— Добре тогава — кимна Аарон. — Да сменим темата.

Клариса отпи от „Раз Оргаз“ номер три (коктейл от водка и малинов ликьор, който съдържаше точно 224 калории) и тъжно промълви:

— Да… крайно време е да се опитам да забравя за Шон.

— Колко време излизахте?

Клариса се усмихна.

— Не е там въпросът… Всичко беше толкова… как беше думата?

— Мимолетно? — Ах, тези трапчинки.

— Не, глупчо. Интензивно.

— Разбирам… — Усмивката му изведнъж угасна. — Не знам дали бих могъл да се меря с него. В смисъл, че съм посвоему очарователен — кой би устоял на мъж с много пари и дефект при ходене, но как бих могъл да се меря с проклетия Шон? Той е… друга категория. — Аарон поклати глава и се обърна към минаващия келнер. — Моля, още едно питие.

За момент в сепарето, където толкова други двойки преди тях бяха разменяли истини и лъжи, се възцари мълчание. Най-после Аарон изведнъж попита:

— Клариса?

— Да?

— Случайно да си еврейка?

— Зависи от случая — уклончиво отговори тя.

— Майка ми е еврейка.

— О, така ли? Аз също имам еврейска кръв в жилите си — оживи се тя. — Аарон, какво ще кажеш да забравим за Шон и изобщо за миналото и да започнем на чисто? Само ти и аз, тук и сега.

— Да забравим миналото? — въздъхна Аарон. — Клариса, за твоето минало се носят легенди.

— Аарон, погледни ме в очите — настойчиво каза тя.

Той примижа.

— Знаеш ли, че имаш луди очи?

— Наследствено е — сви рамене Клариса. — И майка ми има луди очи.

— Значи всичко си идва на мястото. Ще ми разкажеш ли нещо повече за майка си?

— Тя почина — изтърси Клариса и се опита незабелязано да кръстоса пръстите на краката си, което доста я затрудни заради каишките на сандалите „Гучи“. Тя тихо изохка. Аарон я погледна съчувствено.

— Съжалявам…

— Преди двайсет години — добави тя.

— Била си съвсем малка…

— Да пийнем за новото начало — вдигна чашата си Клариса.

— За новото начало? Защо всички казват „новото начало“? Не може ли да е просто „началото“?

— Аарон…

— Добре, добре. Наздраве. За нашето начало.

Чашите звъннаха и по нейната се проточи тънка розова струйка, която… о, ужас, попи в кашмирения пуловер на Лоро Пиано, взет от Клариса на заем специално за случая. Което означаваше, че трябваше да го плати.

Тя направи усилие да се усмихне на несръчния жест на кавалера си.

Погледите им отново се срещнаха. Очите на Клариса пробягаха по физическите атрибути на Аарон като пръсти на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“ — вълниста коса, мъжествена челюст, широки рамене, стегнат корем, страхотен задник, напълно задоволителен ръст. Никакви видими дефекти (освен лекото накуцване). Ако беше късокрак, веднага щеше да го отхвърли като неблагонадежден. Ненавиждаше късокраки мъже.

Самата мисъл я накара да потръпне.

— Какво има? Дъхът ми ли? Рано сутрин е още по-ужасен. Особено след купон.

Каза го с нарочно преправен в стил „Граучо Маркс“ глас, като комично мърдаше вежди.

— Не, не, за миг си представих късокрак студент стоматолог.

— Разбирам… — разсмя се Аарон.

Харесваше смеха му — не беше гръмогласен, но беше открит и волен, смях от все сърце.

Той леко прокара пръст надолу по ръката й.

— Харесва ми смехът ти — каза Клариса.

— Слава богу, защото ти си много забавна.

— Така ли? Забавна или комична?

— Забавна. Същинска Люсил Бел…

Досега не беше гледала на себе си от този ъгъл. Беше пряма и казваше каквото й дойдеше на езика, често без много да му мисли и толкова.

Келнерът, който отново мина покрай тях, вече ги гледаше изпод вежди. Бяха прекарали в ресторанта повече от час, без да поръчат нищо за ядене.

— Дали да не хапнем нещо? — предложи Аарон.

— О, аз съм на течна диета — небрежно отвърна Клариса. — След третото питие изобщо забравям за храната. Както и някои други неща — например шофирането или къде съм си оставила дрехите.

Аарон пак се разсмя.

— Ето на. Казах ли ти?

След вечерята Клариса широко се прозя, протегна се с цялото си тяло, при което гърдите й щръкнаха като фарове, и заяви, че никога не се е чувствала по-изморена. Видя разочарованието, което се изписа на лицето на Аарон — той явно се канеше отново да я покани в дома си. За да довършат започнатото.

