— Кам — отвръщам аз, задоволявайки се с краткия вариант.

— Кратко от какво?

Не очаквах това.

Колебая се и поглеждам наоколо.

— Камрин — признавам.

Мисля, че трябва да внимавам да не се объркам с лъжите. Мога да бъда откровена поне за малкото си име. Ще е една не таткова важна информация, за която няма да има нужда да внимавам.

— Аз съм Андрю. Андрю Париш.

Кимам и леко се усмихвам, но нямам намерение да му казвам, че фамилното ми име е Бенет. Ще трябва да се задоволи само с малкото.

Той дояжда бургера и изгълтва на бърза ръка няколко пържени картофки. Наблюдавам го скришом и забелязвам края на татуировка, която се подава изпод ръкавите на тениската му. Не може да има повече от двадесет и пет години, а може дори да няма и толкова.

— И така, на колко сте години?

Усещам, че въпросът ми е твърде личен. Надявам се той да не види в него нещо, каквото няма.

— На двадесет и пет — отговаря. — А вие?

— На двадесет.

Поглежда ме замислено, прави кратка пауза, а после дяволито свива устни.

— Ами, радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила. Устните ми се усмихват, но не и лицето. Ще трябва повече време, преди някоя от усмивките ми към него да е истинска. Понякога истинските могат да създадат погрешно впечатление. Поне в този случай мога да бъда вежлива и любезна, но не и от онези вежливки, които след няколко широки усмивки свършват с прерязано гърло в някой багажник.

— От Уайоминг ли сте? — питам аз и отново отпивам от шейха.

Той кимва.

— Да, роден съм там, но родителите ми се разведоха, когато бях на шест, и се преместихме в Тексас.

Тексас. Колко странно. Може би глупостите, което наговорих за техните каубойски ботуши и за репутацията им, в крайна сметка започнаха да дават отражението си. А той не притча на тексасец, поне не и по типичния начин, по който повечето хора си представят как изглежда някой от Тексас.

— Точно за там ще се отправя, след като посетя баща си, а вие?

Ами сега, да излъжа ли, или да не излъжа? Абе, майната му.

Той не е някакъв частен детектив, изпратен от баща ми да събира информация. Важното е да внимавам да не разкривам номер 1. Фамилното си име, и номер 2. Адреси и телефонни номера, които биха могли да го насочат към дома ми, в случай че се върна някога там, и след това да свърша с прерязано гърло в багажника на колата му. Мисля, че ще е много по — лесно да говоря повече истината, отколкото да се опитвам да измислям подходяща лъжа за отговора на всеки въпрос, който той ми задава, и след това да я запомня. В края на краищата това пътуване с автобус ще бъде дълго, а и точно както той каза, ще трябва да сме заедно с него в няколко автобуса, преди пътищата ни да се разделят.

— Северна Каролина — казвам аз.

Той ме поглежда.

— Не ми приличате да сте от Северна Каролина.

Ха? Ама това беше наистина странно.

— И как би трябвало да изглежда едно момиче от Северна Каролина?

— Много сте буквална — отвръща той и се ухилва.

— А вие сте някак си смущаващ.

— Не — отвръща добродушно той. — Просто откровен, но понякога хората не приемат това. То е все едно да попиташ онзи мъж там дали задникът му изглежда твърде голям в тези дънки и той да не отрече. Питаш ме и аз ти казвам истината. Всичко, което е извън обичайните очаквания на хората, ги обърква.

— Така ли?

Както и преди да науча името му, все още не мога да разбера що за човек е. Продължавам да гледам на него като на някаква откачалка и донякъде това ми е интересно.

— Така — отвръща делово той.

Изчаквам да продължи, но не го прави.

— Много си странен — казвам аз.

— Е, няма ли да ме попиташ?

— Какво да попитам?

Той се смее.

— Дали мисля, че задникът ти изглежда голям в тези дънки.

Усещам как лицето ми се изкривява в гримаса.

— Ами, бих предпочела да не... аз не — майната й на предпазливостта. Ако ще продължава да ми играе игрички, нямам намерение да стоя безучастна и да го оставя все той да печели. Усмихвам се самодоволно и казвам: — Знам, че задникът ми не изглежда голям в тези дънки, така че наистина не се нуждая от мнението ти.

В ъгълчетата на устните му заиграва дяволски хубава усмивка. Той отпива още една глътка от содата и се изправя, като ми подава ръка.

— Изглежда, че осемте ни минути изтекоха.

Може би все още съм напълно объркана от целия този разговор и приемам ръката му, а той ме издърпва, за да се изправя.

— Виждаш ли, Камрин — казва, като ме поглежда още веднъж и пуска ръката ми, — колко много научихме един за друг само за осем минути.

Вървя редом с него, но продължавам да спазвам малко дистанция. Все още не съм сигурна дали неговите духовити отговори и самоувереността му ме дразнят, или ги намирам за по — забавни, отколкото ми се иска да си призная.

