще ти плати.

Бернардино усети, че главата му се замайва. Венеция! Не знаеше много за този велик град държава, освен че се носи по вода и че по тази причина жените са прокажени, а мъжете имат ципести крака. Във Флоренция му харесваше. За първи път бе на място, различно от родната му Ломбардия, и затова бе решил да се възползва максимално от предоставената му възможност. Тук имаше много приятели и… любовници. И обичаше Флоренция. От друга страна, във Венеция нямаше да бъде завинаги. Сигурно за година-две ще успее да свърши. Освен това за първи път му възлагаха цялостна работа, с всички фигури, а не само гората от ръце, която бе рисувал години наред. Все пръсти и кокалчета, пръсти и кокалчета — не искаше и да ги види повече. Парите също не бяха за изпускане. Най-сетне щеше да натрупа и той богатство. Пък и там трябва да има красиви жени, нали така? Пое писмото от ръката на своя Маестро и си взе развълнувано сбогом с него. Леонардо хвана лицето на Бернардино между двете си ръце и го загледа продължително в очите.

— Чуй ме добре, Бернардино! Не се възгордявай с гения си, защото нямаш такъв. Ти си добър художник, а би могъл да станеш и велик, но не и докато не започнеш да чувстваш! Ако сърцето ти се къса от мъка, че се разделяш с тази дама, ако кърви, значи още по-добре! Защото тогава работата ти ще започне да отразява страстите, които изпитваш, и едва тогава ще можеш да ги предадеш върху платното. Имаш благословията ми!

С тези думи Маестрото целуна топло ученика си по двете бузи. А Бернардино се обърна към модела, чиито очи го следваха неотлъчно на всяка крачка. Не, тя не беше красива, така че нямаше да има за какво да крее по нея. Но тъй като не бе в състояние да се сдържи, той се приведе към ухото й и прошепна:

— С вас се надявам да се сбогувам по-късно, госпожо. Когато съпругът ви не си е вкъщи.

* * *

Бернардино вървеше по улиците на своя любим град под прикритието на голямата качулка на мантията си — нямаше никакво желание да среща съперника си, докато не напусне по живо, по здраво града. Но докато се връщаше в квартирата си, реши да обиколи местата, които най-много обичаше. Вървеше в крачка със звъна на камбаните, които го разтърсваха чак до костите със сладката си какофония. Вървеше през Флоренция, която обичаше, през площада, където Джироламо Савонарола бе издигнал своята Клада на суетата, за да изгори после на клада и самият той. Бернардино нямаше никаква представа от огледала, така че не би могъл да знае, че докато си вземаше нежно „сбогом“ със скулптурната група около статуята на Нептун, която украсяваше Пиаца дела Синьория, испанският мрамор отразяваше напълно странния сребрист оттенък в очите му. Приведе се над топлите каменни перила, отделящи го от река Арно, и се сбогува с перфектните арки на Понте Векио — Стария мост. Залязващото слънце — неговата най-любима светлина — превръщаше камъните им от кехлибарени в златисти със странната си алхимия. Ала Бернардино не знаеше, че и собствената му кожа има същия бляскав нюанс. Докато се луташе из лабиринтите на „Санта Кроче“ и си вземаше „сбогом“ със светите отци, той не си даваше сметка, че качулките на тези свети мъже са черни като косата му. Нямаше и никаква представа за факта, че перленият мрамор на огромната катедрала е със същия бял цвят като зъбите му. Да, независимо дали го знаеше или не, Бернардино бе точно толкова красив, колкото и този невероятен град. Накрая отпи от фонтана на златното глиганче и потърка нослето му, за да е сигурен, че някой ден ще се върне. Бернардино не бе от хората, склонни към продължителни размисли за миналото. Знаеше, че този град ще му липсва, но младежкото му нетърпение вече вземаше връх. Докато се прибираше за последно у дома си, той вече гледаше към бъдещето. Затова си запя тихичко една весела песничка, съчинена от самия Лоренцо ди Медичи — Великолепния.

Колко хубаво нещо е младостта, но колко е краткотрайна!

Нека онзи, който иска да се весели, да го прави!

Защото никой не може да знае

какво ни е подготвило бъдещето.

