11.

Разположила се удобно на седалката в сивия мерцедес на чичо си, Реми слушаше успокояващия звук на неговия глас, докато се движеха по Сейнт Чарлз Авеню на път към къщи. От момента, в който напуснаха кабинета на Коул, Марк Жарден бърбореше за сина си, дъщерите си и техните деца, за последните шествия и празненства, в които внуците му са взели участие. Избираше все смешни случки. Реми реагираше подходящо, но вниманието й беше другаде, а погледът й блуждаеше през прозореца сред утринната светлина по булеварда.

Много неща по обичайния път напомняха за карнавалния сезон — разноцветните мъниста, хвърлени от платформите по време на шествията, й намигаха от клоните на величествените дъбове от двете страни на улицата, а пластмасовите чашки, от които гуляйджиите бяха пили любимите си питиета, лежаха захвърлени зад храстите от азалия, чиито пъпки скоро щяха да се пукнат и да се превърнат в красиви розови цветове.

Тук-таме Реми зърваше официалния Кралски флаг на елитния Карнавален клуб, развяващ се пред някоя величествена къща зад натруфената ограда от ковано желязо и високи магнолии. Спомни си, че по традиция само бившите Крале и Кралици на Карнавала имаха привилегията да украсяват домовете си с пурпурно зелено златистите флагове. Пурпур за справедливост, зелено за вяра и златисто за власт…

Дали Марк Жарден умишлено отдалечаваше разговора от случилото се в кабинета на Коул? Защо не й казваше кой е Броуди Донован? Представи си как свирепо бе изгледал портрета. Беше сигурна, че е чул твърдението на Коул, че този Донован е основател на Кресънт Лайн. И все още не беше казал нищо за това, нито пък й предоставяше удобен случай да го попита. Вярно, че и тя, от своя страна, не му натрапваше темата. Защо нямаше желание да го разпитва?

Тогава чичо й обяви:

— Пристигнахме. — Зави между две колонки от ковано желязо. Красивите порти на стария вход за каляски ги очакваха отворени. — Сигурно е хубаво да си отново у дома след изпитанието, което преживя?

— Ако ми беше казал това преди два дни в Ница, сигурно щях да се съглася с теб, но сега имам чувството, че изпитанието едва започва.

Марк замълча.

Щом влязоха в къщата, я посрещна апетитен аромат. Чичо й се спря и вдиша дълбоко.

— Май Нати здраво се е разшетала в кухнята тази сутрин.

— Крайно време беше да се прибереш! — Каза го някаква висока мършава негърка с бяла работна престилка, пристегната около черната униформа. Косата й бе скосена отстрани и оставена да бухне в множество сивкави къдрици отгоре на главата — прическа, която бе едновременно модна и практична и подчертаваше високите скули. Присвитите й тъмни очи наблюдаваха Реми. — Май онзи удар в главата ти е избил не само паметта, но и здравия разум! Да излезеш на разходка, преди да се съмне!

— Ти трябва да си Нати…

— Като се вземе предвид, че съм единствената чернокожа жена в тази къща, не виждам как би могла да ме сбъркаш с някоя друга.

Реми се разсмя.

— Винаги ли си така рязка?

— Ако съм, от теб съм го взела. — Мълниеносният й отговор накара Реми да стигне до заключението, че за двете това е бил обичайният им начин на общуване.

— Къде са… — започна Марк.

— Г-н Фрейзър и г-жа Сибила пият сутрешното си кафе в солариума.

— Ще отида да им кажа, че си в къщи. — С тези думи той забърза към помещението от бяло дърво и стъкло.

— Намерили са бележката, която оставих?

— Аз я намерих — отвърна Нати, — когато ме изпратиха да ти занеса кафе в стаята. Майка ти веднага започна да се тревожи, че след като си загубила паметта си, не знаеш къде живееш и няма да можеш да намериш обратния път.

— Заклевам се, че щях да го намери.

— Опитай се да я убедиш! — Нати поклати ядосано глава.

Въпреки фамилиарния начин, по който й говореше чернокожата жена, Реми забеляза, че тя нито веднъж не я бе попитала къде е била, защо е излязла или пък какво е правила. Спомни си думите на Коул, че Нати е почти член на семейството, но явно не дотам, че да се чувствува задължена да й дава отчет за постъпките си.

Внезапно негърката вдигна ръка и сложи розовата си длан върху бузата й.

— Радвам се, че си у дома. Безпокоях се за теб… — После бързо отдръпна ръката си. — Не знам защо стоя тук и дърдоря, след като имам толкова работа. Кажи на мама и на татко, че закуската ще бъде на масата след двайсет минути. И попитай г-н Марк дали ще остане.

— Да, разбира се. — Нати вече бе изчезнала, без да дочака отговора.

Реми се усмихна, обърна се и тръгна в посоката, в която преди малко се бе отправил чичо й. Сега, когато присъствието на прислужницата не я разсейваше, мислите й отново се върнаха към събитията от тази сутрин. Когато се приближи до обляния със слънчева светлина солариум, долови гласове и забави ход.

