— Дай да ги видя тези документи.

Хорас Тейт безмълвно ги връчи на Симон Варние, а той ги предаде на Жарден. Броуди застана от другата страна на бюрото.

— Придърпайте му един стол, Симон. Струва ми се, че ще поиска да седне.

Едва прочел първия параграф, ръката на Емил затрепери, а лицето му пребледня.

— Какво е това? — Отпусна се тежко на стола.

— Точно каквото е написано — отвърна Броуди. — След като толкова искате да съсипете Кресънт Лайн, помислих си, че ще ви е интересно да научите, че аз вече не я притежавам.

Ръцете му сграбчиха документите и измачкаха краищата им.

— Не можете да направите това!

— Вече е направено — надлежно подписано и подпечатано — махна Броуди с пурата си към листата. — Можете да доведете докрай плановете си да съсипете Кресънт Лайн. Разбира се, ще бъде интересно да се види как ще поискате от правнука си да изплати полиците. Но май забравих. Наричате Жан-Люк ваш повереник, нали така? Тогава трябва да знаете в качеството си на негов настойник, че сега той притежава една параходна компания и една къща. Ако прочетете по-нататък, ще видите, че съм определил г-н Тейт, отец Малоун и Адриен за управители на имотите, докато синът ми навърши двайсет и една години.

— Как… — Емил се задави.

— Как съм разбрал, че Жан-Люк е мой син? Доста се потрудихте, за да накарате източниците ми да замлъкнат, но не успяхте с всичките.

— Не можете да го докажете!

— Не мога да го докажа по законния ред. Но той е мой син. Аз зная това и вие го знаете. — Броуди отиде до ъгъла на бюрото. Вече бе свалил равнодушната маска.

Емил Жарден се изправи и хвърли документите на бюрото.

— Ще ви пратя в гроба за това!

— Може би. Но тази смърт — все едно дали от вашата или Божията ръка — няма да промени единственото нещо, което има значение: Жан-Люк е мой син. Може да носи името Жарден, но кръвта му е на Донован.

Емил Жарден напусна наперено стаята. Бастунът му чукаше по дървения под при всяка негова крачка.



Дразнещият сигнал на автомобилен клаксон върна Реми към настоящето.

— Значи Броуди е дарил Кресънт Лайн на извънбрачния си син? Емил Жарден не е успял да му я отнеме?

— Не че не се е опитал — заяви Нати и стана от тапицирания стол.

— А Броуди?

— Умрял през август същата година.

— Как? Дядото на Адриен ли…

— Никой не знае със сигурност. Казват, че умрял от жълта треска. Старият Бронзов Джон, така я наричали тогава. Може би е истина. През лятото на хиляда осемстотин петдесет и трета година се разразила една най-лошите епидемии, поразявали някога Ню Орлиънс. Умрели около петнайсет хиляди души. Имало толкова много тела за погребване, че чиновниците не се интересували от смъртните актове. Ето защо причината за смъртта на Броуди не е посочена. Пък и нямало достатъчно гробари. Трупали ковчезите един върху друг като щайги. Положението станало толкова отчайващо, че копаели ровове и стоварвали труповете в общи гробове. Така завършил пътя си и Броуди. Било е ужасно, ужасно време.

— А Адриен?

— Тя и семейството й се спасили. Както обикновено, те напуснали града на първи май. Адриен знаела какво става. Целият свят знаел. Хора от цялата страна пращали дарения от храна и пари. Адриен не се омъжила. През целия си живот ходела в черно — заради брат си, както твърдят, но аз си мисля, че и заради Броуди. Всяка година, в Деня на Вси Светии, поднасяла цветя на общите гробове на жертвите на жълтата треска. На стария Жарден това сигурно не му е харесвало, но вероятно нея вече не я е било грижа за неговото мнение. Старият Бронзов Джон взел и отец Малоун. Пет години по-късно Хорас Тейт загинал при експлозия на един речен кораб. Тръгнал бил да посети семейството си в Сейнт Луис.

— Значи Адриен останала единственият управител на имотите на сина си?

— Точно така. И в крайна сметка Емил Жарден започнал да ръководи компанията. И блокадата по време на Гражданската война. Спечелил много пари. За един от неговите кораби било нищо и никаква работа да докара чисти половин милион долара само с един курс. Войната продължила четири години, а корабите извършвали от пет до десет пътувания на година. Повечето южняци загубили всичко, което притежавали, но Емил Жарден станал още по-богат. Умрял през хиляда осемстотин и седемдесета, след като Жан-Люк навършил осемнайсет години.

— Значи Жарден са били спекуланти — Реми се облегна на канапенцето. — Чудя се как Коул го е открил? Предполагам, че като се е ровел из документите на компанията, се натъкнал на копие от документа, с който Броуди е прехвърлил Кресънт Лайн на Жан-Люк. Може би там някъде се е споменавало и за смъртта му през хиляда осемстотин петдесет и трета — доста преди започването на Гражданската война.

