[* В Айдахо се произвежда една трета от картофите в САЩ — Б.пр.]

Това беше вчера, когато реших просто да стана и да тръгна, за да се освободя от всичко. Винаги съм искала да го направя, т.е. да се освободя, но никога не съм си представяла, че ще стане по този начин. Иън и аз, преди той да умре, планирахме живота ни да премине по нетрадиционен начин. Искахме да се разграничаваме категорично от всичко предсказуемо, от всичко, което можеше да ни превърне в същите търтеи на обществото, които стават сутрин по едно и също време и вършат същото, каквото са правили предишния ден. Искахме да скитаме по света с раница на гърба... тъкмо затова го казах на Натали онзи ден в кафенето. Може би част от мен се беше надявала тя също да се запали от идеята, която имахме Иън и аз, и ще го направи заедно с мен. Обаче, подобно на всичко друго, не стана точно така, както се надявах.

Покрай прозореца ми се мяркат неясните очертания на Тенеси. Пада нощ и след време аз също заспивам. Не сънувам. Не съм сънувала нито веднъж, откакто почина Иън, но може би така е по — добре. Ако сънувам, сънищата ми може би ще провокират емоции, а аз съм приключила с емоциите. Започвам да свиквам с това, че ми пука за нищо. Като изключим някои съмнителни типове по автогарите, вече не се страхувам от нищо. Предполагам, че когато вече не ти пука за нищо, това някак си те кара да приемаш и страха, по дяволите.

Преди и не ругаех толкова много.

Всичко изглежда едно и също. Между дома и Мисури като че ли единственото нещо, което се променя, са регистрационните табели на колите. Във всеки щат край пътя може да се видят потрошена кола, някой на автостоп или мъж по потник с туба за бензин в ръка да върви към най — близкото отклонение от магистралата, където са се скупчили всички бензиностанции и закусвални. И винаги, ама винаги, ще видите там някъде по една — единствена дамска секси обувка. Какво означава това с обувките?

Пътуването с автобус е като да сте в друг свят. Всеки е наясно, че когато се качи, ще изкара известно време там. Доста време. Претъпкано е. Обикновено пътниците са така плътно един до друг, че можеш да помиришеш най — различни одеколони и дезодоранти, както и най — различни перилни препарати, използвани от хората. За съжаление можеш да подушиш и такива, които изобщо не употребяват одеколони и дезодоранти, а дрехите им вероятно не са били прани от няколко дена.

Двучасовото закъснение се проточва безкрайно и когато моят следващ автобус спира на автогарата, аз съм сред малката група хора, които стават и се нареждат на опашка. Тук поне седалките са тапицирани и ще мога отново да се настаня удобно.

Шофьорът на автобуса взема билета ми и къса своя отрязък, след което ми връща остатъка. Пъхвам го на сигурно място в сака и се качвам в автобуса, като оглеждам и двете редици със седалки, за да открия коя от всичките е точно за мен. Спирам се на една до прозореца в дъното и моментално се чувствам по — добре, след като тялото ми се отпуска върху тапицерията. Въздъхвам, притискам сака до корема си и скръствам ръце върху него. Минават десетина минути, докато шофьорът се увери, че всички пътници за този курс са по местата си. Отива да затвори вратите, но когато дръпва ръчката, те изскърцват остро и пак се отварят. Качва се младеж с черен сак през рамо. Висок, късо подстригана по модата кестенява коса, плътно прилепнала тъмносиня тениска с къси ръкави и сдържана усмивка, която може да е или признак за истинска любезност, или за по — голяма самоувереност.

— Благодаря — казва спокойно той на шофьора.

Въпреки че има много празни места, от които да избира, аз нарочно свалям сака си върху седалката до мен, в случай че реши, че тъкмо това е най — подходящото място за него. Знам, че е малко вероятно, но съм от тези, които се презастраховат за всеки случай. Вратите отново изскърцват, докато младежът се насочва между редовете към мен. Свеждам очи върху списанието пред мен и се зачитам в една статия за Бранджелина*. Въздъхвам с облекчение, когато той ме подминава и се настанява на двете празни седалки зад мен.

[* Бранджелина — Брат Пит и Анджелина Джоли — Б.р.]

Зяпам през прозореца в продължение на един час, а после се унасям в дрямка. По някое време, след като се е стъмнило, се събуждам от приглушена музика, която идва от слушалки точно зад мен.

Първоначално просто продължавам да си седя с надеждата, че може би той ще забележи върха на сега напълно будната ми глава, която подскача на облегалката, и ще реши да намали звука.

Обаче не го прави.

Протягам назад ръка, за да разтрия схваналите се по време на съня мускули на врата ми, и се обръщам към него.

Заспал ли е? Как може някой да спи, когато музиката гърми в ушите му? В автобуса е тъмно като в рог, като се изключат две едва мъждукащи лампи за четене, които светят върху книги и списания над седалките на пътниците, и малките зелени и сини светлини върху таблото пред шофьора. Младежът, който седи зад мен, е обгърнат от мрак, но аз виждам едната страна на лицето му, осветена от луната.

