— Ами... — казва той и отново надява слушалките, — вие казахте „първо" и аз просто си помислих, че може да има и някаква друга причина.

— Леле — отвръщам сащисана, — ама вие сте направо невероятен.

— Благодаря — той се усмихва и мога да видя всичките му прави, бели зъби. Определено не го казах като комплимент, но нещо ми подсказва, че той разбира това.

Започвам отново да ровя в сака, макар предварително да знам, че там няма да намеря нищо, освен дрехи, но така е по — добре, отколкото да се разправям с тази откачалка.

Той се пльосва в празната седалка до мен миг, преди друг пътник да мине покрай нас на път за тоалетната. Замръзвам на мястото си с ръка, пъхната в сака. Не се помръдвам. Може и да гледам право в него, но чакам да се овладея от шока, преди да си намисля каква лекция да му изнеса. Младежът бърка в своя сак и изважда пакет стерилни кърпички, разкъсва го и разгъва една. После изтрива старателно всяка слушалка и ми ги подава.

— Като нови са — казва той и чака да ги взема.

Давам си сметка, че всъщност той се старае да бъде любезен и свалям съвсем малко гарда.

— Наистина няма нужда, но ви благодаря — изненадващо бързо отминавам факта, че той се настани до мен, без да каже и дума.

— Може би сте права, че така ще ви е по — добре — отвръща той и пъха МП3 плейъра в сака си. — Не слушам Джъстин Бийбър, нито онази откачена месеста кучка, така че предполагам можете да минете и без тях.

Е, добре. Отново вдигам гарда. Нека му дам да се разбере.

Озъбвам му се и скръствам ръце.

— Първо на първо, не слушам Джъстин Бийбър. И второ, Гага не е чак толкова лоша. Признавам, че прекалява с шокиращите изпълнения, но харесвам някои нейни парчета.

— Това е калпава музика и вие го знаете — отвръща той и клати глава.

Премигвам два пъти, защото недоумявам какво да отговоря. Той оставя сака си на пода, обляга се назад в седалката, като подпира единия си обут във висока обувка крак в гърба на предната седалка, обаче краката му са много дълги и на мен ми се струва, че му е неудобно. Носи стилни, високи обувки. Мисля, че са „Док Мартен". По дяволите. Иън винаги носеше такива. Извръщам глава, защото наистина не съм в настроение да продължавам този толкова странен разговор с този толкова странен тип. Той ме поглежда, опрял удобно главата си в облегалката зад него.

— Истината е в класическия рок — казва делово и отново гледа напред. — Цепелин, Стоунс, Джърни, Форинър — отпуска на една страна глава, за да ме погледне отново. — Нещо от тях да ви е познато?

Отново го поглеждам с иронична усмивка.

— Не съм толкова глупава — казвам, но после сменям тона, когато си давам сметка, че не се сещам за много банди, изпълняващи класически рок, и не искам да ме помисли за глупачка, след като така категорично съм казала, че не съм. — Харесвам Бед Къмпани.

Той едва се подхилква.

— Кажете една песен на Бед Къмпани и ще ви оставя на мира.

Сега вече ужасно се изнервям, докато се опитвам да се сетя за някоя друга песен на групата, освен тази, която той слушаше. Обаче нямам намерение да погледна този мъж в лицето и да произнеса думите: — Иска ми се да правим любов

Той изчаква търпеливо, а онази негова усмивка продължава да стои на лицето му.

— "Готова за любов" — казвам аз, защото това е единствената друга песен, за която се сещам.

— Готова ли сте? — пита той.

— Хм?

Усмивката му става по — изразителна.

— Нищо — отвръща той и поглежда встрани.

Изчервявам се. Не знам защо и не искам да зная защо.

— Вижте — казвам, — бихте ли имали нещо против да използвам и двете седалки.

Усмихва се, но този път в очите му не се мяркат подигравателни пламъчета.

— Разбира се — отвръща той и става. — Но ако искате да вземете МП3 — ката, знаете къде е.

Леко се усмихвам, облекчена най — вече от това, че той ще се премести обратно на мястото си без кавга.

Въпреки това казвам едно признателно „благодаря".

Миг преди да се премести отзад, той се навежда над външната седалка и пита:

— Между другото, за къде пътувате?

— Айдахо.

Живите му зелени очи като че ли светват, когато се усмихва.

— А аз пътувам за Уайоминг, така че изглежда ще продължим да пътуваме заедно в още няколко автобуса.

После усмивката му изчезва някъде зад мен.

Не мога да отрека, че е привлекателен. Заради късата, леко разрошена коса, загорелите ръце, изпъкналите скули, трапчинките, а и онази глупава, проклета усмивка изпитвам желание отново да го погледна, въпреки, че не искам да го правя. Не че съм лапнала по него или нещо подобно. Той е случаен непознат в автобуса, в който пътувам за никъде. За нищо на света не бих си помислила за нещо такова. А дори и ако не беше случаен непознат и го познавах от шест месеца, не бих тръгнала. Никога. Никога повече.

