— Кошара за какво? — попитах, или поне си въобразявах, че съм попитала. Мислите ми отново се завихриха в спирала и не бях сигурна дали въпросът е прозвучал само в главата ми, или съм го произнесла на глас.

— Най-малко осем мъртви жени, приковани в леда, а може и да са повече. Кислородът на гмуркачите бил на привършване и се наложило бързо да изплуват.

— И тези… жени… Те са…?

— Не зная. Още не са идентифицирани. Поне не официално.

Затворих очи, опитвайки се да осмисля новината. Когато отново погледнах, вестникът беше изчезнал. Ръцете на Саймън отново бяха върху масата с обърнати нагоре длани. Стиснах ги и този път пръстите му автоматично се свиха около моите.

— Обичам те.

Думите му се забиха като кинжали в гърдите ми.

— Саймън…

— Моля те. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кратка тъжна усмивка. — Толкова дълго чаках да го кажа пак. Не е нужно да ми отговаряш… Просто нека поседим още малко така, става ли? Не ме отхвърляй веднага.

Не желаех да го отхвърлям. Исках да му отговоря, защото и аз го обичах — много по-силно, отколкото изобщо предполагах, че съм способна да обичам някого. Исках да избягам с него там, където никой няма да ни открие — да си говорим, да се смеем и да се целуваме ден след ден, чак до края на дните си. Но това беше немислимо. И за двамата. Онова, което той изпитваше, което си мислеше, че изпитва към мен… не беше истинско. А аз го обичах прекалено силно, за да му позволя да пропилее живота си напразно.

— Този уикенд се канех да обсъдя с теб и още нещо — каза.

Вдигнах поглед от сплетените ни ръце. Без очилата очите му бяха още по-тъмни, по-топли.

— Университетът в Бостън има страхотен научен факултет.

Не зная какво съм очаквала да чуя, но определено не беше това.

— Е?

— Преподавателите са най-добрите, а изследователската им работа е наистина впечатляваща.

Звучеше така, сякаш сме на някоя от онези наши въображаеми обиколки за опознаване на колежа.

— Искаш да кандидатствам в Бостънския университет ли?

— Само ако и ти го искаш. — Той замълча. — Все пак аз вече го направих.

Пръстите му стиснаха здраво ръката ми, преди да я пуснат. Той измъкна от чантата си червена папка и я сложи на мястото, където допреди малко лежеше „Уинтър Харбър Херълд“. Прехвърли набързо брошурите и диплянките и измъкна бял лист хартия.

— Това е молба за прехвърляне. — Той ме наблюдаваше внимателно. — Моята молба за прехвърляне.

По кожата ми избиха капчици пот, които оставяха тънки солени следи, докато се стичаха по лицето ми. Отдолу под дрехите тялото ми пламна и потъна в пот. Гърлото ми се сви.

— Но ти обичаш „Бейтс“ — казах, опитвайки се да звуча твърдо, вместо това обаче шептях.

— Обичам теб — поправи ме той. После се наведе напред и посегна към ръцете ми, които сякаш се движеха по своя воля, избягвайки неговите. — Не съм бил по-щастлив, откакто съм с теб. Ти си в мислите ми през цялото време. Толкова ми липсваш, когато си заминеш, че не мога да се съсредоточа. Миналата седмица даже провалих един сериозен изпит, защото забравих за него — напълно се изтри от паметта ми. Такова нещо не се е случвало преди.

— Значи се местиш, за да запазиш високия си успех, така ли — опитах да се пошегувам. Сега само това можех.

— Местя се, за да мога да те виждам след лекции. И за да те изпращам до вас след училище. За да те виждам през почивните дни, без да се налага някой от нас да шофира по сто километра. Искам да бъда с теб, Ванеса, колкото се може по-често и колкото се може по за дълго. След всичко, което се случи това лято… не искам да губя дори секунда, щом можем да сме заедно. Затова ще се преместя в Бостън.

В главата ми избухна фойерверк от „само ако…“. Само ако аз бях като другите момичета. Само ако неговите чувства бяха истински. Само ако можехме да планираме бъдещето си като останалите млади и щастливи двойки.

Само ако, само ако, само ако.

— Давам си сметка, че ти трябва време — продължи той, защото аз мълчах. — Сигурно ти се струва, че всичко идва съвсем изневиделица. Съжалявам, ако е така. Знаеш, че не бих направил нищо, ако и ти не го искаш.

Кимнах и преглътнах сълзите си.

— Не е необходимо сега да ми даваш окончателен отговор… Но не може ли поне да ми подскажеш с нещо? Една усмивка, или друг безобиден намек за това какво мислиш?

По бузите ми рукнаха парещи сълзи. Изтрих страните си, но това само усили соления поток. Безсилна да посрещна изпълнения му с надежда поглед, аз се извърнах към прозорците. Три чифта очи сякаш прогориха дупки в дрехите ми; не беше нужно да поглеждам, за да разбера, че, освен Саймън, фенът на „Ред сокс“ на бара и Паркър Кинг също ме наблюдават и очакват моя отговор.