Размишлявам една секунда, а после се изправям на колене върху седалката, навеждам се през облегалката, протягам ръка и потупвам човека по крака. Той не се помръдва. Потупвам го по — силно. Размърдва се, отваря бавно очи и се заглежда в мен, докато вися по корем върху облегалката. Вдига ръка и сваля слушалките от ушите си, като оставя музиката да се чува през малките говорители.

— Може ли да го намалите малко?

— Ама вие чувате ли я? — пита той.

Повдигам вежда и казвам:

— Ами да, доста е силна.

Той свива рамене, натиска бутона за силата на звука на МП3 плейъра и музиката стихва.

— Благодаря — казвам аз и се смъквам обратно върху седалката.

Този път не лягам свита в ембрионална поза върху седалките, а се подпирам върху стената на автобуса и опирам глава в прозореца. Скръствам ръце и затварям очи.

— Хей !

Отварям очи, но не мърдам главата си.

— Спите ли вече?

Повдигам глава от прозореца и виждам, че мъжът се е надвесил над мен.

— Току — що затворих очи — отвръщам аз. — Как бих могла вече да съм заспала?

— Ами не знам — прошепва той. — Дядо ми можеше да заспи само две секунди, след като затвори очи.

— Дядо ви да не е бил нарколептик?

Следва пауза.

— Не ми е известно.

Ау, това беше доста нелепо.

— Какво искате? — казвам аз също толкова тихо като него.

— Нищо — отвръща той и ми се ухилва. — Просто исках да разбера дали вече сте заспала?

— Защо?

— За да пусна отново музиката?

Замислям се за секунда, разтварям ръце и се надигам от седалката, за да го погледна.

— Искате да изчакате, докато заспя, за да пуснете музиката и да ме събудите отново ли! — трудно ми е да го проумея.

Той леко се усмихва.

— Ама вие спахте в продължение на три часа, без тя да ви събуди — казва той. — В такъв случай предполагам, че причината не ще да е била музиката ми. Ще трябва да е било нещо друго.

Сбърчвам вежди.

— Не е. Абсолютно сигурна съм, че е била музиката.

— Е, добре — отвръща той, смъква се в седалката и изчезва от погледа ми. Изчаквам няколко секунди, преди да затворя очи, в случай че всичко това започне да става още по — абсурдно, но когато не става, отново се пренасям в Земята без сънища.


Шест


На следващата сутрин се събуждам от слънчевата светлина, която струи през прозорците на автобуса. Повдигам се, за да мога да виждам по — добре, като се питам дали пейзажът вече се е променил, но не е. И после забелязвам, че музиката гърми през слушалките зад мен. Надигам се през седалката в очакване да го видя здраво заспал, но той ме гледа с усмивка, която трябваше да означава — „нали ти казах".

Вдигам нагоре очи и се смъквам обратно в седалката, слагам сака в скута си и ровя в него. Щеше ми се да носех нещо, с което да се занимавам. Книга, кръстословица. Каквото и да било. Въздъхвам тежко и буквално започвам да си въртя палците. Чудя се в коя част на Съединените щати се намираме и дали съм още в Канзас. После решавам, че сме, защото всяка кола, която минава покрай автобуса, има канзаска регистрационна табела. След като не мога да намеря нещо интересно за гледане, започвам да обръщам повече внимание на музиката зад мен.

 — Това да не би да е...? Ти май си правиш майтап с мен. —

 — Иска ми се да правим любов — звучи от слушалките на момчето. Само от характерния рефрен за китара в соловото изпълнение едва ли може да се реши дали музиката на Бед Къмпани* е за предпочитане. На мен ми дай Мюз, Пинк или Сивил уорс и аз съм щастлива.

[* Бед Къмпани („Лоша компания") — английска рок група — Б.пр.] Надвисналите над облегалката ми слушалки са буквално върху рамото ми и това ми изкарва акъла. Изправям се рязко и замахвам с ръка, като че ли да цапна някакво насекомо, което е кацнало върху мен.

— Какво, по дяволите? — викам аз и вдигам очи към момчето, надвесило се отново над мен.

— Изглеждате отегчена — казва той. — Ако искате, можете да ги вземете за малко. Може и да не е любимата ви музика, но пък може да започне да ви харесва. Обещавам ви.

Поглеждам го и правя ужасна гримаса. Този сериозно ли говори?

— Благодаря, но няма нужда — казвам аз и отново се обръщам.

— Защо?

— Ами, защото, първо — отвръщам аз, — държите непрекъснато тези неща върху ушите си през последните няколко часа. Приблизително казано.

— И?

— Какво искате да кажете с това и? — правя нова гримаса. — Това не е ли достатъчно?

Той отново се усмихва с особена, сдържана усмивка, която на дневната светлина забелязвам, че прави две мънички трапчинки близо до ъгълчетата на устните му.