– Е, ѝ?

Той не отговаря.

Аз продължавам:

– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?

Накрая ми обръща внимание.

– Няма да я пускам да свири.

– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.

– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.

Леко отварям уста от изненада.

Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.

– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.

Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.

Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…

Какво е това?

Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.

– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.

– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.

Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!

Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.

– Наистина ли ти харесва? – питам виновно, като се моля да не ми го върне за разговора ни по повод онази стара грамофонна плоча.

– Мисля, че трябва да я вземеш – казва той и широко се усмихва, а трапчинките му стават по-дълбоки. – Вече си те представям в нея. Красива. Естествено.

Силно се изчервявам и отново я поглеждам.

– Така ли мислиш?

Не мога да престана да се усмихвам.

– Определено – отвръща той. – А и ще имам по-лесен достъп.

Не му обръщам внимание!

Пропускам покрай ушите си извратената му забележка, главно защото роклята много ми харесва. После изведнъж се сещам, че още не съм погледнала етикета с цената. Запозната съм с роклите на “Гъни Сакс” и знам, че не са скъпи. Затаявам дъх и поглеждам надолу. Двадесет долара! Чудесно.

Обръщам се към Андрю и изведнъж се чувствам като една гаднярка.

– Защо не отидеш да вземеш онази грамофонна плоча на “Лед Цепелин”? – казвам смирено аз.

Андрю клати глава и се усмихва.

– Нее, една стара грамофонна плоча наистина е безполезна. Обаче рокля като тази има приложение. – Той скръства ръце и ме оглежда от горе до долу.

Мисля си, че отново му минава някаква перверзна мисъл и този път се каня да реагирам, когато той добавя:

– Като например да се омъжиш за мен с нея.

Погледът на зелените му очи като че ли се плъзва за миг по моите сини. Усмивката ми става по-приветлива и казвам:

– Това е идеална булчинска рокля.

– В такъв случай е решено – казва той и ме хваща за ръката. – Когато се оженим, поне ти ще си се погрижила за роклята си.

– Всъщност това е единственото, от което имаме нужда – отвръщам аз и излизам от бараката с роклята, преметната върху ръката ми.

Той ме поглежда.

– Ами пръстени? – пита той и ме поглежда със скрито любопитство.

– Аз си имам пръстен – казвам аз и му показвам ръката си, в случай че е забравил за пръстена, който ми купи в Тексас.

– Ама това е годежен пръстен.

– Да, но е достатъчен.

– И аз ще трябва да имам – казва Андрю. – Или си забравила за мен? Нужни са два.

Леко се подхилквам, когато стигаме малката опашка пред касата.

– Е, да, прав си, но аз съм доволна от пръстена, който имам. Освен това знам, че си похарчил доста пари за това колие. Не биваше да го правиш.

– Пак ли ще говорим за това? – пита закачливо той и изважда портфейла от джоба си. – Не те излъгах за сумата, която платих за колието.

Може пък наистина да казва истината.

– Вярвам ти – казвам накрая аз.

Той само се усмихва, но не казва нищо.


АНДРЮ

Двадесет


Да, аз съм долен лъжец. Онова колие струва малко над 600 долара, но знам, че е по-добре да не ѝ го казвам. Според нея за скъпите неща се съди най-вече по това колко нули има след десетичната точка, но невинаги става дума само за това. Аз пък мисля, че обикновено от момичето зависи каква ще е цената. Ами да, виждал съм мацки, които се сърдят и се оплакват, че приятелят им не харчи достатъчно за тях. Питам се дали си дават сметка, че ни правят живота труден, когато, като се съберат с приятелки, си сравняват скъпоценните камъчета, както ние можем да си ги мерим в сантиметри. Между другото не го правим наистина. Поне аз не познавам някой, който е искал да си го извади и да се съревновава с мен.

Исках да купя нещо наистина хубаво на Камрин за рождения ѝ ден. Просто се случи така, че единственото нещо, което най-много ми хареса от тези, които гледах, беше скъпо.

