Утринният бриз развя кичур коса по бузата й. Тя го отметна и отмести поглед от Коул.

— Спомням си… Точно тук се случи, нали?

— Да. — Погледна часовника си. — След десет минути трябва да съм в кабинета си. Най-добре ще бъде да дойдеш с мен. После ще ти извикам такси да те закара у вас.

Реми поклати глава.

— Ще вървя пеш.

— Не в този час и не в този район. — Хвана ръката й и я поведе. За момент тя се стегна в опит за съпротива, но после се отказа.

Когато излезе от къщи тази сутрин, се надяваше да си спомни нещо. И си спомни. Намери още една скъпоценна частица. И все пак… Имаше острото усещане, че е загубила нещо. Защо?

Докато пътуваха с колата погледна крадешком Коул. Даже в профил здравото му лице имаше същото студено и отблъскващо изражение както на дока. Сякаш я мразеше… Този мъж, който така диво, така отчаяно, така съвършено я бе любил само преди един ден. Какво бе направила тя? Или… той…

Осъзна, че е прекалено напрегната, за да си спомни, и веднага направи опит да се отпусне. Търсейки с какво да се разсее, Реми насочи вниманието си към търговския квартал на Ню Орлиънс — еклектична архитектурна сбирка от стиловете на деветнайсети век, размесени с кулите от бетон и стъкло на двайсети. Очакваше Коул да завие по Пойдрас Стрийт и да навлезе в сърцето на квартала. Вместо това той намали и спря до входа на Международния търговски център.

— Какво правим тук? — Реми смръщи вежди и го погледна объркано, когато той й отвори вратата и й подаде ръка. — Мислех, че трябва да си в кабинета си.

— Управлението на Кресънт Лайн се намира тук — отвърна той и махна с ръка към трийсет и две етажното здание.

— Не си спомням. Защо? Отдавна ли е тук?

— От началото на шейсетте години, малко след построяването на сградата. Решението компанията да се премести тук е взел дядо ти. — Хвана я за ръката и я поведе. — Умен ход, като се вземе предвид, че в Търговския център се намират двайсет и осем чуждестранни консулства и търговски служби, редица външнотърговски компании, шлепови линии и други морски превозвачи.

Друг път не би отминала без коментар това рядко за него одобрение на нещо, извършено от семейството й, но сега беше развълнувана от откритието, че управлението на компанията е тъкмо в тази сграда. Имаше смътното чувство, че той не й казва нещо — нещо, което почти си беше спомнила.

Когато я поведе към едно такси, Реми се дръпна.

— Не. Още не искам да се връщам вкъщи. Желая да видя управлението.

Коул отвори уста с намерението да спори, сетне я затвори и се завъртя.

Когато стигнаха петнайсетия етаж, тя забеляза знака на компанията. Под него с дебели златни букви бе изписано името — КРЕСЪНТ ЛАЙН. Картата на света, показваща всички важни пристанища и параходни линии, господстваше над цяла стена в приемното помещение. Имаше и модели на бързоходни клипери и лъскави модерни плавателни съдове.

Реми последва Коул през широката зала до кабинетите на администраторите. Отговори автоматично на поздрава на секретарката му, но не спря с него до бюрото й.

— Пристигнаха ли вече? — попита той, докато Реми обикаляше неспокойно из стаята, търсейки нещо познато. Тя прокара ръка по страничната облегалка на кожения диван, чудейки се дали това е диванът, на който Коул бе поставил литографията. Сетне продължи нататък, тъй като никаква струна в сърцето й не трепна.

— Още не, г-н Бюкенън — отговори болезнено слабата секретарка и добави: — На бюрото ви сложих за подпис купчина писма.

Когато спря пред вратата на кабинета му, Реми смътно долови смисъла на думите му:

— Г-ца Жарден ще си тръгне след малко. Погрижете се отвън да я чака такси.

— Веднага ще се погрижа.

Реми посегна към бравата с ясното съзнание, че е много важно да влезе. Завъртя я, бутна вратата и тя се отвори. Поколеба се. После бавно прекоси прага. Токчетата й зачаткаха по дървения под, а когато стигна персийския килим, заглъхнаха в мекотата му.

Утринната светлина, нахлуваща през широките прозорци, придаваше блясък на махагоновата облицовка. Сигурно е поне от едно столетие, помисли си Реми. Виненочервената кожа на дивана и столовете свидетелстваше за употреба от не едно поколение. А масивното бюро бе истинска антика — стил шератон.

По-объркана от всякога, Реми се обърна към Коул, който я наблюдаваше.

— Не разбирам. Този кабинет е… стар.

— Да. Дядо ти е преместил седалището на компанията, но е запазил кабинета си. Разглобили са го на части — под, стени и таван — и след това са го сглобили наново тук, като неохотно са се съобразили с по-големите прозорци на Търговския център.

