— Помня я, защото постъпих на работа във вашето семейство два дни след като загубих ресторанта си, а това беше в Деня на Вси Светии. — Пръстите й за миг замръзнаха върху чаршафа.

— Имала си ресторант?

— Да, шест месеца. Беше много хубаво място. Кръстих го „Натали“. Смятах, че френското име ще направи по-добро впечатление на хората. — Замълча за миг, погледът й се отнесе нанякъде, после се разсмя и в смеха й имаше някаква горчивина. — Когато го отворих, си представях как за нула време всички заговарят за „Натали“ както за „Антоан“ или „Бренан“. Грандиозни намерения имах.

— И какво се случи?

— Фалирах. Цялото ми обучение във Франция по висше кулинарно изкуство, всичките години, през които работих в кухните на изисканите ресторанти, докато стана по-добра от главните готвачи, всичките ми мечти рухнаха.

— Но защо?

— Старата история — слагаш един мъж в кухнята и народът го нарича главен готвач; слагаш една жена в кухнята и тя е просто готвачка. А когато сложиш в кухнята чернокожа жена, всички очакват от нея негърска храна — вратни кокали, воденички, говежди опашки и мръсен ориз, а не супа от цветно зеле с хайвер, печена патица във винен сос или пирог с месо от гълъб. Фалирах, затънала до уши в дългове, с деветгодишно момиченце на ръце. Баба ми беше работила близо четирийсет години у дядо ти. Тя ми намери тази работа и оттогава съм тук.

— Съжалявам, Нати!

— Така става понякога…

Реми поклати объркано глава.

— Как можеш да говориш спокойно за това? Трябва да си разочарована, ядосана, тъжна…

— Чувствувам всичко това и още нещо. Но просто не го показвам като вас. Хората, които са се родили бедни и са отгледани в бедност, не го показват. Това е вкоренено у нас, може би защото има прекалено много неща, които могат да разбият сърцата ни. Да се тръшнат, да избухват, да изпадат в мрачно настроение, това е за богатите, които могат да си го позволят.

Реми веднага си представи Коул, спомняйки си как желязно контролираше чувствата си — до такава степен, че тя се бе питала дали изобщо е способен на силни емоции. Може би Нати току-що й беше отговорила.

Мислейки за Коул, тя си спомни и нещата, който й бе казал за Броуди Донован и реакцията на Нати при обяснението на баща й.

— На закуската, когато баща ми говореше за Броуди Донован, имах усещането, че ти не му вярваш.

— Така е. — Взе възглавниците от пода и ги постави по две една върху друга в горната част на леглото.

— Защо?

— Защото не е било така.

Реми я изгледа намръщено.

— Откъде знаеш?

Нати се усмихна.

— Хората, които влизат в тази къща през главния вход, виждат големите бели колони, махагоновото стълбище и кристалните висулки на полилея. Обаче хората, които влизат през задния вход, виждат мръсотията.

— Но защо баща ми ще ми говори нещо, което не е вярно?

— Вероятно това е случай на приемане на желаното за действително. — Придърпа юргана върху възглавниците и подпъхна края му. — Понякога на човек му се иска нещо да бъде така и започва да се преструва, че наистина е така. Много семейства пренаписват историята си по подобен начин. Виж какво се е случило навремето, когато Ню Орлиънс все още се е борил да стане град и на мъжете не са достигали жени, за които да се оженят. Френското правителство изпратило тук осемдесет и осем момичета от изправителния дом Ла Салпетриер. Седем години по-късно, през хиляда осемстотин трийсет и осма година, правителството започнало да изпраща момичета от средната класа, които имали домакински умения. Наричали ги сандъчените момичета — заради сандъчетата, в които носели вещите си. И днес би се изненадала колко стари креолски родове могат да проследят произхода си до някое от тези сандъчени момичета. А „поправителните“ сякаш са били стерилни — никое от тях няма потомство. Удивително, нали?

— Да. — Съгласи се Реми с усмивка, после отново стана сериозна. — Разкажи ми какво знаеш за Броуди Донован, Нати! Кой е бил той? Той ли е основал Кресънт Лайн? Как Жарден са придобили компанията?

Нати взе една възглавница, покрита с жълти и зелени цветя като юргана, и замълча, сякаш събираше мислите си.

— Не зная доколко си спомняш историята на Ню Орлиънс, но в началото на трийсетте години на деветнайсети век, малко след построяването на шесткилометровата железопътна линия Поншартрен между града и езерото, някои бизнесмени от новия американски квартал на града решили да прокопаят канал през блатата, за да се скъси пътят на шхуните и другите кораби от Мобил до река Мисисипи. Събирането на средствата за десеткилометровия отрязък не било проблем. Трудността била в намирането на работна ръка, която да го прокопае. Тогава законът вече забранявал да се докарват негри роби от Африка, което означавало, че можели да купят само от тези, които вече са в страната. Като се вземе предвид, че за тази работа били нужни хиляди, ставало прекалено скъпо — особено след като знаели, че много от робите щели да умрат при прокопаването.

