Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– Какво правиш толкова рано? – питам и протягам ръка, за да я погаля по бузата.

– Не съм сигурна – казва тя. – И аз самата съм малко изненадана.

– Как се чувстваш?

– Добре.

Прегръщам я през кръста и придръпвам тялото ѝ до себе си, босите ни крака се преплитат. Тя прекарва пръст по очертанията на гръдните ми мускули. От докосването ѝ по кожата ми преминават студени тръпки.

Вглеждам се в очите и устните ѝ и оставям пръстите си да следват посоката на погледа ми. Толкова е красива. Ужасно красива. Тя протяга ръка и гали пръстите ми, а после ги целува един по един и притиска тялото си още по-плътно в моето. В нея има нещо различно.

– Сигурна ли си, че си добре? – питам аз.

Леко ми се усмихва с очи и кима. После докосва с устни моите, като притиска гърдите си в гръдния ми кош. Зърната ѝ са твърди. Аз съм твърд дълго преди тя да го хване с ръка. Лизва върха на езика ми, преди да впие устни в моите, а аз обгръщам тялото ѝ с ръце. Тя се притиска отдолу в мен и усе-: щам мекотата на кожата ѝ, влагата ѝ през тънките, памучни пликчета. Без да прекъсвам страстната целувка, спускам ръката си надолу, плъзвам пръсти под тях и ги смъквам. Притискам бедрата си в нея и натискам издутия си член в топлината ѝ.

Лягам върху нея и се вглеждам в очите ѝ. Обаче не казвам нищо. Не ѝ казвам колко влажна е отдолу, нито я карам да ме гледа в очите. Не изразявам господството си над нея с думи, жестове или искания. Само я гледам в очите и знам, че това е момент, в който думите не са нужни.

Отново целувам леко устните ѝ, ъгълчетата на устата ѝ, очертанията на скулите. Разтварям устните ѝ с езика си, много нежно я целувам и свалям ръка, за да хвана члена си и го търкам в нея. Усещам как бедрата ѝ се изпъват напред към мен и ми подсказват колко силно иска да вляза в нея. Този път не

искам да я дразня, нито да ѝ отказвам това, което иска, затова го вкарвам само малко и наблюдавам как тя вече не може да контролира погледа си, миглите ѝ потрепват, а устните ѝ се разтварят. Натискам го по-навътре и чувствам как краката ѝ треперят около мен. Тя изохква леко и прехапва устна. Отново я целувам и най-накрая прониквам колкото е възможно по-дълбоко в нея. Държа го там и се наслаждавам на треперенето на бедрата ѝ и на ръцете ѝ, докато ме държат, а пръстите ѝ се забиват в гърба ми.

Блъскам се по-силно в нея, като извивам бедрата си. Телата ни започват да се покриват със ситни капчици пот. Иска ми се да я оближа от нея, но не спирам. Не мога да спра…

Повдигам леко тялото си, за да не могат гърдите ни да се докосват, сграбчвам под коляното единия ѝ крак, който е увила около мен, и го избутвам назад, за да мога да проникна още по-дълбоко. Чукам я още по-здраво, като притискам бедрото ѝ върху леглото. Тя вика името ми, двете ѝ ръце са се вкопчили в кръста ми, но тя ги отдръпва назад и сграбчва дюшека зад главата ѝ. Гледам жадно как гърдите ѝ се надигат и се спускат върху гръдния ѝ кош и продължавам да я чукам все по-силно, като се навеждам, за да лапам зърната ѝ и да ги държа между зъбите си.

Погледът ми се замъглява. Тя охка още по-силно, а после започва да стене. Това направо ме побърква. Пускам бедрото ѝ и чувствам как тялото ми отново се прилепва плътно към нея. Гръдният ми кош мачка гърдите ѝ, а ръцете са обгърнали плътно гърба ми. Чувствам как пръстите ѝ се забиват болезнено в плътта ми. Тя блъска бедрата си в моите, а устата ми се впива в нейната. Когато започвам да се празня, целувката ми става още по-ненаситна. Тялото ми трепери и аз стена в устата ѝ, а тласъците ми постепенно отслабват. Камрин държи долната ми устна между зъбите си, а аз нежно я целувам, като продължавам да се клатя напред-назад, докато свършвам.

Отпускам се върху гърдите ѝ. Сърцето ми се опитва да намери отново обичайния си ритъм. Чувствам как кръвта напира в пръстите на ръцете и на краката ми, както и пулсирането на вената близо до слепоочието ми. Притискам бузата си в голите ѝ гърди, устата ми е отворена, а дъхът ми излиза неравномерно през устата ми. Устните ѝ се движат по влажната ми коса.

Лежим така един до друг цялата сутрин, без да кажем и дума.

Не помня кога съм заспал. Когато отварям очи, часовникът до леглото сочи единадесет и десет. Усещам, че се чувствам гол не защото нямам дрехи върху себе си, а защото Камрин не е в леглото с мен. Тя седи на перваза на прозореца, облечена в шорти и фланелка с къси ръкави, но без сутиен. Гледа през прозореца.