Реми посегна към един старинен глобус с поставка стил чипъндейл и го завъртя, питайки се дали си е играла с него като дете, когато е идвала тук да види баща си.

— Ако си задоволила любопитството си, аз ще започна работа. — С тези думи Коул бързо прекоси стаята и отиде до бюрото си.

Реми вдигна глава и го погледна, съзнавайки, че той иска тя да си отиде по-скоро. Съмняваше се, че причината за това е единствено работата.

— Имам още един въпрос.

— Слушам. — В изражението му отново имаше суровост.

— Защо снощи си тръгна от летището, без да кажеш нито дума на мен и на останалите?

— И аз имам въпрос към теб: защо не тръгна след мен?

— Нямам отговор.

— Може би това само по себе си е отговор.

— Може би… — Отмести се от глобуса. Светлината падна върху една картина в рамка. В съзнанието й премина бързо, а образът на мъж с посребрени коси, скована поза и жакет с широки ревери. — Дядо! — Веднага го разпозна. — Това неговият портрет ли е?

Без да чака потвърждение от Коул, отиде да види сама. Втренчи се с изненада в нарисуваната с маслени бои елегантна и енергична фигура, облечена в черен редингот и сребриста брокатена жилетка. Косата съвсем не беше сива, а тъмночервеникава, подстригана доста късо и сресана на път — единственото укротено нещо в този мъж. Очите му се смееха. Усмивка бе повдигнала и краищата на мустаците му. Цялостното впечатление бе за силен и смел човек, който обича предизвикателствата, независимо от шансовете.

— Кой е мъжът на портрета? Това твоя картина ли е? — Миг след като тези думи излязоха от устата й, Реми се обърна сепната и леко пребледняла. — Питала съм те и преди, нали? — Той го потвърди с кимване и зачака, сякаш искаше да види какво друго ще си спомни. Но в главата й имаше само пустота. — Какво ми отговори, когато те попитах?

— Това е портрет на основателя на компанията. Намерих го заровен под стогодишни боклуци в един от складовете край брега.

Реми хвърли още един поглед на портрета.

— Странно… Изобщо не прилича на рода Жарден.

— Защото не е от рода Жарден.

— Какво? Невъзможно! Винаги някой Жарден е бил собственик на Кресънт Лайн!

— Невинаги. Със сигурност не и в началото. Този мъж — Броуди Донован — е създал Кресънт Лайн.

— Донован… — Искаше да отхвърли казаното от Коул, сигурна беше, че той греши. Но не можеше да си спомни. Беше ли това още една частица информация за семейството й, затворена зад стената от празнота?

— По право, Реми — продължи Коул, — името ти би трябвало да е Донован, а не Жарден.

— Какви ги говориш?

Понечи да й отговори, но погледна към вратата за външния кабинет и замълча за миг, усмихвайки се студено. — Може би трябва да помолиш чичо си да ти обясни.

Реми се завъртя към отворената врата. Марк Жарден стоеше на прага. Тъмните му очи гледаха присвито портрета. Устните му издаваха неудоволствие. После този поглед изчезна безследно и на негово място се появи приятна усмивка.

— Каква изненада, Реми! — Тръгна по килима към нея.

— Чичо Марк! Добро утро. — Беше сигурна, че е чул изказването на Коул и сега умишлено го игнорираше. Защо? Дали Броуди Донован бе тема, която чичо й не искаше да обсъжда пред Коул. Семейна тайна? — Излязох на разходка сутринта и… и ето къде се озовах накрая.

— Какво те води тук толкова рано, Марк? — попита Коул с леко надменно равнодушие. — Обикновено по това време се събирате с приятели в кафенето на хотел Поншартрен.

— Обикновено да. Но срещата тази сутрин…

— Ти какво общо имаш с нея? — В изражението на Коул имаше отблъскваща студенина, която сякаш понижи с няколко градуса температурата в стаята.

— Смятах, че трябва да съм тук. — Марк Жарден се усмихваше малко пресилено.

— Защо?

По бузите на чичо е изби червенина.

— Защо ли? — Разсмя се малко смутено. — Аз съм длъжностно лице в компанията, Коул, а също така директор и собственик на голям брой акции.

— Така е, но май си забравил, че сега аз представлявам компанията. Няма нужда ти да присъствуваш.

— Разбирам… — промърмори чичо й напълно скован.

Осъзнавайки, че той не може да се измъкне елегантно от положението, както изискваше гордостта му, Реми бързо се намеси:

— Щом не си нужен тук, би ли се съгласил да ме закараш у дома, чичо Марк?

В тъмните му очи проблесна благодарност.

— С удоволствие, Реми. — Предложи й галантно ръката си. Реми се облегна на нея и така излязоха от кабинета.