Трябва да правиш някои неща, защото си Жарден. Тези думи изведнъж прозвучаха в съзнанието й, но не можа да си спомни кой ги казваше. И въпреки това те бяха тук, звънтяха и упражняваха неуловим натиск върху нея.

Отвори очи и прекъсна очарованието. Антрето отново се превърна в антре на голяма къща, обитавано от стари призраци. Поколеба се известно време, после премина по брюкселския килим и влезе през двойната врата в кабинета.

Спря на няколко крачки от прага, оставяйки наситеният зелен цвят на стените да я обгърне. От двете страни на камината, облицована с черен карарски мрамор със сиви жилки, стояха два орехови шкафа за книги. До прозорците имаше маса от тъмен абанос. Наситените цветове, масивните мебели и тапицираните с кожа канапе и столове придаваха на помещението определено мъжка атмосфера, която й харесваше.

Отиде до стария стол-люлка, обвит с тъмнозелена кожа и обкован с мед. На абаносовата масичка до него лежеше „Енеида“ на Вергилий. Личеше, че е била често прелиствана. Реми докосна леко поизтърканата корица, после улови слабия аромат на тютюн и погледът й бе привлечен от ореховата стойка за лули.

През съзнанието й профучаха образи. Опита се да се съсредоточи и да ги задържи. Изведнъж видя баща си, отпуснал се на стола люлка, с идеално подредена черна къдрава коса. Тъмните му очи бяха озарени от усмивка на гордост и одобрение, когато протегна ръка да поеме нещо от нея.

Лулата. Старата лула от корен на изтравниче. Мундщукът й бе наполовина изгризан, а обгорялото й огнище бе добре почистено. До нея имаше сребърно тъпкало с инициалите на баща й — тя му го бе подарила за Коледа, когато беше на дванайсет години. Погледна към стола люлка, чувайки гласа на баща си — топъл и нежен. Обичта я облъхна — както преди толкова години.

Майка й ненадейно влезе в кабинета. Носеше ваза с бели лалета, обградени от зелени клонки папрат. Когато видя Реми, тя трепна от изненада.

— Изплаши ме. Не знаех, че тук има някой. — Отиде до масата и постави вазата в единия й ъгъл. — Не са ли великолепни тези бели лалета? Роберт ги е изпратил като изкупителен жест заради провала с цветята миналата седмица. Струва ми се, че стоят идеално тук и знам, че баща ти много ще им се зарадва.

— Спомних си го, мамо! — Беше прекалено увлечена от чудото на спомена, за да се заинтересува от редките бели лалета. — Спомних си татко! — Вече не й беше чужд, не беше непознато лице, не беше просто някакво име. — Той обичаше да ме оставя да пълня лулата му и ме научи как да натъпквам тютюна. Не даваше на никой друг да прави това — защото само аз можех да го правя както трябва. — Гледаше втренчено лулата в ръката си, а на гърлото й бе заседнала буца, която дойде с откритието колко много обичаше баща си и как го обожаваше. Преди това не беше сигурна какви чувства е изпитвала към него и дали двамата са били близки. Обичал ли я е? Или цялото му внимание е било насочена към Гейб? Сега вече знаеше. — Това е любимата му лула…

— Да… за съжаление. От много години се каня да я изхвърля, но Фрейзър не иска и да чуе. Защо? Никога няма да разбера. Не е да няма други — заяви Сибила и махна с ръка към многото лули в ореховата стойка.

— Да знаеш само колко ми олекна. Много се измъчвах, че не мога да си го спомня.

Сибила се усмихна разбиращо.

— И той се измъчваше много… Сигурно си го усетила. Много се безпокоеше за теб, Реми. И се чувствуваше виновен, че сме напуснали Ница и сме те оставили сама. Когато най-накрая разбрахме, че нещо не е наред, той все настояваше, че е трябвало да предположим, защото ти никога не би напуснала яхтата, без да ни кажеш довиждане.

— Не е трябвало да се обвинява за това.

— Знам, но той се измъчваше. И това усилваше стреса. — Продължавайки да се суети с подреждането на цветята, тя поправи едно лале и премести клонче папрат. — Сигурна съм, че затова бе така остър с теб на закуска.

— Когато спорех с него за отиването в клиниката?

Сибила й хвърли изплашен поглед през рамо, после се опита да го прикрие, казвайки бързо:

— Да, и това.

— Значи имаше предвид това, дето го попитах за Броуди Донован?

— Да, това имах предвид — призна Сибила след кратко колебание и отново се зае с цветята. — Иска ми се да не беше питала баща си за него, макар че всъщност вината не е твоя. Този Коул Бюкенън, той възкреси всичко. С какво право свали портрета на дядо ти и сложи другия на неговото място? Може би е ужасно да го кажа, Реми, но се надявам никога да не си спомниш нищо за привързаността, която изпитваше по едно време към него. Така се бях изплашила, че ще извършиш нещо безразсъдно…

— Да се омъжа за него?

