— Може да е много зает — опита се да го оправдае Дженифър, този ангел.

— Аз да не би да не съм заета?! — отсече Клариса. — Но щях да намеря време.

— А защо не му се обади? — това беше Поло.

— Защото ни-ко-га не се обаждам на мъжа първа — въпрос на принципи!

— Ами Саймън? — припомни й в един глас триото.

— Аз пък смятам да излизам с градинаря си — побърза да смени темата Дженифър. — Свестен човек е.

Клариса поклати глава, сякаш изобщо не я беше чула.

— Може би… — думите заседнаха на гърлото й. Толкова мъчително й беше да ги изрече. — Може просто да не ме харесва.

— Изключено — възрази триото така развълнувано, сякаш току-що им бяха съобщили новината за смъртта на Джон Кенеди-младши. — Това не може да бъде.



Но след като прекара часове наред взряна в телефона, Клариса вече не беше толкова сигурна. На телефонния секретар имаше записани седемнайсет обаждания, но нито едно от човека, който я интересуваше. Освен това половината бяха стари, прослушвани десетки пъти — Клариса не ги беше изтрила от сантиментални (или други) съображения. Например ето това (беше едно от любимите й и винаги можеше да й оправи настроението).

— Клариса — прокашля се в слушалката известен британски актьор, — името и телефонният ти номер неизвестно как са се озовали на бедрото ми… — Пауза. — Така че… хм… бих искал да знам дали ти… дали ние… дали случайно знаеш нещо за това.

Или друго:

— О, бебчо, бебчо, бебчо, бебчо — повтаряше едно приятелче от ученическите години, също актьор. — О, бебчо, бебчо, бебчо…

И така в продължение на цели пет минути.

Имаше и едно, за което Клариса се надяваше, че е грешка, но ругатните бяха толкова цветисти, че си струваше да се чуе, просто като образец в жанра.

Прослушваше обаждането на един комедиен актьор, много ерудиран, истински джентълмен, на когото така и не си беше направила труда да позвъни на свой ред. Нямаше смисъл — той беше кажи-речи на възрастта на баща й, а дори не беше и наполовина толкова привлекателен.

В този момент най-после телефонът звънна.

Клариса се втурна към него и… спря ръката си във въздуха. Не биваше да вдига слушалката. Такива бяха правилата на играта.

Включи се телефонният секретар.

— Клариса? — Мъжки глас, от автомобил. Радиото в колата му беше включено. Връзката беше лоша — високите сгради разваляха сигнала. — Клариса? Там ли си? Обади се, моля те.

Саймън. Ръката на Клариса все така висеше във въздуха.

— Радвам се, че номерът ти не е сменен. Чудех се дали не бихме могли да се видим? Много ти се зарадвах онази вечер, знаеш ли? Изглеждаше… — връзката прекъсна.

„Как?!“ — едва не изкрещя Клариса. „Как изглеждах?!“

Телефонът иззвъня отново.

— Да?! — задъхано каза Клариса в слушалката, забравила за стратегията си.

— Клариса, ти ли си?

— Да — тя придаде на гласа си дълбока, мелодична нотка.

— Обажда се Аарон.

В колко неподходящ момент. Тя едва не изсъска.

— Ало? Добре ли си?

— Да. Кажи.

— Какво да кажа?

— За какво се обаждаш?

— Исках само да…

— В момента съм малко заета. — Тя се огледа — разхвърляни списания, шишенца с лакове, недояден „Сникърс“ — познатата обстановка, която й вдъхваше сигурност.

— Какво правиш?

— Какво ли? Работя върху…

Ами сега? Понякога й се искаше да има истинска професия, да върши нещо. Беше се пробвала в най-различни кариери, но за кратко: дизайнер по интериора (беше боядисала спалнята на майка си), стюардеса (уволниха я скоропостижно за непозволени връзки с клиенти, стана голям скандал), продавачка в антикварен магазин (издържа всичко на всичко седмица, характерът й се оказа крайно неподходящ за тази професия) и служител на рецепция (това беше рекордът й — два часа — от девет до единайсет сутринта, когато собственият й баща я уволни, защото я намери заспала зад бюрото).

— … върху романа си.

— Ти пишеш?

— Тук е Ел Ей. Всички пишат. — Това прозвуча доста троснато.

— Извинявай. Не исках да те безпокоя.

— Вече е малко късно за извинения.

— Ама че труден характер имаш — изпъшка той. — Обаждах се, за да те питам дали имаш нещо против да дойдеш с мен довечера на мача на „Лейкърс“.

Сега вече Клариса наистина се засегна.

— Каниш ме в последния момент.