— Защо?

— Помисли си колко мизерни са били условията — знойна горещина, дълбока до кръста тиня и блатни насекоми, да не говорим за змиите и алигаторите. И не забравяй, че в ония времена жълтата треска е била бич за Луизиана. Чак в началото на следващото столетие откриват, че комарите я пренасят. Преди това повечето хора мислели, че се предизвиква от „изпаренията“ на блатистите земи. И така, решили, че негрите роби са прекалено скъпи за работа на такова място. Не след дълго в Ню Орлиънс започнали да пристигат кораби, натъпкани с ирландски работници.

— Броуди Донован бил петнайсетгодишен, когато се озовал тук заедно с баща си и трима от братята си, за да работят на прокопаването на канала. След година загубил единия си брат и баща си. За седемте години на работа хиляди умрели от холера и жълта треска. По едно време имало толкова много трупове, че просто ги извозвали с колички и ги хвърляли в гробове покрай бреговете. — Нати се замисли за момент. — Колкото и невероятно да ни изглежда сега, в ония времена общо взето никой не го било грижа, че някой ирландец е умрял. На разположение винаги имало друг, който чакал да заеме мястото му.

— Когато завършили окончателно Ню Бейсин Канал, Броуди Донован бил на двайсет години. Тогава започнал работа на пристанището. — Нати подпря възглавницата на лицевата дъска на леглото. — Според баба ми той за пръв път замечтал да притежава собствен кораб още по време на пътуването си от Ливърпул до Ню Орлиънс. Може и да е било така, но мисля, че си е останало само една мечта до момента, в който се озовал на брега на Мисисипи.

В крайчеца на устните й се появи една забележима усмивка, погледът й се отнесе нанякъде.

— А речният бряг на стария Ню Орлиънс е бил гледка, която заслужавала да се види. Наричали го „главната улица на света“. Кораби с всякаква големина и от всякакъв вид — клипери, океански шхуни, пощенски съдове, катери, параходи, рибарски платноходки, плоскодънни лодки — били наредени покрай дигата. Вероятно Броуди Донован е виждал как пристигат с балите памук, разговарял е с моряците, чувал е за големия товар, който чака нагоре по течението, за да бъде превозен до Ню Орлиънс и по-нататък. Гледал, слушал и… превърнал мечтата си в план.

— След като поработили около една година на брега, той и братята му напуснали Ню Орлиънс и отишли нагоре по реката до Байю Сара. Там сключили договор с местен плантатор да изкоренят дърветата от един участък от неговите владения срещу дървения материал. От него сами построили плоскодънен съд. После го натоварили с памук и се спуснали по Мисисипи до Ню Орлиънс, където продали товара заедно с плавателния съд. Веднага се върнали обратно нагоре по реката и повторили операцията. След три такива курса купили един стар параход. Две години по-късно купили втори, а на всяка следваща година още по един. Накрая, през хиляда осемстотин четирийсет и седма, Броуди се сдобил с първия си океански кораб — някаква шхуна. Това било началото на Кресънт Лайн.

— Звучи като американската мечта.

— И си е така. След няколко курса с шхуната продал речните си кораби и купил още морски. Вече имал четири. Забележително постижение, ако се вземе под внимание, че преди по-малко от петнайсет години газел в тинята на канала.

— Но как Жарден са придобили параходната компания? И защо Коул ми каза, че името ми би трябвало да бъде Донован, а не Жарден?

— Заради Адриен.

— Коя е Адриен?

— Адриен Луиз Мари Жарден. Като онези тъмнокоси и чернооки креолски хубавици, описани в романите. Родителите й умрели, когато била невръстно дете. Тя и по-големият и брат, Доминик, били отгледани от дядо им, Емил Гаспар Жарден, и от една тяхна леля — стара мома, която наричали леля Зизи.

— Трябва да си наясно, че Жарден са били в Ню Орлиънс почти от самото му начало, от хиляда седемстотин и осемнайсета. Когато Броуди Донован се запознал с тях, те притежавали доста имоти в града, банкови акции, памучна плантация в община Фелисиана, две захарни плантации на юг от Батън Руж и много други по-дребни имоти.

— Значи били богати?

— Едно от най-богатите креолски семейства в града — изсумтя Нати.

— Ти каза, че Броуди Донован се е запознал с тях. Кога е станало това?

— Запознал се с Адриен — поправи я Нати. — Годината била хиляда осемстотин петдесет и втора…

13.