— Разбираемо е — продължаваше тя. — Не можеш да отречеш, че майка ти се поддържа. Няма нищо лошо в това да се грижиш добре за себе си.

— Знаеш ли какво си мислех? „Да пукнеш, дано!“ Ето това.

— Естествено — сви рамене майка й. — Навремето изпитвах същото.

Това, че майка й проявяваше разбиране, само я подразни още повече, вместо да я умилостиви.

— Знаеш ли, баща ти и аз отново излизаме.

— О, моля те!

— Той наистина съжалява.

— Мамо, спести ми го.

— Защо не можеш да поговориш човешки с майка си?

И майка й на свой ред се нацупи.



Бащата на Клариса всъщност не беше лош човек. Независимо от факта, че ръководеше всичко на всичко фирма за телемаркетинг. Независимо от факта, че беше изневерявал на жена си незапомнен брой пъти по време на близо четвъртвековния им брак. И дори, независимо от факта, че беше лежал известно време в затвора, когато Клариса беше още малка (казаха й, че е заминал за Бахамските острови по работа, но се върна чак след година без никакъв тен).

Най-непростимият му грях според Клариса беше, че преспа с най-добрата й приятелка от гимназията, която познаваше още от бебе и която едва беше навършила седемнайсет. Клариса ги завари в леглото сред комикси на Лисни и стихове на Силвия Плат.

Или може би не бяха стихове на Силвия Плат, а томчето „Скорпионът и знаците на любовта“. Но както и да е.

Успя да преодолее стреса само благодарение на едно чисто ново, доматеночервено БМВ и куп маркови дрешки.

Естествено, нищо не каза на майка си, и то не защото баща й, все още гол, я молеше на колене и ронеше горчиви сълзи на разкаяние. Просто не искаше да й причинява болка. Запази случката в тайна въпреки непрекъснатите забележки на майка й, че Теди (баща й) прекалено я глези и че няма нужда да й се отпускат ежедневно чак толкова щедри суми, които да харчи за тоалети в „Неймън Маркъс“ и „Сакс“, както и да разполага с цели три кредитни карти („защото е само на шестнайсет, за бога!“). Дори когато взаимоотношенията им се бяха влошили дотам, че двете изобщо не можеха да разговарят, а непрекъснато си крещяха и се налагаше и съседите да викат полиция, за да ги усмирява, Клариса пак не хвърли потресаващата новина в лицето на майка си. Не беше чак толкова отмъстителна.

В края на краищата родителите й все пак се разведоха след смущаващо разкритие на майка й, която хвана Теди на местопрестъплението с три невръстни клакьорки на „Лейкърс“. Майка й беше изпаднала в истерия (до такава степен, че сдъвка цигарата си, вместо да я запали), а баща й не намери какво друго да каже в свое оправдание, освен че три миньончета се броят за едно човешко същество с нормални размери. Разбира се, никой не прие това за смекчаващо вината обстоятелство, но Клариса се беше възхитила на находчивостта и самообладанието му. Не по-малко горда беше и от майка си, която намери сили да сложи точка на един дълъг (но не дотам качествен) брак.

Въпреки това двамата продължаваха да се виждат от време на време и Клариса се дразнеше, защото го намираше за непоследователност и отстъпление от позициите.

По стечение на обстоятелствата разводът на родителите й съвпадна с окончателното й скъсване със Саймън — след знаменитото му изявление: „Мисля, че не сме един за друг.“ Като че ли връзките на жените от фамилия Алпърт бяха обречени на разпад, но Клариса беше склонна да обвинява за това родителите си — те бяха длъжни да й дадат пример за дълга, стабилна връзка, не е ли така? Беше виждала стотици пъти майка си да пребърква джобовете на баща й, да претърсва чекмеджето му като детектив, беше израсла в атмосфера на стаен гняв и тягостно напрежение. Иди след това, че създавай сериозна, основана на взаимно доверие връзка.

— Нищо чудно, че психиката ми е осакатена — беше споделила Клариса с терапевтката си, която беше кръстила г-ца Маноло, тъй като въпросната дама притежаваше неизброима колекция обувки от тази марка, всичките — нелепи.

Терапевтката я слушаше съчувствено и кимаше с глава, но Клариса беше сигурна, че в момента изчислява колко още откачалки ще трябва да минат през кабинета й, за да си купи поредния чифт обувки с тънко токче.

Терапията изобщо не й помогна. Клариса прелиташе като пеперуда от една връзка на друга, оцеляваше като един Тарзан в рокля в джунглата от мъже. Знаеше как да имитира неподправен интерес, възторг, искрен смях, включително и оргазъм. Всичко беше великолепно изиграно. Беше първокласна актриса. Но си нямаше и представа как да създаде трайна, истинска връзка. Можеше да има, който си поиска мъж. Но не знаеше как да го задържи.