– Мисля, че трябва да тръгваме – казва тя, без да сватя очи от яркия пейзаж на Ню Орлиънс.

Сядам в леглото, покрит наполовина с чаршафа.

– Искаш да напуснем Ню Орлиънс? – питам недоумяващ аз. – Но нали каза, че първия път сме си тръгнали твърде рано.

– Е, да – вика тя, но не се обръща. – Първия път си тръгнахме твърде рано, но сега не можем да стоим тук по-дълго, за да компенсираме това.

– Но защо искаш да си тръгнем? Тук сме само от един ден.

Тя се обръща към мен. Има нещо като усещане или решителност в очите ѝ, но не мога да разбера кое от двете или и двете.

След дълго колебание казва:

– Андрю, знам, че може да прозвучи глупаво, но мисля, че ако останем тук… аз…

Ставам от леглото и намъквам боксерките си, които намирам на пода.

– Какво става? – питам и пристъпвам към нея.

Тя ме поглежда.

– Просто мисля, че… отначало, когато пристигнахме тук вчера, можех да мисля само какво е означавало това място за нас миналия юли. Дадох си сметка, че непрекъснато си представям случилото се и се опитвам да съживя отново всичките моменти…

– Но те вече просто не са същите – добавям аз и ми идва една идея.

Тя се замисля за момент, но накрая казва, след като кима леко с глава:

– Е, да. Предполагам, че просто това място е свързано с толкова важни спомени… По дяволите, Андрю, дори не знам какво говоря! – казва тя и замисленото ѝ изражение се заменя с досада.

Придърпвам един стол при масата пред прозореца, сядам, навеждам се напред, слагам ръце между коленете си и се взирам в нея. Каня се да добавя нещо към нейното обяснение, но тя ме изпреварва:

– Може би не трябва никога да идваме тук.

Не очаквах да каже това.

– Защо?

Тя притиска длани върху перваза на прозореца, за да държи

тялото си изправено, раменете ѝ са като сковани, а гърбът леко извит напред. Объркването и колебливостта, изписани на лицето ѝ, постепенно изчезват и тя започва да разбира.

– Знаеш ли, няма значение какво правиш, дори и ако се

опиташ да повториш до най-малката подробност нещо, което вече се е случило: То никога няма да стане по същия начин, по който се е случило напълно естествено първия път – оглежда замислена стаята. – Спомням си, когато бях малка, как двамата с Коул винаги играехме в гората зад старата ни къща. Това са едни от най-хубавите ми спомени. Там построихме къща на едно дърво – тя ме поглежда и тихо се смее. – Е, не беше кой знае каква къща, а само няколко дъски, закрепени между два клона. Обаче това беше нашата къща и се гордеехме с нея. Играехме в нея и в онази гора всеки ден след училище – лицето ѝ оживява, когато си спомня този момент от детството си. После усмивката ѝ изчезва. – Преместихме се оттам в къщата, в която майка ми живее сега, но аз все си мислех за онази гора, за къщата ни на дървото и за това как играехме там заедно. Понякога, когато бях сама в стаята си или пътувах с кола някъде, така потъвах в онези спомени, че изпитвах същите чувства, както преди години.

Тя слага с разперени пръсти ръце на гърдите си.

– Един ден отидох там – продължава Камрин. – Бях така свикнала с носталгията, че си помислих, че бих могла да усиля чувството, ако отида на мястото, където беше нашата къща на дървото, да седна на земята, където имах навика да седя, и да изпиша с пръчка в пръстта тайно съобщение за Коул, за да го прочете, ако отида там преди него. Обаче не беше същото, Андрю.

Наблюдавам я и я слушам внимателно.

– Не беше същото – повтаря замислена тя. – Бях много разочарована. И си тръгнах в този ден дори с по-голяма дупка в сърцето, отколкото беше, когато се запътих за там с намерение да я запълня. И всеки ден след това, винаги, когато се опитвах да си го представя както преди, не можех да го направя. Разруших този спомен с отиването си там. Без да си давам сметка, докато не стана твърде късно, в онзи ден замених този спомен с празнота.

Знам точно какво означава това чувство на носталгия. Мисля, че всеки го е изпитал в даден момент от живота си, но аз не започнах да разказвам за собствения си опит в това отношение. Вместо това просто продължавах да слушам.

– Цяла сутрин се опитвам да се накарам да повярвам, че всъщност ние не бяхме в тази стая. Че барът, в който бяхме снощи, не беше “Олд Пойнт”. Че тъжната новина за Еди беше само мой сън – тя ме гледа право в очите. – Искам да си тръгнем, преди да разруша и този спомен.

Тя е права. Абсолютно права.

Но аз започвам да се питам, ако…

– Камрин, а защо се опитваше да съживиш отново спомена? – не ми е приятно, но въпреки това го казвам. – Не си ли доволна от нещата такива, каквито са? Между нас?

Тя рязко повдига нагоре глава, а очите ѝ ме гледат с недоумение. Но после чер гите ѝ омекват и Камрин казва:

– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.

Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.