— Знам. Съжалявам, но току-що ми донесоха билетите.

— Знаеш ли какво? — Клариса се опитваше да запази самообладание. — Първо, вече си имам планове за вечерта и, второ, мразя бейзбол.

— Баскетбол — уточни Аарон. — Високи, атлетични младежи, повечето тъмнокожи, удрят едно оранжево кълбо и се опитват да го вкарат в два коша, разположени в двата срещуположни края на игрището.

— Чуй сега моята дефиниция — наежи се Клариса. — Безочие: богат, разглезен младеж кани момиче на среща в последната минута.

— Така е. Напълно си права. Меа culpa. Може би… някой друг път…

— В шест и половина.

— Моля?

— Не обичам да повтарям. — И тя остави слушалката.

* * *

Първата част от мача срещу Сан Диего (или може би Сан Антонио, кой знае) Клариса изкара почти в безтегловност. Двамата с Аарон седяха във високите ложи, някъде сред облаците, и през цялото време й се виеше свят. Високите ложи бяха последното нововъведение, създадено с цел да се предотврати смесването на тузарите с „тълпата“. Те бяха двайсетина и представляваха кабинки, снабдени с всичко необходимо, включително тоалетни и машини за капучино, и осигуряваха максимален комфорт за хора, които не страдат от непоносимост към височините. Най-странното беше, че имаше дори и телевизионен екран, за да могат тежкарите да следят концерта или спортното събитие, за което си бяха направили труда да дойдат чак дотук (въпреки че не по-зле биха го следили от екрана на домашното си кино). Имаше и обслужващ персонал — пъргави миньончета, които ти носеха каквото ти душа иска — от топло суши до студени бисквити с фъстъчено масло. С други думи, имаше всичко, освен едно.

Нормална гледка. От гледката можеше да ти се догади, като от някой старчок. Или като от долнопробна курва, ако цитираме безсмъртните думи на Родни Дейнджърфийлд. Бащата на Клариса сигурно би го потвърдил.

Да наблюдаваш баскетболен мач от висините, беше все едно да играеш на „Сони Плейстейшън П“ с много лошо качество. Играчите, тези великолепни мъжкари, истински гиганти, изглеждаха сплескани като джуджета, дребнички като фигурки от анимационно филмче. А да различиш физиономиите или номерата на фланелките им беше направо немислимо.

Преживяването се оказа истинско изпитание за нервите на Клариса и най-после тя се предаде.

— Прилошава ми…

— Нали? Много зле играят, но все още имат шанс…

— Аарон, стомахът ми…

— Искаш ли шоколадова бисквита? „Пенто Бисмол“ — от онези, които могат да решат всеки твой проблем? — Той се усмихна и въпреки световъртежа Клариса изпита неустоимия чар на тази усмивка. Около очите му се образуваха ситни бръчици от смях — непогрешим белег на фаталния мъж според майския брой на „Космо“.

— Зле ми е. Моля те, закарай ме вкъщи.

— Но полувремето дори не е свършило…

— Пет пари не давам. Ако ще да е финалната среща от шампионата. Ако остана тук горе още две минути, ще докажа един от основните закони на физиката, като се изповръщам на главата на Джак Никълсън.

Аарон се взря надолу през дебелото стъкло и откри, че Клариса е права.

— Може да уцелиш приятелката му и да му направиш добра услуга.



Почти бяха стигнали до колата му, когато Клариса чу зад гърба си познатото:

— Клариса! Сладкишче!

Това беше баща й. Той притежаваше патент върху „сладкишчето“.

— О, Теди. — Той обичаше да го наричат с малкото му име.

— Миличка, запознай се с Ейприкът. Тя е студентка на разменни начала.

Ейприкът, с яркочервени коси и сияеща физиономия, беше на не повече от деветнайсет. Държеше в ръце халба бира и във всеки случай приличаше повече на слива, отколкото на кайсийка1.

Клариса не й обърна никакво внимание, защото с ужас си помисли, че сега ще трябва да запознае Аарон с баща си. Беше се надявала това да стане чак след сватбата.

Но ето че сега четиримата стояха един срещу друг — истинска задушевна среща на фамилията Алпърт.

— Аарон, това е Теди. Теди — Аарон. — Клариса все още хранеше надежда, че ако не спомене какъв й се пада Теди, всичко може да се размине.

Двамата си стиснаха ръцете.

След което Аарон се представи на Плодчето.

И после всички погледнаха към Клариса.

— Е, хайде, чао! — забързано изрече тя и се опита да повлече Аарон към колата, но Теди я изпревари.

— Как ви се струва мачът?

— Не е лош — отвърна Аарон. — Гледах го с интерес, но…