Вперила поглед в назъбените оранжеви листа, които падаха от дърветата върху тротоара, поех дълбоко въздух и отговорих на въпроса.

— Мисля, че трябва да се разделим.

Глава 15

— Емили Дикинсън е адски яка.

Хвърлих един поглед над учебника по история. Татко седеше на дървената градинска маса в другия край на задния ни двор и с присвити очи се взираше в екрана на лаптопа си.

— Според теб какво ли би трябвало да означава това? — попита той.

— От някой твой студент ли е?

— Преподавам в колежа „Нютън“ — припомни ми той.

— В такъв случай „адски“ не означава пъклен. Употребено е в смисъл на „много“.

Той ахна.

— Много яка? Как може да каже подобно нещо за една от най-великите американски поетеси на всички времена?

— Какво е следващото изречение?

Погледът му отново се насочи към екрана.

— Думите й се леят като горещо гхи: г-х-и. Каквото и да означава това.

— Масло — обясних. — Излиза, че „яка“ от първото изречение всъщност означава добра. Твоят студент харесва Емили Дикинсън.

Той се облегна назад и впери широко отворени очи в екрана, сякаш буквите току-що бяха сформирали малка армия и заплашваха да щурмуват неговия академичен речник.

— Щом е така, защо просто не го каже човешки?

Усмихнах се бегло иззад учебника. Излязох при него, за да си подготвя домашното — вътре мама пак печеше нещо и заради фурната горещината бе непоносима. Но това не значеше, че вече сме си дружки в учението.

— Ще направя чай. — Той се изправи и се протегна. — Искаш ли нещо — жилетка например?

Това не беше подвеждащ въпрос. Навън едва ли беше повече от десет градуса и докато той се беше опаковал с дебел вълнен пуловер и джинси от рипсено кадифе, аз бях само по една тънка тениска и бермуди.

Тъкмо се канех да му откажа, но тогава чух леко прищракване.

Неговият лаптоп. Той се канеше да приготви чай, което нямаше да отнеме повече от пет минути, колкото да кипне водата… а беше затворил компютъра.

— Синьото ми фланелено яке, благодаря. — Отпуснах учебника и се ухилих още по-широко. — Трябва да е в моя — всъщност на Пейдж — гардероб.

Той светна така, сякаш току-що го бяха назначили на постоянно място в „Харвард“. Молбата ми го направи толкова щастлив, че се почувствах почти виновна — най-вече защото синьото яке лежеше в коша за пране в пералното помещение, а не се намираше в гардероба на Пейдж. Но знаех, че той няма да се върне с празни ръце.

Като се замисли човек обаче, какво означаваше една лъжа повече или по-малко?

Наблюдавах го как бавно се изкачва по стълбите и отваря вратата. Секунди по-късно тъмният прозорец на стълбището светна. Престорих се, че чета, докато минаваше покрай него, и изчаках да стигне площадката на горния етаж и да тръгне по коридора.

После скочих от хамака и се втурнах към дървената градинска маса.

Лаптопът му беше стар и му трябваше известно време, докато изключи, затова десктопът светна веднага, без да иска парола за достъп. Насочих курсора към старт бутона и хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че мама не гледа от кухнята. Тя беше с гръб към мен и правеше нещо около печката, затова се съсредоточих върху екрана на лаптопа и прегледах последните отваряни файлове.

Списъкът не беше голям. И имаше само един файл с име W1011. Побързах да кликна върху него, преди да съм загубила самообладание.

Като знаех, че баща ми се опита да скрие върху какво работи в момента, не очаквах да се окаже студентска курсова работа на тема Емили Дикинсън. Въпреки това не бих се досетила какво всъщност е W1011.

Дневник. Цели двайсет страници с датирани бележки, които ме връщаха седмици назад. Някои абзаци се състояха само от по две-три изречения, други — от по няколко параграфа.

И всичките се отнасяха до мен.

Отново хвърлих поглед към прозорците. Мама ровеше из един от кухненските шкафове, а осветлението на стълбището продължаваше да е включено, значи баща ми още не беше слязъл.

Набързо прегледах последния написан абзац.

„Боя се, че отношенията ни с Ванеса все още не са напълно възстановени. Опитвам се да й покажа, че първата крачка зависи от нея, както и че винаги може да разчита на мен, ако има нужда; единственото, което получавам в отговор, са резки отговори, кратки разговори и по някоя бегла усмивка. А по лицето й, което навремето можеше да освети цял Бостън насред токов срив, сега забелязвам само разочарование. Тъга. Обида. Зная, че страда и има основание за това. През краткото време, в което живяха заедно с Джъстин, двете бяха много по-близки от сестри, прекарали десетилетия заедно.“