Гордите мачти на океанските параходи образуваха до дигата цяла гора. Палубите и подвижните мостчета кипяха от сновящи хамали, чернокожи моряци се клатушкаха под тежестта на товарите, капитани крачеха нетърпеливо, работници търкаляха бали памук нагоре по платформите, бригади от пресовани ги натъпкваха, други просто се шляеха. И навсякъде цареше шум — непрестанен, оглушителен шум, какофония от викове, ругатни, свиркания, смях, хвалби, песни, звънци и гърлени параходни сирени.

Вятърът беше напоен със сладникавата миризма на меласа и лютеше от подправките. От време на време раздухваше кичурчета памук от натрупаните по дигата грамади от бали и осейваше с тях въздуха.

Броуди Донован наблюдаваше. Блъсканицата, врявата, миризмите и бликащата енергия му бяха по-близки от собствения му дом. Махна за поздрав на капитана, който стоеше на палубата на „Кресънт Глори“, после обърна гръб на гледката и стисна малкия плосък пакет, който носеше в лявата си ръка.

Право пред него бяха скупчените постройки и тесните улички на стария френски квартал, който продължаваше да бъде бастион на аристократичните креолски родове. Канал Стрийт — наречена така от времето, когато Ню Орлиънс е бил ограден с крепостни стени — бе неофициалната разделителна линия между старата част и забързания и шумен американски квартал, превърнал се в търговски център.

Седалището на Кресънт Лайн се намираше от американската страна. Но днес трябваше да изпълни една поръчка във Вийо Каре.

Затова закрачи надолу по полегатия насип на дигата, покрай бараките с ламаринен покрив, в които бяха складирани евтини дрънкулки за моряците, пълните с ожаднели клиенти кръчми и сергиите със стриди. Улицата бе задръстена от фургони с товари — речната търговия бе превърнала Ню Орлиънс в град на колите, теглени от впрегнати едно зад друго мулета.

Докато се провираше между тях, Броуди разменяше непринудено поздрави с някои познати каруцари със силен ирландски акцент. „Хей, О’Шонеси, защо си държиш главата така? Да не си препил снощи?“; „Макклийн, кажи на хубавата си булка, че ще се отбия да похапна от кифлите й — когато не си вкъщи, разбира се!“; „Това синина ли е, Долан? Пак ли си забравил да се прибереш навреме?“.

И му отговаряха по подобен начин: „Леле, сякаш не си ти — трябва ли сега да ти викаме Ваша Чест?“; „Я го виж какво палто е навлякъл? Много фантазе!“; „Какво носиш в този пакет, Донован? Дантелени кърпички.“

В закачките им обаче имаше обич — обич и гордост, че се е издигнал, но не ги е забравил. Подобно на Броуди, коларите бяха ирландци, оцелели при прокопаването на „проклетия ров“, както наричаха канала.

Той наистина може и да беше един от тях, но беше различен. И разликата не идваше само от елегантността на черния редингот и брокатеното сако, нито от черната шапка с плоско дъно и блестящите ботуши. Тази разлика я имаше още по времето, когато ходеше като тях с оръфани дрехи.

Броуди все още изпитваше силна привързаност към събратята си и имаше своите, макар и редки, моменти на мрачна потиснатост. Обичаше да се смее и бързо избухваше. Страстно отстояваше своята независимост. Тази нужда от свобода се бе насочила по друг път и бе обърнала мислите му.

Бе работил в мръсотията и калта на рова, бе мирисал зловонието на блатото и гниещите трупове, бе заспивал, облян в пот. Но нито веднъж не бе мислил като останалите за зелените долини и искрящите потоци на Ирландия. Това, което го бе крепяло и му бе давало сили да превъзмогне потта, изтощението и смъртта, бе мечтата, че един ден неговите кораби ще плават по канала, който копае… Кораби като онзи, с който бе доплувал до Америка.

След като остави лудницата на брега зад себе си, Броуди навлезе в стария квартал. Погледът му се плъзна по трите нови островърхи кули на катедралата Сейнт Луис, които бяха заместили старите камбанарии и бяха променили силуета на мястото. Промяната се подсилваше и от наскоро добавените мансардни покриви на Кабилдо и Презбитер — две еднакви триетажни постройки от червени тухли и ковано желязо в стил ренесанс с великолепни апартаменти на горните етажи. Броуди беше сигурен, че това няма да са последните промени на стария „Армейски площад“. Напоследък много се говореше, че името му ще бъде сменено с „Джексън“ в чест на героя от битката при Ню Орлиънс. Американците вече имаха мнозинство в градския съвет и щяха да се погрижат за това — напук на креолите.

След няколко крачки кулите не се виждаха вече, а от двете страни на тясната улица се заредиха фасади с гладка гипсова мазилка в прасковени, сини и розови оттенъци. Над тях властваха високите двуетажни галерии с железни филигранни парапети. Броуди вървеше под сянката им, спомняйки си мрачната зимна влага.