Майка й се извърна от вазата с лалетата.

— Реми, какво лошо има да искам да те видя безопасно омъжена за добър човек?

Реми имаше усещането, че би трябвало да използва „приемлив“ вместо „добър“.

— Мамо, как ще се омъжа безопасно?

— Сигурността не е нещо лошо, Реми. За една жена винаги е по-хубаво да обича разумно.

— Ти така ли направи, мамо? — Усети, че започва да се ядосва.

— Аз съм се посветила на баща ти и той на мен. Прекарали сме заедно трийсет и пет чудесни години. И до голяма степен това се дължи на многото общи неща между нас — произхождаме от една и съща среда, имаме един и същ кръг от приятели…

— И едни и същи възгледи за това кой е приемлив. Извини ме, но намирам този разговор за отвратителен.

Завъртя се на пета и се отправи към вратата. Но не беше изминала и три крачки, когато майка й я застигна и я хвана за лакътя.

— Много съжалявам, Реми. Наистина не исках да те обидя. — Изглеждаше искрено разкаяна. — Може да прозвучи снобски, но съм виждала какво става, когато двама души със съвсем различен произход се оженят. Виждала съм объркването, стеснителността, сковаността и доблестните опити да се изгради мост между двете нива. Често няма значение колко е вълнуващо в спалнята. В действителност тя е само една малка част от брака. Ако бракът не може да оцелее извън спалнята, тогава изобщо не може да оцелее. Ето защо съм доволна, че не направи фаталната грешка с този Бюкенън. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Надявам се. — Сибила постави ръка на бузата й. — Знам, че си скъсала окончателно с него и съжалявам, че споменах името му.

Скъсала е окончателно с него. Всички го казваха, включително и самият Коул. Но тази сутрин на дока, когато видя контейнеровоза, тя си спомни колко силно го обичаше и колко разярена бе от подмятанията му, че неговият произход е непреодолима пречка. Спомни си и как я бе целунал. Дори сега чувствуваше тази гореща целувка.

Когато той бе вдигнал глава, тя бе видяла ослепителната му усмивка и бе заявила: „Обичам те, Коул Бюкенън. Нищо и никой не може да промени това.“

Но нещо го бе променило…

— Изглеждаш уморена, Реми. Защо не полегнеш да си починеш?

— Може би ще полегна… — Остави Сибила да я отведе от кабинета във входното антре. Реми обаче не беше сигурна, че това, което чувствува, е точно умора.

Майка й спря пред стълбището.

— Ти си почини, а аз ще се погрижа за моите цветя. Когато слезеш пак долу, къщата ще е градина — каквато ми се искаше да бъде, когато ти се върна у дома.

Реми я проследи с поглед как се отправя към солариума, после се обърна и изкачи стъпалата на витата стълба. Вратата на спалнята й беше отворена. Когато се приближи, чу, че някой се движи вътре, тананикайки си стара джазова мелодия. Веднага позна гласа на Нати, усмихна се и влезе точно когато жената изпя:

— Постигнах тези движения на бедрата за двайсет години.

— Само двайсет години? — подразни я Реми, докато Нати протягаше ръка към последната възглавница върху старинното легло с балдахин. — Колко жалко!

Прислужницата се сепна, погледна я, после се изправи и сложи ръце на хълбоци.

— Идваш да си полегнеш? Тогава няма смисъл да оправям леглото.

Реми погледна отметнатите завивки и струпаните на пода пухени възглавници. Вече не можеше да си се представи как лежи и се мята тук.

— Не, мисля да си взема душ и да се преоблека. — Започна да разкопчава двуредното си черно вълнено сако. Нати отново се наведе, за да махне и последната възглавница от леглото. — Ти ли вършиш цялата къщна работа, Нати?

— Аз? Да чистя тази голяма къща? — Нати метна възглавницата на пода при другите. — Няма да ми стигне времето. Не, имате приходящи прислужници, които идват два пъти седмично да чистят и мият. Аз оправям леглата, готвя и поддържам нещата в ред.

Реми свали сакото си и отиде до гардероба, пресичайки обюсонския килим, чиито шарки повтаряха меките зелени и златисти цветове на стаята. Отвори вратата и влезе в широкия дрешник. Докато сваляше една закачалка, го огледа и се намръщи.

— Мислех, че тези къщи нямат килери.

— Било е ниша. Дядо ти я е преградил и превърнал в гардероб. — Отговорът на Нати бе придружен от шумоленето на чаршаф, който тя постла върху дюшека.

Реми намести сакото на закачалката, закопча едното му копче и го закачи на стойката.

— От колко време работиш за семейството, Нати?

— На трети ноември ще станат двайсет години. — Приглади чаршафа и сръчно подгъна края му.

— Трети ноември… Толкова ли е паметна тази дата? — Отиде до леглото и се опря на резбованата махагонова подпора в долния му край.