— Какво ми казва Ашър... какво се опитва да ми каже? —

— Какво имаш предвид? — едва изричам думите аз.

Той поема дълбоко въздух.

— Преди около осем месеца — казва предпазливо Ашър — брат ми откри, че има тумор в мозъка.

Сърцето ми вече го няма. Дъхът ми също.

Чантичката ми пада на пода и цялото й съдържание се изсипва, но аз не мога да се наведа, за да я вдигна. Не мога изобщо да се помръдна.

Усещам, че ръката на Ашър взема моята.

— Заради състоянието на баща ни Андрю отказа да се подложи на допълнителни изследвания. Трябваше да се върне при д — р Марстърс същата седмица, но не отиде. Майка ни и брат ни Ейдън опитаха всичко, за да го накарат да отиде. Доколкото знам, по едно време той се съгласил, но така и не го направил, защото състоянието на баща ни се влоши.

— Не. — клатя непрекъснато глава, защото не искам да повярвам на нещата, които той ми казва — не.

Просто искам да прогоня думите му от главата си.

— Това е причината Андрю и Ейдън да се хванат за гушите — продължава Ашър. — Ейдън просто искаше да го накара да направи това, което трябваше да направи, а Андрю, какъвто си е упорит, всеки път му се опъваше. Поглеждам към стената и казвам:

— Затова той не искаше да види баща си в болницата...

Осъзнаването на този факт ме стъписва още повече.

— Е, да — казва тихо Ашър, — това е и причината да не отиде на погребението.

Сега гледам Ашър право в очите, а пръстите ми се плъзгат по устните ми. Било го е страх. Било го е страх, че ще му се случи същото нещо, че туморът му не може да се оперира.

— Да.

Скачам от седалката и един патрон с червило изпуква под обувката ми.

— Ами, ако не е злокачествен? — казвам енергично аз. — Той сега е в болница, могат да направят всичко, каквото е нужно. — Тръгвам към изхода.

— Ще го накарам да се подложи на изследванията. Ще го принудя. Той ме слуша!

Ашър ме сграбчва за ръката и ме кара да се обърна.

— От това, което могат да кажат в момента, шансовете му са много малки, Камрин.

Усещам, че ще повърна. В бузите ми като че ли се забиват хиляди иглички, когато по тях се стичат още сълзи. Ръцете ми също треперят. Цялото ми проклето тяло трепери!

Ашър тихо добавя:

— Отлагал е прекалено дълго.

Вдигам нагоре ръце, закривам с тях лицето си и плача в тях, а тялото ми неудържимо трепери. Чувствам как ръката на Ашър силно ме притиска.

— Той иска да те види.

Думите му ме карат да вдигна очи.

— Вече са го преместили в стая, ще те заведа при него. Почакай само тук няколко минути, докато мама излезе от там и аз ще се върна.

Не казвам нищо. Просто стоя тук, безмълвна. разкъсвана отвътре от най — убийствената болка, която съм изпитвала някога.

Ашър ме поглежда още веднъж, за да се увери, че съм го чула ясно и казва предпазливо:

— След малко ще се върна да те взема. Просто изчакай тук.

Ашър се отдалечава, а аз, за да не падна, са хващам за най — близкия стол и сядам. Усещам гърдите си така, сякаш някои с бръкнал в гръдния си кош и ми е изтръгнал сърцето.

Не знам дали ще съм в състояние да го видя, без напълно да се побъркам. Защо направи той това!

Защо се случва това?

Преди съвсем да съм превъртяла и да започна да говоря глупости, да ударя по нещо и да се нараня, заставам на колене на поза заради чантичката си. Дори не забелязвам, че Ашър е събрал всичко, сложил го е обратно в нея вместо мен и я е оставил на стола. Изваждам телефона си от нея и се обаждам на Натали.

— Ало?

— Натали, аз. аз искам да направиш нещо за мен.

— Кам. плачеш ли?

— Моля те, чуй ме, Натали.

— Добре де, тук съм. Какво е станало?

— Ти си най — добрата ми приятелка — казвам аз — и искам да дойдеш в Галвестън. Колкото е възможно по — скоро. Ще дойдеш ли? Нужна си ми. Моля те.

— О, боже господи, Камрин, какво по дяволите става? Какво се е случило? Добре ли си?

— На мен не ми се е случило нищо, но имам нужда да си тук, нужен ми е някой, а ти си всичко, което имам. Майка ми няма да разбе... моля те, Натали!

— Ох. ами добре — казва тя със силна тревога в гласа. — Ще взема първия самолет. Ще дойда там. Просто дръж телефона си включен.

Отпускам ръка отстрани, като продължавам да стискам мобифона и оставам загледана в стената. Струва ми се цяла вечност, преди гласът на Ашър да ме извади от вцепенението. Поглеждам го. Той идва при мен и протяга ръка, защото знае, че ще имам нужда от нея. Чувствам краката си нестабилни, сякаш вървя върху протези и не мога да им се доверя напълно. Ашър ме държи здраво за ръката. Излизаме в ярко осветения коридор и се отправяме към асансьора.

