— Извинете ме, г-це Жарден, трябва да се връщам на работа. Ако имате нужда от нещо, кажете на някое от момчетата да повика Хенри.

— Благодаря. — Отговори автоматично, без в действителност да е чула какво й казва. Имаше още проблясъци. Стоеше неподвижно. Опитваше се да не мисли, чакаше те сами да се прояснят. Изобщо не забеляза отдалечаването на мъжа. Не усещаше и насочените към нея погледи, нито приглушените гласове около себе си — присъствието й явно пречеше на грубото приятелско общуване и ограничаваше разговорите само до текущата работа.

Една, две, пет минути — Реми нямаше представа колко време стои тук, втренчена в кораба. Изведнъж някой я хвана за ръката и грубо я обърна.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Коул бе разярен. Когато Хенри му каза, че тя е навън на дока, той не му повярва. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро от това да се разхождаш покрай реката в този час?

Ню Орлиънс бе важен пристанищен град. И подобно на всеки друг такъв, той привличаше доста съмнителни елементи. Коул го знаеше добре, беше отраснал с това. Но не и тя.

— Била съм тук и преди… — Втренчи се в него. Очите й шареха по лицето му със странен, отнесен поглед. — Ти ме доведе… — Замълча. Отново се съсредоточи върху кораба. — За да видя най-новата придобивка на компанията… „Кресънт Лейди“…

Коул стоеше абсолютно неподвижен и безмълвен. Ясно си спомняше този следобед — от топлината на слънцето върху гърба си до начина, по който бризът си играеше с жарсената му риза.



— Как без шампанско? — погледна го тя с упрек. — Мислех, че си ме поканил за кръстница! Разочарована съм.

— Тази церемония се извършва само когато корабът се спуска за пръв път. „Лейди“ е вече на една година. — Поведе я към стълбата. Ръката му беше на кръста й. Усещаше и най-лекото полюляване на бедрата й и топлината на тялото й.

— Предполагам, че има някакво глупаво суеверие, че корабите не трябва да се кръщават втори път. — Въздъхна с престорено съжаление. — Винаги съм искала да разбия бутилка шампанско в носа на някой кораб.

— Ще трябва да почакаш, докато компанията може да си позволи чисто нов.

— А как сме могли да си позволим и този, като се има предвид финансовото ни положение?

Коул не обърна внимание на подигравката й.

— Загубихме „Дракон“, но всяко зло за добро. Когато застрахователната компания ни плати, заделих част от парите, прибавих и нещо от обичайните източници. Така купихме този кораб.

Реми го погледна.

— Значи за това си употребил парите от застраховката?

— Не всичките.

— Спомням си, че баща ми бе разстроен, защото мислеше, че ще се раздават дивиденти.

— Тези пари са на компанията, а не на твоето семейство.

Реми се засмя.

— Харесва ти да упражняваш власт върху кесията ни, нали?

Капитанът на кораба ги чакаше на борда, което спести на Коул необходимостта да й отговори — не че щеше да отрече твърдението. Дълбоко в себе си той наистина изпитваше удоволствие от властта си над компанията. И същевременно с радост би разменил тази власт срещу силата да контролира нещото, което бе изригнало между него и Реми преди около три месеца. Оттогава се срещаха редовно два-три пъти в седмицата, обикновено в неговия апартамент. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант, посещаваха някое местно празненство, концерт или пък изложба. Никога обаче не отиде с нея на светско събиране, категорично отхвърляйки всеки неин намек да се запознае с приятелите й.

Постепенно започнаха да се задържат все по-дълго в неговия апартамент. Той си мислеше, че така би могъл да контролира този… любовен роман. Но колко пъти през деня успяваше да спре да мисли за нея? Колко пъти, щом седнеше зад бюрото си и започнеше да преглежда отчетите, си представяше как нейното стройно бяло тяло лежи до него, а златистите отблясъци в кафявите й очи лелеят от желание само за него?

Не, това не можеше да продължава вечно. Разбираше го и именно това беше неговият щит.

Коул запозна Реми с капитана на кораба, Педер ван дер Хорн — червендалест скандинавец с жълто-сива коса. След кратка обиколка на кухнята, офицерската каюта и мостика, той ги остави за няколко минути на палубата и Реми се загледа в бързите товарни кранове, които прехвърляха контейнерите на кораба, за да бъдат прибрани след това в съответните отделения.

Насаме с нея, Коул усети тишината — ако шумът на крановете и виковете на докерите можеха да бъдат наречени тишина. Застанал до парапета, той също се загледа в работата по палубата.

