— Но тя ви отвлече?

Клариса хвърли смразяващ поглед на баща си и забеляза, че наскоро си е присадил коса на оредяващото теме. Приличаше на кактус.

— Клариса се почувства зле и…

— Ще пийнем ли по нещо? — дружески предложи баща й. Нямаше да ги пусне лесно.

— Всеки момент ще повърна — съобщи Клариса.

— Не, благодарим за поканата. Може би някой друг път — отвърна Аарон.

— Ако искате, да хапнем някъде. Знам един ресторант, където предлагат чудесно суши — не се предаваше Теди. Вкусът му не се беше променил от осемдесетте години насам и японската храна беше голямата му слабост.

— Не!

— Благодарим, но досега се тъпкахме с бисквити и снакс — усмихна се Аарон.

Нищо ли не можеше да помрачи настроението му?

— Как е майка ти? — изведнъж попита Теди.

Клариса се смрази.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре — нали отново сте започнали да излизате.

— Да, и тя отново започна да се налага — нали си я знаеш? Човек не може да излезе на глава с нея.

— Да се чудиш какво би могла да иска от стар негодник като теб?

Аарон примигна объркано.

— Мислех, че майка ти е починала.

— Станало е недоразумение — сви рамене тя.

— Клариса — укорително я погледна Теди.

— Теди? Не ти прилича да държиш наставнически тон. И ти не си стока.

Което не беше съвсем вярно. Баща й беше чудесен човек, стига да не си омъжена за него, да не работиш за него и да не правиш бизнес с него. В тези случаи беше същински задник.

— Съжалявам — разпери ръце Теди и извинително погледна Аарон. — Вината не е моя.

— Убеден съм.

След което Теди и Ейприкът най-после се отдалечиха. Токчетата на Плодчето предизвикателно потрепваха — в стил „ела вълчо, изяж ме“.

Сега вече Клариса наистина изглеждаше позеленяла.

— Симпатичен човек — отбеляза Аарон. — Някакъв роднина ли ти е?

— Баща ми — успя да уточни Клариса, преди да повърне върху новите обувки на Аарон, марка „Хелмут Ланг“.



Организацията на сватбата вървеше по мед и масло — Клариса се възхищаваше от собствените си умения. Беше резервирала хотела, ушиването на роклята беше в ход, тоалетите на шаферките също бяха почти готови — оставаха само някои дребни корекции; кетъринговата фирма усилено подготвяше менюто, цветята бяха поръчани… Какво следваше? Меденият месец.

И, разбира се, младоженецът.

Клариса преглеждаше записките си по време на 323-тата поред извънредна сбирка на Съзвездието (само за последните шест месеца). Сборен пункт беше къщата на майката на Клариса, а менюто — шоколадови десертчета „Милки Уей“ (щяха да имат нужда от енергия!) и ударна доза витамин С (за подсилване на мозъка).

Срещата протичаше делово.

Грейви: „Сексуално привличане?“

Клариса: „Установено.“

Грейви: „Чувство за хумор?“

Клариса: „Установено.“

Грейви: „Сексуална ориентация?“

Клариса: „Подходяща.“

Грейви: „Установено ли е?“

(Поло се изкашля.)

Клариса: „Сто процента гаранция.“

Джени: „Добър шофьор ли е?“

Клариса: „Да. Толкова ли е важно?“

Дженифър (твърдо): „Важно е.“

— Е, с какво можем да ти бъдем полезни? — нетърпеливо попита Грейви.

— Планът навлиза във втори етап…

Чу се колективна въздишка.

— Разчитам на вас — изгледа ги Клариса.

От четвърти клас досега приятелките бяха разработили множество теории за това как трябва да се преследва, улови в мрежата и (ако е рекъл Господ) да се задържи един мъж (бил той и десетгодишно момче с развързани връзки на маратонките). Основен източник на идеи — филмът „Дивото царство“, превъртан стотици пъти. Цитат: „Вижте сега как Джим (техният мускулест, но иначе трогателно безпомощен любимец) се опитва да се измъкне от смъртоносната хватка на гигантската анаконда.“ Конкретни ходове (в тяхната последователност): 1) Набелязваш плячката. (Отметнато.); 2) Наблюдаваш навиците (интересите, поведението) й. (Наполовина свършено.); 3) Опитваш се да я вкараш в капана с всички средства — включително и сексуални. (Тепърва предстоящо.)

— Нали не си му се сторила твърде достъпна?

— Искали питане?!

— Отказа ли му поне веднъж да излезеш с него?

— Е, не, но…

Грейви подсвирна.

— А поне спомена ли небрежно и други мъже, които се интересуват от тебе?

— Естествено.

