За първи път от лятото насам бях изплашена от нещо, което нямаше общо със събитията през лятото. И тъй като Саймън беше до мен, държейки ме по-здраво от когато и да е досега, аз се наслаждавах на всяка секунда от това изживяване.

Когато всичко свърши и каруцата постепенно спря до финалната линия, Саймън, все още усмихнат, прибра от лицето ми разпилените кичури. Понечи да ме целуне по челото, но аз вдигнах глава и устните му попаднаха върху моите.

Целувахме се така в продължение на няколко секунди, без да обръщаме внимание на погледите и подхилкването на спътниците ни в надбягването, които минаваха покрай нас, за да слязат от каруцата. Сигурно щяхме да продължим да се целуваме — даже бихме участвали още веднъж в надпреварата, за да не трябва да се разделяме — но Райли изведнъж усети нетърпима жажда.

— Сайдер — изпъшка той, седнал на тревата. — Или пък лимонада, даже отвара на вещица, все ми е едно. Стига да е течно и да може да се пие.

Устните на Саймън замряха върху моите. Той склони чело на рамото ми и поклати глава.

— Аз също мога да пийна нещо — казах. След вълненията около бясното препускане и целувките на Саймън тялото ми се нуждаеше от подхранване. Целунах го бегло и станах от скута му.

— Нали искаше да поговорим. Защо не се срещнем с тях, двамата, по-късно?

Онова, което направих, беше глупаво. И детинско. Най-вероятно още повече щеше да влоши положението.

Но въпреки това излъгах.

— Не е нещо важно. Може да почака.

Дори и да не го бях убедила, той с нищо не го показа. Но остана мълчалив, докато не стигнахме до голямата бяла шатра, където десетки студенти и преподаватели танцуваха. Притесних се дали не е разстроен от отлагането на разговора, но той постепенно се отпусна след като постояхме известно време до масата със закуски.

Аз също се поуспокоих. На масата имаше бутилирана вода, гевречета и ядки, а комбинацията от солените закуски и обикновената вода се оказа необичайно освежаваща. Музиката, изпълнявана на живо от кънтри състав, беше хубава. Пейдж, заредена от шегите и вниманието на Райли, не преставаше да се усмихва. Саймън си позволи да пусне ръката ми само за да увие веднага своята около кръста ми.

Чувствах се толкова добре, че дори не се поколебах, когато Саймън ме покани да танцуваме.

Четиримата с Пейдж и Райли оформихме квадрат с още две двойки. Пространството под голямата бяла шатра беше претъпкано с хора, а малкият дансинг се тресеше под стъпките на танцьорите, които тропаха с токове и подскачаха. Трябваха ми две завъртания и доста блъскане в останалите танцьори, докато схвана ритъма и движенията, но след като веднъж се отпуснахме, започнахме да танцуваме като истински професионалисти.

— Колежански рок! — извика Пейдж, когато сплетохме ръце при едно от завъртанията.

Разсмях се. Не я бях виждала толкова щастлива от дълго време насам.

А това и мен ме правеше щастлива. Толкова щастлива, че целунах Саймън, когато фигурите на танца отново ни събраха.

Кънтри песните следваха една след друга. Конферансието поощряваше публиката да пее заедно с изпълнителите и по едно време аз също се присъединих към простата мелодия на общия хор.

Вероятно беше заради музиката. Или заради светлинките, които мигаха над главата ми. Или защото Саймън не откъсваше очи от мен, независимо на какво разстояние един от друг се намирахме. Каквато и да бе причината, не бях забелязала, че съм останала сама на дансинга до момента, когато посегнах да хвана ръката на Райли при размяната на партньорите… а той не беше до мен.

„Спокойно, казах си мислено, докато бавно се обръщах. Никой не те гледа…“

Но те всички бяха тук. Всички — преподаватели и студенти, музикантите от бандата, Райли, Саймън. Само Пейдж я нямаше. Бяха оформили голям кръг и стояха неподвижно. Не пляскаха, не танцуваха, нито пееха. Просто стояха и ме гледаха.

Момичетата се цупеха.

Момчетата се усмихваха.

Глава 7

— Студено ли ти е? — попита госпожица Мълиган, когато седнахме в кабинета й в понеделник сутрин. — Да затворя ли прозореца?

— Добре съм. — Носех качулката на якето си вдигната, така че да закрива по-голямата част от лицето ми. — Просто косата ми днес не е наред.

— „Amore ac studio“. — Тя произнесе това с очакване. Когато не реагирах, кимна към гърдите ми. — „С плам и преданост“. Девизът на „Бейтс“.

— О! — Сведох поглед към логото върху гърдите си, което доста приличаше на това на „Дартмут“. Върху щита на емблемата имаше книга, дърво и този странен надпис на латински. — Не се бях замисляла.