— Експлоатационните разноски на „Лейди“ са значително по-ниски от тези на „Дракон“. Не само екипажът е по-малоброен, което намалява разходите ни за заплати, но и тези контейнери намаляват риска от кражби, което води до снижение на застрахователните вноски. Освен това, с тях се товари и разтоварва за часове, което намалява престоя в пристанището и съответно разходите, а също така дава възможност да се направят повече рейсове, което пък увеличава печалбите. Както обясни капитанът, когато бяхме на мостика, по-високата скорост, която корабът развива…

— Достатъчно! — Реми вдигна шеговито ръце в знак, че се предава, после се разсмя и поклати глава: — Няма смисъл, Коул. Никога няма да мога да различа контейнер от танкер.

— Това не е похвално — скара й се весело той.

— Но е факт. — Реми се обърна с гръб към парапета, оставяйки бриза да си играе с косата й. — Виж ако искаш да говорим за порцелан, това е нещо друго.

Забележката му напомни, че тя е порцелан, а той — речна глина. И макар тя да твърдеше, че може да го забрави, той не можеше. Погледът му блуждаеше към ферибота в далечината, който плаваше през въртящите се води на канала към мястото за акостиране на отсрещния бряг. Обърна се с лице към Реми.

— Фериботът прави своя курс до Алджиърс. — Посочи с глава натам, отмятайки кичурите светлокестенява коса, които вятърът бе издухал върху лицето му. — Там съм отрасъл. В една съборетина край Сократ…

Наричаше се Алджиърс Пойнт и отдавна бяха забравили откъде е дошло това име. По време на френското и испанско владичество там са били построени лагери за новопристигнали негри роби от Западна Индия и Африка. Макар и отделен от Ню Орлиънс от река Мисисипи, Алджиърс беше част от града, наричана от мнозина Черния Алджиърс.

— Някои твърдят, че блусът е създаден в Алджиърс — вметна Реми. После обърна глава и погледна Коул с типичната си откритост. — Бил ли си там скоро? В ход са някои чудесни обновителни и реставрационни работи. Всъщност Алджиърс се превръща в светско място за живеене.

Коул веднага почувствува, че това не е обикновена забележка. В нея се съдържаше и нещо друго.

— Да не искаш да кажеш, че бих могъл да стана светски човек?

— Не зная… — В ъгълчетата на устата й се появи тънка усмивка. — Смяташ ли, че би могъл да кандидатстваш за обновяване и реставрация?

— Не!

Реми се разсмя.

— И аз мисля така. И честно казано, не мога да си те представя друг. И да искам, и да не искам, ти си си такъв. — Отблъсна се от парапета и с гъвкаво и грациозно движение се обърна към него. Плъзна ръце нагоре по ризата му, без да се затруднява от сакото, което той бе оставил на задната седалка на колата си заедно с вратовръзката. — Толкова се радвам, че реших да те взема…

Спря ръцете й, преди да са стигнали до врата му.

— Въпросът е къде планираш да ме вземеш, Реми? Семейството ти не одобрява тази наша връзка.

Леката усмивка не изчезна от лицето й, но пръстите й спряха галещата си игра по ризата му и тя се отдръпна.

— Някой казал ли ти е нещо за нас?

— Не. Баща ти се чувства неловко. Аз може да съм достатъчно добър, за да ръководя семейния бизнес, но не съм достатъчно добър за дъщеря му. Не мога да издържа кръвния тест.

— Защо продължаваш да говориш тези глупости?

— Защото това е истината, независимо дали искаш да го признаеш.

— Искаш ли да знаеш коя е истината, Коул? — В очите й лумна огън. — Истината е, че ти си израсъл в Алджиърс, а аз — в Гардън; ти си бил беден, аз — богата; ти си се борил, за да оцелееш, а за мен животът е бил яхти, танци и карнавали; ти си работел, за да се издържаш, а аз съм посещавала скъп колеж; ти си се борил, за да извоюваш сегашното си положение, аз — не. И какво от това? Боже господи! Нима мислиш, че аз съдя колко струва един мъж по това откъде е и дали е бил богат?



Каза го и сега — със същата жар и със същото възмущение. Слушайки я, Коул отново изпита онзи изблик на чувства, който тогава проби задръжките му.

Преди три месеца тя рязко се бе извърнала. Но той не я остави да се отдалечи гордо. Хвана я за ръката и я завъртя. Искаше да види лицето й, искаше да види дали е казала точно това, което мисли. После я целуна, тук на дока, сред одобрителните свиркания на докерите.

Сега копнееше да изиграе и останалата част от сцената — четеше желанието в очите й.

Но тогава й бе повярвал, повярвал бе, че е различна. И бе платил цената за това. Сега вече не вярваше — а още по-отвратителното бе, че и тя не вярваше.

Наблюдаваше как блясъкът на желанието помръква в очите й, но изобщо не се помръдна. А може би трябваше. Може би тя просто бе забравила. Може би никога нямаше да си спомни. Обаче той знаеше, че семейството й ще се погрижи за това.