— Трябва да се успокоя — казвам гласно аз, но повече на себе си,

отколкото на Ашър. Издърпвам ръката си от неговата, изтривам лицето си и прекарвам пръсти през косата си. — Не мога да го видя така, изпаднала в истерия. Това е последното нещо, от което той има нужда точно сега, да се опитва мен да успокоява.

Ашър не казва нищо. Не гледам към него. Виждам отраженията ни във вратата на асансьора, малко безформени и безцветни. Забелязвам, че асансьорът се изкачва два стажа нагоре и спира. Вратата се отваря. Отначало продължавам да стоя неподвижна и като че ли се страхувам да изляза, но после поемам много дълбоко въздух и отново изтривам сълзите си.

Вървим до средата на коридора, стигаме до една стая с голяма дървена врата, която е оставена леко отворена. Ашър я отваря по — широко, но аз гледам в пода и към невидимата линия, която отделя мен и коридора от Андрю вътре в стаята и се страхувам да я прекрача. Чувствам, че когато го направя, ще видя, че всичко това е реално и че наистина няма връщане назад. Стискам очи и се мъча да спра напиращите отново сълзи, поемам дълбоко въздух и стискам здраво чантичката си.

После отварям очи и виждам майката на Андрю да излиза.

Нежното й лице е изтощено от вълненията така, както, предполагам, е и моето. Косата й е разрошена. Клепачите й са зачервени. Обаче тя успява мило да ми се усмихне и да докосне леко рамото ми.

— Радвам се, че си тук, Камрин.

После излиза от стаята ръка за ръка с Ашър.

Гледам след тях за момент, докато се отдалечават по коридора, но фигурите им ми изглеждат някак неясни.

Поглеждам в стаята от вратата и виждам края на леглото, в което знам, че лежи Андрю.

Влизам вътре.

— Бебчо, ела тук — казва той, когато ме вижда.

Отначало стоя на мястото си като препарирана, но когато се вглеждам в очите му, тези незабравими зелени очи, които така ме грабват, пускам чантичката си на пода и се втурвам към леглото.


Тридесет и осем


Направо падам върху него и се озовавам в прегръдките му. Той ме притиска силно, макар и не толкова силно, колкото ми се иска. Искам да ме смачка до смърт и никога да не ме пусне, да ме вземе със себе си. Обаче все още е слаб. Виждам, че това, на което е подложен, бързо изчерпва силите му. Андрю държи лицето ми в ръце, маха косата от очите ми и попива с целувки сълзите, които така се мъчих да скрия заради него, за да не го карам да хаби сили. Обаче сърцето разсъждава по друг начин и винаги получава това, което иска, особено когато умира.

— Толкова съжалявам — казва той с измъчен, отчаян глас и продължава да държи лицето ми с ръце. — Не можех да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго, а това, което беше.

Сълзете рукват от очите ми, стичат се по пръстите му и надолу по китките.

— Надявам се, че не си...

— Не, Андрю... — преглъщам обратно няколко сълзи, — разбирам защо, не е нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.

Той изглежда изненадан, но щастлив от това. Придръпва лицето ми към себе си и целува устните ми.

— Прав си — казвам аз. — Ако ми беше казал, времето ни заедно щеше да е помрачено и. не знам, но може би щеше да е различно, а аз нямаше да мога да понеса това. Но, Андрю, така ми се да ми беше казал само поради една причина — щях да направя всичко, абсолютно всичко да те закарам по — рано в болница — усещам, че повишавам тон, защото от тъжната истина в думите ми ме боли. — Ти би могъл.

Андрю клати глава.

— Бебчо, вече беше твърде късно.

— Недей да казваш това! И сега не е много късно! Ти си още тук, все още има шанс.

Той леко се усмихва, ръцете му най — накрая се смъкват от бузите ми и се отпускат от двете му страни на бялото болнично одеяло, с което е покрит. Една интравенозна система се вие като змия от ръката му до един апарат.

— Аз съм реалист, Камрин. Вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри.

— Обаче все още има шанс — споря аз и потискам напиращите нови сълзи. Ще ми се да можех да имам контрол върху ключа за изключването им. — Малкото е по — добро, отишло да нямаш никакъв шанс.

— Ако им позволя да ме оперират.

Чувствам се така, като че ли някой ме е ударил по лицето.

— Какво искаш да кажеш с това ако?

Той отмества очи от моите.

Протягам ръка, хващам го здраво за брадичката и отново обръщам лицето му към себе си.

— Няма „ако", Андрю. не можеш да го казваш сериозно.

Андрю протяга ръце към мен и се премества в едната страна на леглото. Кара и мен да легна и аз се свивам срещу него, както е полегнал на една страна. Той слага едната си ръка върху мен и ме придърпва по — близо до себе си.

— Ако не те бях срещнал — казва Андрю и се взира в очите ми само на сантиметри от неговите, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше сега тук с мен, не бих го направил. Щях да си мисля, че е само пилеене на пари и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като забавям неизбежното.