А в голямото студио Леонардо се закова за миг и се замисли за Бернардино. Стана добре, че момчето замина, защото бе прекалено красиво, за да бъде всеки ден пред очите му. Спомни си отново за блестящите черни къдрици, за огромните очи, които подсказваха произход, твърде отдалечен от Ломбардия, за дългите черни мигли, които изглеждаха като изрисувани косъмче по косъмче. На всичко отгоре Бернардино си имаше абсолютно всички зъби, при това снежнобели. Леонардо въздъхна мрачно и се обърна отново към своя модел. Виж тя не беше никаква красавица, нищо, че бе засипал съпруга й с ласкателства. И въпреки това излъчваше нещо, пък било то само изящна сериозност на изражението. Предполагаше, че прякорът й „Ла Джоконда“ й беше даден по-скоро с ирония — по-скоро като игра на думи, а не заради характера й. Но сега… да! Имаше нещо различно! Около ъгълчетата на устните й играеше… почти, но не съвсем… усмивка ли беше това? Сериозността й се бе разградила за миг под силата на това енигматично, но далече не порядъчно изражение. Леонардо не можа да не изпрати наум една ругатня по адрес на Бернардино. Но какво й беше казало това развратно момче? Маестрото хвана отново четките и се зае да оправя устата. Мътните го взели този Бернардино!

* * *

Когато Бернардино се закле, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той нямаше никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, докато я открие. Докато рисуваше стенописа за дожа, родителите й тъкмо се бяха оженили. Когато започна своята „Пиета“ в Киаравале, близо до Рогоредо, тя тъкмо се раждаше. Когато през 1522 година нарисува една от най-великите си творби — величественото платно „Коронацията на Христос“, изработено за Конгрегацията на Светата корона в Милано, тя тъкмо се омъжваше за друг и се опитваше да прокара през гърлото си първия си бадем. Майсторството на Бернардино растеше, ала никога, нито веднъж, не успя да открие в моделите си лицето, което си струваше да нарисува. Не и докато през 1525 година не прие една нова поръчка, когато най-сетне се озова в една стая с обекта на естетическите си желания. Това стана, защото, по молба на кардинала на Милано, той се озова в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — „Мадоната на чудесата“ в градеца Сароно в същата онази сутрин, в която Симонета ди Сароно се появи, за да се помоли за чудо.

* * *

— Коя е тази?

Отец Анселмо извърна очи към своя гост. Доколкото можеше да прецени, художникът бе почти на същата възраст като неговата, някъде в средата на жизнения си път, ала гласът му издаваше чувствителност, доста различна от тази на свещеника. Докато Анселмо мислеше за Бога и въобще за небесни дела, този красив мъж пред него очевидно търсеше само земните наслади. Но макар да се познаваха само от четвърт час, отецът вече харесваше госта си. Това, разбира се, не му попречи да вложи лека предупредителна нотка в гласа си, когато отговори:

— Синьор Луини, това е синьора Симонета ди Сароно.

— Виж ти! — отбеляза очарован художникът, а от очите му заискри неприкрита жажда.

Анселмо погледна право в очите по-високия мъж и рече:

— Господине, тя е една от най-великите дами по тези части на страната!

— Сигурен съм, че по всички части, падре6.

Анселмо не се отказваше.

— Съвсем отскоро е ведова, вдовица от войната.

— Става все по-добре.

— Синьор! — възкликна шокирано свещеникът. — Как можете да говорите така?! Та войната опустоши цялата равнина на Ломбардия! Не само тази нещастна дама, а мнозина други жени страдат от загубата на свои близки! Страданието не подмина никого — нито големите, нито малките хора. А съпругът на тази бедна душа загина при последната битка, при Павия. А какъв човек беше само! Пълен с младост и енергия, и толкова набожен!

— Струва ми се, че той липсва и на вас, а?

Свещеникът се опита да отвърне на този крайно неприличен опит за хумор, като изрече:

— Тези войни, както и всички войни по света, не носят нищо друго, освен злини!

Напълно непредвидимият Луини само сви рамене и отбеляза:

— Войната невинаги е лошо нещо. Стотиците години войни на този наш полуостров са настроили градовете държави толкова силно един срещу друг, че всеки се опитва да надскочи съседа си по отношение на изкуството. Затова тук разполагаме с най-добрите художници на света, а също така и с най-добрите архитекти и най-вдъхновените хора на словото! Кажете ми колко швейцарски художници можете да ми изброите?