Тази вечер обаче беше прекалено изтощена, за да мисли за това. Едва се довлече до апартамента си и се просна на леглото. Нищо вече не я интересуваше.

5

Капанът е заложен

Клариса се събуди, отмести бялата персийка от лицето си и си спомни колко потисната се чувства. И най-важното — защо.

Причината беше Саймън. Саймън, който се беше появил на купона й като някакъв призрак от миналото точно когато тя беше заета да обменя мисли (и флуиди) с Аарон (и призрака на Фред Астер). Саймън, със смешния си акцент, който Клариса никога не можеше да сбърка. Саймън, който познаваше всяка извивка, всеки сантиметър от тялото й. Саймън, нейната сродна душа.

Ако, разбира се, оня извечен гъдел имаше нещо общо с душата.

Проклетият Саймън!

Клариса тръсна котката на пода и рязко се изправи. В устата й имаше котешки косми.

Взря се в отражението си в огромното бароково огледало на стената. Огледалото й беше спомен от една приятелка, собственичка на антикварен магазин на „Мелроуз“ в Западен Холивуд. Всъщност приятелката й го беше взела на консигнация, но после беше застреляна от любовника си и тъй като никой не си потърси огледалото, Клариса реши да се погрижи за него.

Позирайки в стил „Мадона“ при осмото си поред завръщане, Клариса намери, че изглежда добре. Няколкото килограма в повече й придаваха вид на зряла, пълнокръвна и земна жена, която един мъж смело би представил на родителите си и с която би живял до дълбоки старини.

Клариса беше наследила широките рамене на баща си, тънката талия на майка си, пищната гръд на еврейската си баба и дългите бедра на рода си по женска линия. При всички тези естествени дадености няколкото допълнителни сантиметри в ханша не само не разваляха общото впечатление, а дори напротив — в град, в който на всяка крачка се срещаха опънати лица и кльощави дупета, тя беше като струя свеж въздух — жена до мозъка на костите, жена с дух и със собствено мнение, сърцата и истинска.

Аарон беше извадил късмет.

— Майчице! — разбърза се изведнъж тя и се втурна към компютъра в спалнята. Тази вечер беше първата им официална среща в „Орсо“ в седем и половина, а все още не го беше проучила.

Благословен да е създателят на търсачката „Гугъл“ — с нейна помощ през последните пет години Клариса проучваше всеки мъж, който представляваше интерес за нея. Така получаваше най-подробна информация за избраника си, а това значително улесняваше нещата. Неведнъж беше късала с някое гадже, защото беше открила в „Гугъл“ нещо подозрително. Така например един страхотен тип, с когото я беше запознала Маноло, се оказа криминално проявен. Все пак излезе с него един-два пъти (на такова тяло не би устоял и Келвин Клайн), но дотук. Едно е да преспиш с някой, който ти харесва, но ако ще задълбочаваш връзката, не можеш да се излагаш на излишни рискове.

Името на Аарон Мейсън присъстваше точно на 1645 уебстраници.

Клариса подсвирна. Това беше рекорд. Изтича да си вземе кутия вафлички. Предстоеше й поне час усилена работа — трябваше да има с какво да се подкрепи.



От страниците в „Гугъл“ научи три неща. Първо, че цялото име на Аарон беше Джоузеф Аарон Кингсли Мейсън IV. Второто беше, че семейството на Аарон, същите онези Мейсън от веригата универсални магазини (който живееха някъде недалеч от Колийн, Джорджиянас, 22001), наистина бяха богати. Клариса позвъни на Тони Би за потвърждение.

— Какво е НАСДАК? — направо попита тя.

— Фондова борса, принцесо. Ти четеш вестник?! Гордея се с теб! Но защо се мъчиш с бизнес страницата?

— Ако една компания е включена в НАСДАК, какво означава това?

— Че е голяма компания. Принцесо, в момента съм малко зает — пренареждам дрешника си според принципите на фън-шуй. Ще ти се обадя по-късно, става ли?



Третото, което научи… беше полезно в съвсем друга насока.



— Шон излъчваше… някакъв магнетизъм. — Клариса замислено прокара пръст по ръба на чашата. — Наричаше ме „своята муза“. „Си, казваше (за него винаги бях «Си»), Си, ти си за мен същото, каквото е било за Ван Гог онова красиво момиче…“

— Кое точно? — намеси се Аарон. — Еднокраката улична проститутка?

— Не, глупчо! Другото момиче от картините… Но защо ли ти разправям това? Не бих искала да говоря за връзката ни с Шон…

Пак благодарение на всевиждащия и всезнаещия „Гугъл“ Клариса беше попаднала на едно интервю във „Варайъти“, в което Аарон споделяше, че Шон Пен (актьорът с киселото лице и с претенции на режисьор, чиито филми, особено последните, Клариса така и не можеше да разбере) бил любимият му режисьор. Защо не можеше да е, да речем, Том Ханкс? Би било толкова по-просто.