Товарните коли трополяха по мръсните улици, от време на време минаваха и елегантни каляски, теглени от расови коне. Някакъв бял надзирател с камшик следеше как група оковани негри — вероятно заловени избягали роби — почистват дренажните канавки до кипарисите.

Броуди продължи по тухления тротоар, покрай спретнатите магазинчета и бараки за роби със здраво зарешетени прозорци, покрай сергиите за плодове и цветя по ъглите, покрай пътниците, които гледаха захласнато обновения град, покрай младите, богато облечени синове на аристократични креолски семейства, тръгнали може би на урок по фехтовка при някой от многото учители, които имаха школи на Иксчейндж Стрийт, или просто да пийнат чаша кафе с приятели. Съзря една невероятно хубава мулатка с кожа като слонова кост. Тя носеше ярка шарена кърпа, увита около главата. Беше навела скромно очи. Атлазените й дрехи и бижутата си стояха в малката й къщурка до отбранителния вал, очаквайки нейния бял любовник. Броуди докосна с ръка периферията на шапката си и кимна за поздрав на някаква млада креолска госпожица и нейната придружителка. Забеляза обаче как веднага отместват поглед от него и прошепват „янки“.

Креолите от Луизиана деляха всички американци, независимо от техния произход, на две категории: хората от неграмотната недодялана тълпа от брега на реката бяха „кентъки“, а останалите — търговците, плантаторите, богаташите и образованите — „янки“. На първите обръщаха студено гръб, а що се отнася до вторите — времето, преобладаващият им брой и най-вече икономическите обстоятелства постепенно ги бяха принудили да се отнасят толерантно с тях. Затова имаха вземане-даване, пиеха заедно кафе и посещаваха едни и същи обществени мероприятия, но рядко ги канеха на обяд или вечеря в домовете си. Наистина имаше бракове между янки и креоли, но Броуди бе забелязал, че в повечето случаи те бяха от полза за креолското семейство — или им носеха желаните владения, или защитаваха интересите им.

Американците и креолите бяха представители на две абсолютно различни култури. След почти петдесет години обаче те се бяха научили да живеят съвместно — предпазливо понякога, друг път със сблъсъци, но винаги в съревнование, макар и неуловимо.

За разлика от повечето си съотечественици от американския квартал, Броуди лека-полека бе научил креолския диалект, въпреки че често смяташе за по-полезно да се прави, че нито го говори, нито го разбира. Освен това се беше научил да контролира нетърпението си и да не дава зор на събеседника си при вземането на решения по делови въпроси. В резултат на това голяма част от сделките му се сключваха във френския квартал и Европа. Наистина имаше много работа в Квартала, но невинаги с аристократи.

На ъгъла един сляп негър свиреше на цигулка. Къдравата му сива коса бе изложена на слънчевите лъчи, широкополата му мека шапка бе на тротоара пред него, а очилата му с черни стъкла частично закриваха дълбоките белези от рани около очите. Броуди спря и пусна един долар.

— Мерси. — Старецът се поклони с глава веднага щом чу звъна на сребърната монета.

— Как си, Кадо? — обърна се Броуди на френски към свободния негър.

Чувайки гласа му, той бързо вдигна глава.

— Мичи Донован — обърна се към него с негърското „мичи“ вместо „мосю“, продължавайки да движи лъка по струните, без да изпусне нито една нота, — старият Кадо е добре, особено днес. Слънцето приятно сгрява старите ми уморени кости.

— Някакви клюки?

— Много плач и молитви в къщата на Готие на Роял. Младият мичи Готие се обиди от нещо, казано от някакъв плантатор нагоре по реката. Срещнаха се по здрач под дъбовете. И сега кръв блика от раната на младия мичи, където рапирата прониза гърдите му.

— Пробит бял дроб — промърмори Броуди, после попита:

— Нещо друго?

Кадо се ухили.

— Мичи Варние от плантацията на Джулиан загуби снощи петдесет хиляди на карти. Мисля, че днес ще продава памука по-евтино.

Броуди се усмихна едва забележимо.

— Хубаво свириш, Кадо! — Пусна още два долара.

— И вие, мичи Донован, и вие — изкиска се старият негър и веднага подхвана бърза ирландска мелодия.

Броуди изчака до бордюра да минат две тежки коли, после слезе на разкаляната улица и подвикна. Каруцарят опъна юздите и започна да ругае мулетата на келтски. Броуди се качи на стъпалото, стиснал здраво под мишница пакета, и извади от вътрешния джоб на редингота си молив и хартия.

— Фланъри, би ли свил до кантората на Кресънт Лайн, за да предадеш тази бележка на брат ми Шон? — Надраска набързо нещо, сгъна листа и го подаде, без да обръща внимание на ядосаните викове и размаханите юмруци на другите каруцари, също принудени да спрат.

— Дължиш ми едно уиски, Броуди Донован — заяви червенокосият Фланъри.

— Предай я в ръцете на Шон до десет минути и ще ти купя бутилка. Но да не кажеш на жена си?