Всички в автобуса заемат обичайните си места. Бях оставила на моето списанието, което бях взела от последната седалка с надеждата, че никой няма да дойде зад мен и да си го поиска. Андрю също се настани на двете седалки зад мен. Доволна съм, че не изтълкува съгласието ми за разговор като позволение да се намести отново на седалката до мен.

Изминаха часове в мълчание. Мисля много за Натали и Иън.

— Лека нощ, Камрин — чувам Андрю да казва от седалката зад мен. — Може би утре ще ми кажеш кой е Нат.

Бързо се надигам и се навеждам над облегалката.

— За какво говориш?

— Успокой се, момиче — отвръща той и вдига глава от сака, който е подпрял на стената на автобуса, за да го използва като възглавница. — Говореше насън — смее се тихо. — Миналата нощ те чух да се караш на някой Нат за някакъв шампоан за коса или нещо подобно.

Забелязвам да свива рамене, въпреки че лежи по гръб със скръстени отпред ръце и протегнати крака върху празната седалка. Страхотно. Аз говоря насън. Направо чудесно. Чудя се защо майка ми никога не ми е казвала. Бързо премислям какво може да съм сънувала и изведнъж си давам сметка, че все пак съм сънувала, но просто не си спомням нищо.

— Лека нощ, Андрю — казвам и аз, смъквам се обратно върху седалката и също правя опит да се настаня колкото може по — удобно.

Замислям се за малко върху начина, по който току — що видях да лежи Андрю, който като че ли наистина се беше настанил доста удобно, и решавам да опитам и аз. На няколко пъти бях опитвала да спя така, но не исках да оставям впечатлението, че съм невъзпитана и да оставя краката си да стърчат на пътеката между седалките. Решавам, че това на никого няма да направи впечатлеше, слагам сака, пълен с дрехи, под главата си и се изтягам върху двете седалки също като Андрю. Вече чувствам, че съм се настанила удобно. Иска ми се да го бях направила много по — рано.

На следващата сутрин се събуждам от съобщението на шофьора, че до десет минути ще пристигнем в Гардън Сити.

— Погрижете се да съберете всичките си вещи — казва той по вътрешната уредба. — И не оставяйте боклуци върху седалките. Благодаря ви за пътуването през големия щат Канзас и се надявам да ви видя отново по някое време.

Това прозвуча напълно заучено и равнодушно, но си казах че и аз вероятно бих прозвучала така, ако трябва да повтарям едно и също на пътниците всеки ден.

Раздвижвам се през останалата част от пътя, като придръпвам сака си от седалката и дърпам ципа, за да потърся автобусния си билет. Намирам го смачкан между чифт дънки и стигна тениска с къси ръкави и се взирам в наименованието на следващата ми спирка. До Денвър като че ли има около шест часа и половина с две междинни почивки. По дяволите, защо избрах Айдахо? Ама наистина. От всички места на картата направих избора си заради някакви печени картофи. Ще измина толкова път и дори нямам абсолютно нищо, което да очаквам, след като пристигна там. Освен още път с автобус. Мамка му, та аз мога да избързам, да използвам кредитната си карта и да си купя самолетен билет за вкъщи. Не, не съм готова още за това. Не знам защо, но знам, че още не мога да се върна там.

 — Просто не мога. — Изненадана, че Андрю е толкова мълчалив, се улавям, че се опитвам да разбера дали мога да го зърна през процепа между седалките, но не мога да видя абсолютно нищо.

— Буден ли си? — питам и повдигам брадичката си с надеждата той да ме чуе там отзад.

Не отговаря и аз се надигам, за да погледна. Разбира се, той е със слушалките на ушите. Малко съм изненадана, че този път не чувам музиката да звучи от тях.

Андрю ме забелязва и се усмихва, вдига ръка и клати показалец сякаш казва добро утро. Аз също соча с пръст към предницата на автобуса, за да му дам да разбере, че е имало съобщение. Той сваля слушалките от ушите си и ме поглежда в очакване да обясня с думи жеста си.


Андрю Няколко дена по — рано...

Седем 


Днес ми се обади брат ми от Уайоминг. Каза, че нашият старец няма да го бъде още дълго — последните шест месеца прекарал ту вътре, ту извън болницата.

— Ако искаш да го видиш — каза Ейдън по телефона, — по — добре ела веднага. Наистина чувам Ейдън. Чувам го. Обаче единственото, което стига до съзнанието ми точно в този момент е, че баща ми вече е пътник. Да не сте посмели да ревете за мен — беше казал той на мен и братята ми миналата година, когато му откриха рядка форма на рак в мозъка. Направо ще те залича от завещанието си, момче.

Мразех го за това, мразех го, че ми каза с толкова много думи, че ако плача за него, единствения човек в живота ми, за когото бих умрял, ще ме смята за някакъв женчо. Не ми пука за завещанието. Каквото и да ми остави, няма да се възползвам от него. Може би ще го дам на мама.