Примири се с това, бейби.

Тя може да припадне, ако някога разбере колко пари съм похарчил за сватбените ни пръстени, които купих, когато бяхме в Чикаго. Беше много трудно да ги скрия от Камрин, за да не ги види. Обаче успях да набутам малката кутийка, в която ги държах, в едно скришно отделение на сака ми.

През целия ден правихме това, което винаги правим – да се мотаем двамата, доколкото можем, на това студено време. Когато се върнахме в хотела, грабнах китарата и ѝ изсвирих една песен, която композирах и върху която работих една седмица. Надявах се да я завърша за рождения ѝ ден, зашито е част от подаръка ѝ за него. Написах я специално за нея.

Нарекох я “Лалето на хълма” – една песен, за която получих вдъхновение в първия ден, който прекарахме заедно, когато излязох от болницата след операцията.

– Мисля, че трябва да я караш по-кротко – каза Камрин в онзи ден. – Известно време да не си завираш главата под капаците на колите при Били Франк и да забравиш за бънджи скоковете и надпреварата с коли.

Леко се засмях и наклоних глава на една страна, за да я погледна. Бях се излегнал върху една каменна маса за пикник, а Камрин седеше на пейката, близо до главата ми.

– Значи твоето определение за това как да я карам по-кротко е да не правя абсолютно нищо, така ли? – попитах аз и ѝ се усмихнах, подпрял глава с ръце отзад.

– Какво лошо има в това да се прекара един спокоен ден в парка? – попита тя и прекара пръсти по веждата ми.

– Нищо – отвърнах аз и целунах пръстите ѝ, когато ръката ѝ стигна до устата ми. – Харесва ми да сме сами с теб.

Тя наклони леко глава на една страна и изражението ѝ стана по-меко. После огледа парка. Дърветата се бяха разлистили напълно, а тревата беше гъста и зелена. Денят наистина беше хубав. Запитах се защо като че ли само ние двамата му се наслаждаваме.

– Мисля, че лалетата са красиви – каза някак разсеяно тя, загледана в малкия, покрит с трева хълм от другата ми страна.

Аз също го погледнах и видях едно лале да стърчи съвсем само на върха на хълма.

Не знам защо, но от онзи ден, когато видя някъде лале, си мисля за нея.

Никога няма да забравя усмивката ѝ, докато ѝ свирех песента. Беше толкова топла и мила, усмивка, която казваше “Обичам те повече от всичко на този свят”, без да е нужно да се изричат самите думи.

Двадесет и едно


21 януари – моят двадесет и шести рожден ден

Сънувам приятен сън, в който (не знам откъде накъде) скачам с парашут заедно с актьора Кристофър Лий и небето е синьо като… ами, като небето. Кристофър Лий е с червени изпъкнали очила и ми дава знак с вдишат нагоре палец миг преди вятърът да го отнесе в синия ефир. После изведнъж сърцето ми като че ли спира и аз поемам рязко студения въздух. Очите ми се отварят за реалния свят около мен. Скачам толкова рязко в леглото, че ръката ми прави размах зад мен, и удрям лампата, окачена на стената.

– Мамка му! – ругая на висок глас.

Нужна ми е секунда, за да разбера какво се е случило. Въпреки че виждам Камрин в края на леглото да държи кофа с лед, рязко отхвърлям от мен студените, мокри чаршафи, но все още не мога да си поема дъх.

Камрин се кикоти насреща ми.

– Честит рожден ден, бейби! Ставай!

Мисля, че си го заслужавам след онова, което ѝ сторих миналия месец в сутринта на нейния рожден ден. Обаче подлата малка гадина ми го върна тъпкано.

След като не мога да се сдържа да не се усмихна, просто се примирявам и бавно отлепям голия си задник от леглото. Тя вече започва да отстъпва назад към вратата с онова изражение на лицето, което показва, че е наясно какво я очаква. Знам, че това е единственият ѝ път за измъкване и продължавам да я наблюдавам как преценява ситуацията.