— И през ум не ми е минавало, че Бюкенън може да не те допусне до срещата! — В гласа на баща й личеше раздразнение и безпокойство. — Това усложнява нещата.

— Меко казано — отвърна чичо й. — Сега трябва да намерим друг начин да разберем какво е това така наречено доказателство, което застрахователната компания твърди, че притежава. Докато не го знаем, не можем да бъдем сигурни кой е най-добрият начин на действие.

— Защо не се срещнеш тайно с представители на застрахователната компания. Някъде извън офиса. — Предложението идваше от Гейб. — И тогава изрази загрижеността на семейството относно техните твърдения.

— Гейб не мисля, че е благоразумно на този етап — заяви Марк Жарден. — Това може да ги наведе на мисълта, че ние смятаме, че в техните обвинения има някаква истина. Така ще загубим едно ценно предимство при преговорите.

— Всъщност — намеси се баща й, — аз съм загрижен повече от това, че застрахователната компания ще изпълни заплахата си и ще разгласи цялата тази история с „Дракон“. Подобен скандал би ни навредил много.

— Спокойно, татко. Мога да се обзаложа, че застрахователната компания не по-малко от нас иска да го избегне. Но Марк има право. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да разберем с какви факти разполагат.

— Бюкенън знае — промърмори баща й. — Този човек е много хитър.

Реми използува настъпилото мълчание, за да направи последните няколко крачки до отворената стъклена врата.

— Добро утро. — Почувствува напрежението, напрежение, което не можеше да се прикрие от усмивките на присъствуващите. Баща й се беше разположил удобно в ратановия стол, майка й седеше до количката за сервиране и разбъркваше сметаната в чашата си с кафе, Гейб се бе подпрял на бялата рамка на прозореца, а Марк Жарден стоеше в средата на помещението, сякаш току-що бе спрял да крачи из него. — Трябва да ви предам, че закуската ще бъде на масата след двайсет минути и да те попитам дали ще останеш с нас, чичо Марк.

Изведнъж Реми осъзна, че всъщност не познава тези хора. Те бяха нейното семейство и все пак й бяха чужди. Дори Гейб. Дори майка й. Детските спомени за брат й не й подсказваха нищо за мъжа, в който той се бе превърнал, а мимолетният образ на майка й в розовата градина не й обясняваше каква жена е тя. Несъзнателно Реми повдигна малко брадичката си и се опита да прогони тревожните мисли.

— Страхувам се, че не мога да остана, колкото и да ми се иска да поглезя стомаха си с боровинковите кифлички на Нати. Трябва да се връщам в офиса. — Марк остави чашата и чинийката си на количката за сервиране.

Реми заговори бързо, сякаш да изпревари тръгването му:

— Преди да вляза, чух разговора ви — нещо за някакви обвинения на застрахователната компания срещу нас. За какво става дума? — Забеляза как си разменят бързи погледи. — Или е нещо, което не бива да знам?

— Няма значение дали знаеш, Реми — заяви чичо й с леко укорителна усмивка. — Те просто оспорват иска, който предявихме. Знаеш какви са застрахователните компании. Внасяш безбожно високи суми, а когато подадеш голям иск по полица, те правят всичко възможно да намерят начин да не ти платят. Точно това правят и в нашия случай.

Реми се намръщи.

— Но от думите ти изглеждаше, че е много сериозно…

— Ах, Реми — засмя се чичо й, прегърна я през рамото и нежно я притисна. — Бизнесът винаги е много сериозен. — Заяви го с пресилено спокоен тон и погледна към баща й. — Фрейзър, помниш ли какво беше, когато решихме да сменим търговския знак на Кресънт Лайн? Повече от месец се мъчихме и ядосвахме.

— Боже мой, така беше — намеси се Сибила Жарден, прекосявайки помещението, за да поднесе на Гейб кафе със сметана. — Как само спориха и се караха! Човек би си помислил, че съдбата на света зависи от тяхното решение.

— Ето, виждаш ли. — Чичо й я потупа по рамото и я пусна. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо, Фрейзър.

Реми го наблюдаваше как излиза, питайки се дали ситуацията със застрахователната компания беше такава, каквато той я представяше, и дали това всъщност не е бедата, която тя чувствуваше. Но защо пък точно това? Тя не вземаше активно участие в дейността на параходната компания. И Коул, и Гейб бяха категорични по въпроса. Следователно не се нуждаеха от нейната помощ, дори бизнесът им действително да се намираше в криза. Значи трябваше да е нещо друго.

— Искаш ли малко кафе, Реми?

— Да, благодаря — Тогава забеляза начина, по който майка й сложи ръка на рамото на съпруга си, минавайки покрай стола му, и начина, по който той потупа ръката й. Това говореше за нежните чувства в една връзка, която явно бе заздравена от трийсет и пет годишния брак.