- Слава богу, не. - Клоуи пъхна палци под яката на визоновото палто и повдигна кожата така, че да докосне челюстта й. - Ако само можех да приличам повече на теб, когато бях на двайсет. - Тя се изкиска сухо. - Кого заблуждавам? Ако само можех да съм повече като теб сега. - Тя й изпрати въздушна целувка, помаха й за довиждане с чантичката си и изчезна по коридора.

Франческа сбърчи нос срещу огледалото, после извади гребена, който тъкмо бе прокарала през косата си, и отиде до прозореца. Докато се взираше в градината, в главата й се появи неканен спомен за срещата й с Еван Вариън и тя потръпна. Макар да знаеше, че сексът не би могъл да е толкова ужасен за повечето жени, нейното преживяване с Еван преди три години я бе накарало да изгуби по-голяма част от желанието си за следващи експерименти дори с мъже, които я привличаха. И все пак подигравката на Еван за фригидността й се бе задържала в прашасалите кътчета на ума й и изскачаше от там в най-странни моменти, за да я преследва. Най-накрая миналото лято тя събра кураж и позволи на един красив млад шведски скулптор, когото бе срещнала в Маракеш, да я отведе в леглото.

Намръщи се, когато си спомни колко ужасно беше. Знаеше, че сексът сигурно е повече от това, просто да отдаде тялото си на някого, а той да докосва най-интимните й части, докато от мишниците му по нея капе пот. Единственото усещане, което преживяването бе събудило у нея, беше ужасна тревожност. Тя мразеше уязвимостта, разстройващото усещане, че е изпуснала контрола. Къде беше мистичната близост, за която пишеха поетите? Защо пе беше в състояние да се почувства близо до никого?

Докато наблюдаваше отношенията на Клоуи с мъжете, Франческа беше научила още от много малка, че сексът е стока за продан като всяка друга. Знаеше, че рано или късно, ще трябва отново да позволи на някой мъж да прави любов с нея. Но беше решена да отлага момента, докато не почувства, че контролира напълно ситуацията и че наградата ще е достатъчно голяма, за да оправдае тревожността. Точно каква би могла да е тази награда, тя не знаеше. Със сигурност не и пари. Парите си бяха пари, не нещо, за което да се замисля. Не беше и социално положение, тъй като то й беше осигурено до голяма степен от самото й раждане. Беше нещо... изплъзващото се нещо, което липсваше в живота й.

И все пак като оптимист тя смяташе, че неудачният й сексуален опит би могъл да й е от полза. Толкова много от познатите й скачаха от легло в легло, докато не загубеха всякакво достойнство. Тя не скачаше в никакви легла и все пак създаваше илюзията за сексуален опит - която заблуждаваше дори майка й - докато в същото време оставаше настрани. Общо взето, това беше могъща комбинация, която привличаше най-интересните мъже.

От мислите й я откъсна звънът на телефона. Тя прескочи нахвърляните дрехи и прекоси стаята, за да вдигне слушалката.

- Франческа на телефона - каза, като седна на един от столовете „Луи XV“.

- Франческа, не затваряй. Трябва да говоря с теб.

- И това ако не е свети Николай. - Тя кръстоса крака и огледа крайчетата на маникюра си за несъвършенства.

- Скъпа, нямах намерение да те обидя така миналата седмица. - Гласът на Никълъс беше помирителен и тя си го представи седнал на бюрото в офиса си, с помрачени от решителността приятни черти. Ники беше толкова сладък и толкова скучен. - Бях нещастен без теб - продължи той. - Съжалявам, ако съм бил настоятелен.

- Трябва да съжаляваш. Наистина, Никълъс, държиш се като ужасен педант. Ненавиждам да ми крещят и мразя да ме карат да се чувствам, сякаш съм някаква безсърдечна фатална жена.

- Съжалявам, скъпа, но всъщност не крещях. На практика ти беше... - Той спря, очевидно размислил.

Франческа откри несъвършенството, което търсеше, почти невидима пукнатина в лака на палеца си. Без да става от стола, се пресегна към тоалетката за шишенцето с канеленокафяво.

- Франческа, скъпа, мисля, че би ти харесало този уикенд да отидем заедно до Хемпшир.

- Съжалявам, Ники. Заета съм. - Капачката на шишето с лак поддаде под натиска на пръстите й. Докато вадеше четчицата, очите й се спряха на таблоида, разгърнат близо до телефона. Върху него лежеше стъклена подложка, която увеличаваше кръгъл участък от буквите отдолу, така че собственото й име я гледаше от там с изкривени букви, като в цирково огледало.

Франческа Дей, красивата дъщеря на световноизвестната хайлайф дама Клоуи Дей и внучка на легендарната модистка Нита Серитела, отново разбива сърца. Последната жертва на изкусителната Франческа е бившият й придружител, красивият Никълъс Гуинуик, трийсет и три годишният наследник на пивоварната империя „Гуинуик“. Близки техни приятели казват, че Гуинуик бил готов да обяви дата за сватбата, когато Франческа неочаквано започнала да се появява в компанията на двайсет и три годишният телевизионен дебютант Дейвид Грейвс...

- Тогава следващата седмица?

Тя се завъртя в стола, като се извърна от таблоида, за да поправи маникюра си.

- Едва ли, Ники. Нека да не правим всичко по-трудно.