— Кого по-точно?

— Шон Пен.

— Че той не беше ли женен? — попита наивно Джени. — Изглеждат хубава двойка.

Клариса поклати глава. Така нямаше да стигнат доникъде. Реши да премълчи инцидента с повръщането, но я човъркаше мисълта дали това не беше намалило шансовете й да стане госпожа Мейсън.

— Необходима ти е идентичност — заяви Грейви. — Нещо, което да те отделя от тълпата.

— Той твърди, че съм забавна…

— Мъжете не харесват забавни жени. Ако харесваха, най-добрият ми приятел нямаше да е с три скорости и адаптер.

— Би могла да… се занимаваш с някаква наука — плахо подхвърли Джени.

— На Аарон това, че съм забавна, му харесва.

— Този мъж е извратен. Помни ми думата.

— Просто бъди каквато си — намеси се Поло. — Бъди самата себе си — това е най-добрата политика.

— Благодаря ти, Поло — натъртено каза Клариса. — Да знаеш само колко ми помогна.



На следващата сутрин Клариса и Аарон закусваха заедно и се наслаждаваха на гледката на полуострова. Аарон й се беше обадил рано-рано (преди десет) и беше настоял да я изведе, за да й се реваншира за вчерашното злополучно преживяване. Освен това я успокои, че си е обул старите маратонки. За всеки случай.

Клариса предложи да закусят на полуострова (стара местна традиция, превърната в ритуал, също както флирта по баровете след седем вечерта). Тук можеше да срещнеш интересни хора. Ето например на отсрещната маса един агент, чистичък и изтупан, с лъщящо теме, хвалеше някакъв начинаещ сценарист, който изглеждаше много притеснен. Недалеч от тях беше седнал и един филмов магнат, напълнял и доста поостарял, но с превъзходен тен. Той нещо се беше разгорещил — вероятно разказваше „подвизите си“ и всяка втора дума му беше „шибан боклук“.

Келнерите се плъзгаха наоколо, услужливи и вездесъщи, с плахата надежда, че някой ден някой ще ги заговори и ще поиска да прочете сценария, който са написали.

За страничния наблюдател Аарон и Клариса бяха класическата двойка влюбени — гледаха се, докосваха се, бързаха да довършат изречението на другия. Личеше си, че са заедно отскоро, толкова отскоро, че росата още не беше изсъхнала по тях.

Но докато Клариса отмяташе косата от лицето на Аарон и се оглеждаше в очите му (с цвят на лешник), една особено важна мисъл не й даваше мира — дали не беше дошъл моментът да бъде максимално директна и откровена с Аарон. В края на краищата той го заслужаваше — вечерта след проклетия мач прекара часове до леглото на Клариса и окуражително държеше ръката й, след като тя беше изповръщала червата си. Впрочем случилото се си имаше и своята добра страна — хранителното натравяне си е истински дар божи за някой, който има нужда от диета.

— Къде би искал да прекараме медения си месец? — попита тя, след като най-после вдигна поглед от листа с менюто. (Благодарение на непредвиденото прочистване на организма й за нея днес нямаше забранени храни и беше решила да си похапне здравата.)

— Във Владивосток.

— Интересен избор…

— Никога ли не ти се е искало да попаднеш на място встрани от отъпканите пътеки? Да изпиташ тръпката на неизвестността?

Клариса го изгледа.

— Например източно от Ла Бриа? — Имаше предвид район в покрайнините на Лос Анджелис, където имаше предимно заложни къщи и магазини за армейска екипировка. — Аарон. Важно е. Трябва да планирам сватбеното ни пътешествие. Кажи едно романтично място, където би искал да отидем.

Най-после той се разсмя.

— Предупредиха ме, че ти хрумват разни… откачени идеи.

— Аарон. Говоря напълно сериозно.

— Но спомена нещо за „нашия меден месец“, ако добре съм чул.

— Точно така. Зададох ти съвсем простичък въпрос. Не е необходимо да усложняваш нещата.

— Нищо подобно. Това беше въпрос уловка.

— От къде на къде?

— Ами… Откъде да започна? Първо, ние изобщо не възнамеряваме да се женим.

— Защо се изчерви? — Клариса отхапа от кифличката си и продължи: — Според майка ми Мауи било чудесно място за такива поводи… Или Кона — с новооткрития хотел „Четири сезона“…

— Клариса. Моля те. Ние нямаме никакъв повод и още почти не се познаваме.

Клариса хвана брадичката му и леко я стисна, като че ли говореше с упорито петгодишно хлапе.

— Аарон, ако не искаш да ходим на Хаваите, просто ми кажи. Ще измислим нещо друго, нещо екзотично… да речем, Бали.