Но това не обясняваше защо е измъкнал портрета на Броуди Донован от склада и го е закачил на мястото на портрета на дядо й. Трябва да е разбирал, че това няма да се хареса на семейството и особено на баща й. Защо съзнателно се бе опълчил срещу него?

— Отказа ли се от намерението да си вземеш душ и да се преоблечеш? — попита Нати.

— Не.

— Тогава ще сложа чисти кърпи.

Нати тръгна към банята, а Реми стана, защото вече не я свърташе на едно, място. Отиде до френските прозорци, отвори ги и излезе. Подобно на двама часови, двете магнолии охраняваха предната морава. Броуди ги бе посадил по съвет на Адриен…

Реми спря за момент, сетне отиде до перилата — изящна желязна плетеница от листа и цветя. Остави погледа си да се рее.

Някакъв тъмносин автомобил бе паркиран до бордюра. Забеляза шофьора. Имаше несъответствие между черната му коса и грижливо подстриганата му прошарена брада. Пишеше нещо. Предположи, че е търговски пътник. В този момент той погледна нагоре. Осъзнавайки, че я е видял, Реми се обърна и тръгна обратно към стаята си. Не й се искаше да сметне присъствието й за покана и да дойде да предлага стоката си.

Когато влезе, плъзна поглед по леглото с балдахин и изведнъж се зачуди дали Адриен и Жан-Люк са живели в тази къща след смъртта на Емил Жарден. Беше сигурна, че са. Как иначе би могла тя да стане семейното жилище?

Една ръка с розова длан се размаха пред лицето й. Реми се сепна, примигна и фокусира погледа си върху скулестото лице на Нати.

— Извинявай, не те видях.

— Досетих се. Сложила съм кърпи, а хавлията ти е закачена отзад на вратата.

— Благодаря.

— Какво има? — Нати се намръщи. — Сякаш си изпаднала в транс.

— Мислех си за Адриен. Спомних си колко много е обичала светския живот и как е съжалявала своята леля Зизи. А в крайна сметка е завършила точно като нея — самотна стара мома. Питам се откъде е намерила толкова сили.

— Скъпа — каза Нати с една от своите тъжни и мъдри усмивки, — жената е като пакетче чай — никога не знаеш колко силна е, докато не я сложиш във вряла вода.

Реми се разсмя. И все пак имаше усещането, че някъде наоколо зрее беда. Къде и каква, не можеше да си спомни. Но присъствието й тук бе необходимо. Защо? За да предотврати нещо? За да спре някого?

20.

Музейният комплекс на площад „Джексън“ не беше мястото. Във всеки случай посещението й в него не й даде никакво усещане, че това е мястото. Реми стоеше до едно от бюрата в административната част на музея, където не се допускаха външни лица и разсеяно въртеше около показалеца си навитата на спирала жица на телефонната слушалка. От нея се чу гласът на Гейб:

— Ако ми се обаждаш пак, за да ми кажеш, че си прекалено уморена, за да отидем следобед до музея, няма да се изненадам — като се вземе под внимание колко рано си станала тази сутрин.

— Обаждам ти се от музея.

— Там ли си? Мислех, че ще дойдеш в два и половина в кабинета ми, за да отидем заедно.

— Да, и аз така мислех. — След като цяла сутрин се бе шляла, из къщата реши, че ще полудее от безделие. Брат й се бе обадил по телефона към обяд, за да й съобщи, че е успял да убеди баща й да не я пращат в онази клиника до Хюстън. Тогава Реми бе споменала, че мисли да отиде по-късно до музея и Гейб веднага бе настоял да я придружи. Тя се бе съгласила. Чак по-късно бе съобразила, че е по-добре да отиде сама — без някой да я разсейва — за да бъде отворена за всякакви впечатления, спомени и усещания за беда. — Не ме свърташе вкъщи, така че излязох рано и дойдох тук да поогледам сама.

— Значи вече си видяла всичко.

— Да. — Не можа да скрие нотките на отчаяние в гласа си.

— Изглеждаш… обезсърчена. Нищо ли не можа да си спомниш?

— Нищо, за съжаление — въздъхна тя. Нищо не й бе познато — нито разположението, нито един експонат, нито един човек от персонала, нищо.

Както гледаше разсеяно редицата от телевизионни монитори върху отсрещната стена, част от охранителната система, забеляза един немлад мъж. Имаше тъмна коса и силно прошарена брада. Почти със сигурност беше същият човек, когото бе видяла в колата пред къщата си. Явно турист. Обаче носеше костюм и вратовръзка. Повечето туристи се обличаха много по-небрежно, особено през деня. Експонатът май не го интересуваше особено. От начина, по който поглеждаше, Реми доби впечатлението, че търси някого.

— Какви са ти плановете сега? — попита Гейб и това отвлече вниманието й. — Ще останеш ли още там или ще се отправиш към къщи?