Безкрайното пътуване през Канзас като че ли продължава по — дълго, отколкото би трябвало. Предполагам, че изобщо не ми е минавало през ума колко големи са в действителност щатите. Гледаш някоя карта, но пред теб е само парче хартия със странно оформени граници и подобни на вени малки линии. Дори Тексас изглежда доста малък, когато го гледаш по този начин, а пътуването за някъде със самолет подхранва илюзията, че следващият щат е само на час път. Още час и половина и започвам да усещам гърба и задника си като втвърдили се парчета месо. Непрекъснато се местя на седалката с надеждата да намеря някакъв начин за сядане, който да облекчи положението ми, но така само карам други части от тялото да ме болят. Полека — лека започвам да съжалявам — пътуването с автобус е изтощително. Чувам еднократно пищене по вътрешната уредба на автобуса и след това гласа на шофьора:

— След пет минути ще спрем за почивка — казва той. — Ще имате на разположение петнадесет минути да си вземете нещо за ядене, преди да продължим. Петнадесет минути. Няма да чакам по — дълго, така че, ако не се върнете навреме, автобусът ще тръгне без вас.

Уредбата млъква.

Съобщението кара всички пътници да се размърдат в седалките и да приготвят чантички и други подобни. Не се чуват никакви подкани за разтъпкване на краката след часове в автобуса, нито опити за разбуждане.

Спираме на просторен паркинг, където виждаме няколко автобуса с фургони, а между тях, смесен магазин, автомивка и закусвалня.

Пътниците стоят прави на пътеката между седалките, още преди автобусът да е спрял. Аз съм една от тях. Гърбът много ме боли. Изнизваме се един по един и в мига, в който слизам, започвам да се наслаждавам на усещането от бетона под краката и на лекия ветрец, който подухва в лицето ми. Не ме е грижа, че районът е много затънтен и че помпите за бензин пред смесения магазин са безнадеждно остарели, което ми подсказва, че тоалетните вероятно ще са страховити. Просто съм доволна да бъда всякъде другаде, но не и затворена в онзи автобус. Направо се нося (подобно на неграциозна, ранена газела) през асфалтирания паркинг към закусвалнята. Първо се възползвам от тоалетната и когато излизам от нея, пред мен вече има опашка от няколко души. Поглеждам менюто, за да избера между голяма порция пържени картофки или ванилов шейк. Никога не съм била голям фен на заведенията за бързо хранене. Когато най — после излизам от закусвалнята с един ванилов шейк, виждам онзи тип от автобуса да седи на тревата, която разделя местата за паркиране. Подгънал е колене и яде бургер. Не го гледам, когато минавам покрай него, но очевидно това не е достатъчно, за да го спре да ми досажда.

— Има още осем минути, преди да пропълзите обратно в онази консервна кутия — казва той. — Наистина ли възнамерявате да прахосате това безценно време вътре?

Спирам до едно малко дърво, което все още се крепи на прът, забит в земята, и е привързано с розов плат.

— Това са само осем минути — отвръщам аз. — Няма голямо значение.

Той отхапва огромна хапка от бургера, дъвче и я преглъща.

— Представете си, че сте погребана жива — казва и отпива от содата. — Не ви остава много време, преди да се задушите до смърт. Ако са ви дали осем минути повече, по дяволите, дори една минута, все още щяхте да сте жива.

— Е, добре, схванах — казвам аз.

— Не съм някаква лепка — продължава той и отхапва още едно парче. Предполагам, че се държа като някаква злобарка. Донякъде той си го заслужава, но наистина не е противен или нещо от сорта, така че няма причина непрекъснато да съм с вдигнат гард. Не бих искала да си създавам врагове по време на това пътуване, ако мога — ще го избегна.

— Както и да е — казвам аз и сядам на тревата на две крачки пред него.

— И така, защо Айдахо? — пита той, макар повече да поглежда към яденето си и наоколо, отколкото към мен.

— Отивам при сестра си — лъжа аз. — Тя току — що роди.

Кима и преглъща.

— А защо в Уайоминг? — питам на свой ред аз, за да отклоня темата от себе си.

— Отивам при баща си — отвръща младежът. — Той умира. Тумор в мозъка, който не може да се оперира.

Отхапва нова хапка. Като че ли това, което ми каза току — що, не го притеснява много.

— О...

— Не се тревожете — казва той. И този път за миг поглежда право в мен. — Всички ще отидем някъде. Моят старец не се тревожи и ни каза и ние да не се тревожим — усмихва се и отново ме поглежда. — Всъщност той ни каза, че ако ще ревем и ще правим други подобни глупости, ще ни зачеркне от завещанието си.

Смуквам за миг от ваниловия шейк само за да правя нещо, което да държи устата ми затворена, за да не отговарям на нещата, за които говори. А и не съм сигурна, че бих могла изобщо да кажа нещо.

Той също отпива глътка сода.

— Как ви е името? — пита той и оставя питието си на тревата.

Колебая се дали да му кажа истинското си име.