— „Бейтс“ е чудесно училище. Постоянно го класират сред първите двайсет и пет най-добри колежи по изкуства, хуманитаристика и науки в страната.

— Това яке е на приятеля ми.

— О, значи познаваш някой от сегашните студенти там. Отлично. — Тя се обърна към компютъра си. — Някои родители окуражават децата си да продължат обучението си в напълно непозната среда, за да няма никакви разсейващи фактори, но колежът може да бъде и голямо изпитание. Според мен, ако до теб има някой, когото познаваш и на когото може да се довериш, това би направило прехода по-безболезнен.

Щеше ми се да й кажа, че изобщо нямам намерение да постъпвам в „Бейтс“, особено след този уикенд, когато съвсем неволно се изложих пред всички от училището, но бях твърде уморена, за да й противореча.

— Един от местните випускници на „Хоторн“ и „Бейтс“ е готов за среща следващия вторник в седем вечерта — продължи тя. — Това удобно ли е за теб?

— Среща ли? Благодаря, но не мисля…

— Какво ще кажеш за „Бийнтаун бийнъри“? Тяхното мока лате е най-доброто в целия град.

Нямаше никакъв смисъл да споря с нея. Госпожица Мълиган щеше да ме убеждава колко добра идея е това и щеше да пропусне покрай ушите си всички мои възражения. Затова просто се изправих и вдигнах раницата си от пода.

Тя престана да пише на клавиатурата и ме погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Имам контролно по английски — отговорих, отстъпвайки заднешком. — Следващият час. Чак сега се сетих.

— До следващия час има още двайсет минути. Това тук ще ни отнеме…

— Трябва пак да си прегледам записките. — Стигнах вратата и се вкопчих в дръжката. — Благодаря все пак.

Знаех, че иска да ме спре, но не го направи. Също както премълча — заедно с всички останали — забележките относно якето и неизгладената ми пола. Всяка промяна във вида на приетата за „Хоторн“ униформа беше нарушение, което се наказваше със задържане след часовете, но въпреки осъдителните погледи на много от преподавателите и членовете на училищната управа откакто започна годината, никой нищо не ми беше казал.

Явно не искаха да ме разстройваш допълнително. Гледаха да не ме доближат още повече до ръба на предела, защото и без това вече бях достатъчно близко.

Аз пък се възползвах от това. Изпреварих няколко учители, докато бързах по коридора; всеки от тях отвори уста да ме попитат какво правя в коридора по средата на часа, но така и никой нищо не каза. Нито се опитаха да ме спрат. Госпожа Хенли, моята преподавателка по математика, стоеше на главния вход, облегната на вратата, но ме остави да изляза без дума да обели.

Втурнах се надолу по стълбите и пресякох улицата. Вече беше началото на октомври и въздухът най-после захладня, а листата започваха да променят цвета си. Минувачите носеха вълнени палта, вървяха сгушени в яките и с ръце, пъхнати в джобовете. Аз обаче не чувствах студа. Даже ми беше толкова горещо, че ако не се нуждаех от закрилата на якето на Саймън, бих го свалила.

Тръгнах към парка. Досега никога не бях бягала от час и не знаех къде да отида, но паркът изглеждаше не по-лош вариант от което и да е друго място. Там винаги имаше хора и ако внимавах да не се набивам на очи, никой нямаше да ме забележи.

Открих свободна пейка в една скрита в листака беседка и седнах. Извадих от раницата бутилката вода и шишето аспирин и глътнах още две таблетки. С това ставаха общо шест за днес — препоръчителната дневна доза — а бе едва обяд.

Главоболието обаче не спираше. Нямаше и помен от него, докато бяхме в „Бейтс“, но щом се озовахме на територията на Бостън преди три дни, ме удари като с чук. Оттогава силата му се менеше, но дори когато го усещах само като слаб натиск, то продължаваше да ми напомня за всичко онова, което още не зная, и за онова, което предстои да направя.

Което включваше и разговора със Саймън. Той не изглеждаше особено изненадан от неочакваното ми соло изпълнение по време на танците, твърдейки, че било съвсем в реда на нещата, след като съм най-страхотната мацка на забавата, но аз така и не успях напълно да се съвзема след това. Чувствах се прекалено нервна и параноична, затова през останалото време гледахме филми и поръчвахме храна за вкъщи в общежитието, заедно с Пейдж и Райли. Саймън само веднъж се опита да подпита за какво съм искала да говорим — по телефона вечерта, когато се прибрахме в Бостън, но аз го уверих, че не е нещо важно. Тъй като той никога не ме принуждаваше да правя нещо, за което не съм стопроцентово готова, и сега не настоя.

Затова пък оставаше болката. И жаждата. Към тях се добавиха усещането за жега и умората, нови симптоми на онова, което ме беше поболяло.