- Франческа. - За момент гласът на Никълъс сякаш щеше да се пречупи. - Ти... ти ми каза, че ме обичаш. Аз ти повярвах...

Челото й се сбърчи. Почувства се гузна, макар че едва ли беше нейна грешка, че той бе разбрал погрешно думите й. Задържа четчицата на лака във въздуха и приближи брадичката си по-близо до слушалката.

- Наистина те обичам, Ники. Като приятел. Боже, ти си сладък и мил... - И скучен. - Кой не би те обичал? Прекарвахме си толкова добре. Помниш ли партито при Глория Хамърсмит, когато Тоби скочи в онзи ужасен фонтан...

Тя чу приглушено възклицание от другата страна на телефона.

- Франческа, как можа да го направиш?

Тя духна върху нокътя си.

- Кое?

- Да излезеш с Дейвид Грейвс. Двамата с теб бяхме на практика сгодени.

- Дейвид Грейвс не е твоя работа - отсече Франческа. - Ние не сме сгодени и аз ще говоря с теб отново, когато си готов да общуваш по-цивилизовано.

- Франческа...

Трясна слушалката. Никълъс Гуинуик нямаше право да я разпитва! Тя се върна при гардероба, докато духаше нокътя си. Двамата с Ники се бяха забавлявали, но тя не го обичаше и със сигурност нямаше намерение да прекара остатъка от живота си женена за пивовар, дори и за богат пивовар.

Веднага щом лакът й изсъхна, поднови търсенето на нещо за обличане за партито при Сиси Кавендиш същата вечер. Все още не беше открила какво иска, когато я разсея тропане по вратата и една жена на средна възраст с червеникава коса и еластични чорапи, смъкнати на глезените, влезе в спалнята. Жената започна да подрежда купчина от прилежно сгънато бельо, което беше купила за нея, и каза:

- Ще изляза за няколко часа, ако нямате нищо против, госпожице Франческа.

Франческа държеше шифонена вечерна рокля на „Ив Сен Лоран“ в меден цвят и щраусови пера по края. Всъщност роклята беше на Клоуи, но Франческа се влюби в нея от пръв поглед, накара да я скъсят и да я пригодят на бюста и я прибра в собствения си гардероб.

- Какво мислиш за шифонената рокля за тази вечер, Хеда? -попита тя. - Твърде обикновена ли е?

Хеда подреди и последното бельо и затвори чекмеджето.

- Всичко ви стои великолепно, госпожице.

Франческа се обърна бавно към огледалото и после сбърчи нос. „Сен Лоран“ беше твърде консервативна, все пак това не беше нейният стил. Пусна роклята на пода, прекрачи купчината пръснати дрехи и отново започна да рови в гардероба. Велуреният й панталон щеше да е идеален, но й трябваше блуза за него.

Ще искате ли още нещо, госпожице Франческа?

- Не, нищо - отвърна разсеяно Франческа.

- Тогава ще се върна за чая - обяви икономката, докато вървеше към вратата.

Франческа се обърна да я попита за вечерята и за първи път забеляза, че е по-прегърбена от обикновено.

- Гърбът ти отново ли те притеснява? Мислех, че се е подобрил?

- Само за кратко - отвърна жената, отпускайки тежко ръка на топката на вратата, - но напоследък толкова ме боли, че едва се навеждам. Ето защо ще отсъствам, ще отида до клиниката.

Франческа помисли колко ужасно е да се живее като горката Хеда, с чорапи, навити на глезените, и гръб, който те боли всеки път щом мръднеш.

- Изчакай да си взема ключовете - предложи й тя импулсивно. - Ще те закарам при лекаря на Клоуи на Харли Стрийт и после той ще ми прати сметката.

- Няма нужда, госпожице. Мога да отида до клиниката.

Но Франческа не искаше и да чуе. Мразеше да гледа как хората страдат и не можеше да понесе мисълта за бедната Хеда, която не получава най-добрата медицинска помощ. Инструктира икономката да я чака в колата, смени копринената блуза с кашмирен пуловер, добави гривни от злато и слонова кост, звънна по телефона, напръска се с аромат на праскова и кайсия на „Фем“ и тръгна - без изобщо да се замисли за разпилените дрехи и аксесоари, които Хеда трябваше да прибира наведена, когато се върнат.

Косата й се виеше по раменете, докато се спускаше по стълбите, от ръката й се полюшваше палто от лисица, меките кожени ботуши потъваха в килима. Стигна фоайето и мина край декоративните храсти в кашпи от майолика, оформени като двойна топка. Във фоайето проникваше малко слънчева светлина, затова растенията трябваше да бъдат подменяни на всеки шест седмици - екстравагантност, за която нито Клоуи, нито Франческа се замисляха. На вратата се позвъни.

- По дяволите! - промърмори Франческа, поглеждайки часовника си. Ако не побързаше, нямаше да успее да закара Хеда на лекар и да има време да се облече за партито па Сиси Кавендиш. Тя отвори нетърпеливо вратата.

На прага стоеше униформен полицай, който гледаше малкия бележник в ръката си.

- Търся Франческа Дей - каза той и се изчерви леко, когато вдигна глава и забеляза поразителната й външност.

В главата й изникна колекцията неплатени глоби, захвърлени в едно чекмедже горе, и тя му отправи най-милата си усмивка.