Донесоха им сметката. Същият келнер, който по едно време ги гледаше накриво, сега излъчваше сляпа и безрезервна преданост.

— Ще… желаете ли нещо друго? — попита той, като се задъхваше. Сигурно беше получил сърцебиене при мисълта за бакшиша, който го очакваше.

— Не, благодаря. Това беше всичко. — Аарон извади от портфейла си черната кредитна карта и му я подаде, без изобщо да погледне сметката.

Келнерът пое картата благоговейно и изчезна със светкавична бързина, като че ли имаше на краката си бързоходни ботуши. Клариса също проследи черната карта „Американ Експрес“ не без вълнение. Знаеше за съществуването им, но да видиш такава карта наяве беше събитие, равнозначно на срещата с митичния бял леопард за ловеца. Или на партия тенис с не по-малко митичния Джеръм Селинджър.

Следващият й ход трябваше да е много точно премерен. Тя трескаво се допита до вътрешния си глас и той й подсказа (с басовия тембър на Мерлен Дитрих) да се абстрахира напълно от картата.

Клариса прецени, че това е най-правилното поведение за момента.

Двайсет минути по-късно Аарон я остави пред дома й, а тя го възнагради с една прощална целувка по бузата. Знаеше, че през следващите няколко часа мисълта за тази целувка и съдържащото се в нея обещание щеше да го преследва и да го държи буден. Какво по-романтично от това?

А може би Аарон щеше да се пита защо Клариса, известна със склонността си да целува всеки красив жабок в Западното полукълбо, избра точно за него най-невинната и целомъдрена целувка. Дано да стигнеше до правилния отговор.



Гласовете бяха напрегнати, тревожни и звучаха като скърцане на нокти по стъкло.

— Защо, по дяволите, не ми се обажда?!

— Клариса, само не изпадай в паника!

— Но вече минаха цели три дни!

— Защо ти не му се обадиш? — попита Дженифър.

— Моля?! — облещи се Клариса. — Ти чуваш ли се?! Нали веднага ще ми паднат акциите.

— О, Джен — смъмриха я и останалите, — понякога си толкова…

Клариса беше свикала приятелките си на първата им извънредна среща за тази седмица. Сборният пункт беше салонът за красота „Зет“ на „Сънсет“ и в момента лицата им бяха покрити с парафин като на восъчни фигури, а краката им — потопени в гореща вода с лавандулова есенция. Около тях чинно стояха в очакване да се заемат с педикюра им виетнамски момичета, чиито златни гривни подрънкваха около тъничките им китки. Извънредните сбирки се свикваха за решаване на задачи от първостепенна важност или при изключителни ситуации (например фризьорска издънка, кошмарно минала среща или видяна на живо звезда — Брад Пит или някой от сериала „Приятели“, да речем — достатъчно сериозен повод за една добра почерпка).

Не минаваше седмица без поне три извънредни сбирки на Съзвездието.

— Нали си спомняте за оня доктор, с когото излязох миналата седмица? — подхвърли Поло. — Оказа се пълен мухльо.

Клариса задържа ръката на Грейви, която като че ли възнамеряваше да удуши Поло. Виетнамските момичета зачуруликаха възбудено на неразбираемия си език.

— Какъв ти е проблемът, Грейви?

— Интимният живот на Поло — тази малка глупачка се нахвърля на всеки дръвник, пред чиято фамилия се мъдри „доктор“.

— Е, скъпа, аз поне имам интимен живот, докато ти сигурно едва ли си спомняш кога за последен път си била в леглото с мъж!

— Може би имам по-високи критерии — язвително отвърна Грейви.

— Може би и критериите на мъжете са по-високи — не й остана длъжна Поло.

Виетнамските момичета вече жужаха като кошер пчели. На Клариса й звучаха като надрусани с „Бенадрил“, но на нея всички чужди езици й звучаха така, с изключение на холандския, който наподобяваше речитатив на булимик в зала с добра акустика.

— Вижте — обърна се най-после към тях Грейви, — не е много учтиво да ни обсъждате така. Всичко си има граници.

— Грейви — упрекна я Джен, — не им говори така грубо. Помисли си само какво са преживели тези момичета. Семействата им са дошли тук с лодки… — И тя ги възнагради с най-сърдечната си усмивка.

— Боли ме гърло — оповести Поло.

— Момичета, може ли да не се отклоняваме от темата? — настоя Клариса. — Проблемът е сериозен. Би трябвало досега да ме е потърсил. Какво става? Нима съм изгубила усета си? Досега не се е случвало никой, когото съм си набелязала, да остане равнодушен към чара ми.

— Така е. От детската градина насам — потвърди Грейви.

Момичетата се умълчаха разтревожени. Нещата наистина бяха добили странен обрат.