Тя въздъхна и излезе от банята, но не преди да изхвърли листа в кошчето. Ако беше научила нещо от „Клуба на милионерите“ (изгледан хиляди пъти), то беше следното: унищожавай всяко писмено веществено доказателство, че си планирал нечия смърт.

Запали три свещи с аромат на пачули (които според нейния терапевт имаха успокояващ, пречистващ ефект), седна с кръстосани крака, сложи ръце на коленете си, затвори очи и зачака.

Клариса се беше научила да медитира под давление на майка си — закоравялата пушачка, ориентирана към здравословен начин на живот. Беше се присъединила към групата от пет-шест жени (всички с достатъчно стабилни приходи, за да могат да отделят време и за „духовното“). От нея се искаше да повтаря някакви мантри и да наизусти текста на молитвата, с която започваше и завършваше медитацията. (Клариса така и не си направи този труд.) Учителят й (по-право „духовният й водач“) приличаше на домат в лицето и на цирков тюлен в усърдието си. Той не беше особено доволен от Клариса, която проспа (в пълния смисъл на думата) сеанса.

Медитацията (както повечето неща, които изискваха усилия и постоянство) просто не беше за нея.

И все пак понякога Клариса изпитваше потребност да се гмурне по-надълбоко в себе си (отвъд цялата показна недосегаемост, отвъд старите болки, страхове и обиди — отвъд тийнейджърския бунт, детските разочарования и стреса при раждането) — до някакво много скрито кътче, където преструвките са излишни и лъжите не са необходими, защото никой не се опитва да те съди, нито да те манипулира.

Дори на самата нея не й беше лесно да проникне чак дотам.

А когато направеше опит, всевъзможни въпроси, които обикновено си лежаха кротко в дълбините на подсъзнанието й, започваха да надигат немирните си, рошави главички. Клариса знаеше, че не бива да обръща внимание на този „хаотичен брътвеж“, а да повтаря мантрата си, за да не се разконцентрира, но любопитството й надделяваше и въпросите започваха да се блъскат един през друг, надпреварваха се да им обърне внимание. „Защо мъжете нямат целулит?“, „Кога най-после ще измислят сигурен начин за перманентно обезкосмяване?“, „Още ли е влюбена в Саймън Ингланд?“

Замисли се за взаимоотношенията си със Саймън. Ясно си спомняше мига, в който за първи път го видя. Беше през последната година в гимназията. Саймън идваше от Лондон и трябваше да свиква не само с новото училище, но и с една съвсем различна култура (Културата на Бевърли Хилс). Клариса и приятелките й го кръстиха Саймън Ингланд още щом чуха акцента му — тя така и не си спомняше истинската му фамилия. Саймън имаше свой стил на обличане, който рязко го отличаваше от тълпата. Той идваше на училище с костюм — носеше скъпи кашмирени костюми, наследени от баща му — експерт по международно право. Два от костюмите („Хюго Бос“ на тънички райета и сребрист син „Армани“) беше купил със собствени средства, спечелени като диджей на партита и нощни купони. А един от костюмите — бял, от мек ленен плат („Аби Роуд“, 1972) стана причина Клариса да си определи среща с него — тя просто не можа да му устои.

Саймън беше човекът, който можеше да носи копринено шалче, без да изглежда смешен. Той притежаваше забележителна колекция от старовремски бастунчета в стил „денди“.

А при по-специални случаи носеше пелерина.

Още на шестнайсет Саймън вече имаше стил.

Клариса въздъхна.

Чудеше се дали някой ден ще може да обикне Аарон, бъдещия баща на децата й, така както беше обичала Саймън. И така както не беше обичала никого друг след него от деня, в който той й обърна гръб с думите, че не са създадени един за друг. Онова, което Клариса — кралицата и фаворитката, разбра в онзи миг, беше, че не е създадена, за да бъде обичана.

Терапевтката Маноло й беше казала, че всички проблеми във взаимоотношенията й с мъжете се коренят в нарушената връзка с баща й.

— Как не — беше заявила Клариса.

— Изслушай ме. Ще продължаваш да създаваш повърхностни и нетрайни взаимоотношения и да избягваш обвързване, докато не изгладиш проблема с баща си.

— Нямам желание да се занимавам с него — отсече Клариса.

Всъщност тя беше обичала баща си безрезервно — повече от майка си и от всеки друг човек на света — точно до дванайсетия си рожден ден. Когато си беше изградила някои житейски правила.

След което си ги беше записала черно на бяло и се беше постарала винаги да ги спазва.

Всичко тръгна от там, че баща й беше забравил за рождения й ден и изобщо не се появи, защото беше извел някаква приятелка с яхтата си. Беше забравил също така, че е женен за майка й, както и това, че яхтата вече е собственост на банката.

„Правило първо. Не показвай чувствата си.“

Беше чула майка си да му крещи по телефона, затръшвайки слушалката. Чуха я и момичетата, поканени за рождения ден. Едно от тях нарече баща й „измамник“ — факт, който Клариса не можеше да оспори.

„Правило второ. Не очаквай нищо от никого.“

През остатъка от деня майка й беше учудващо спокойна и усмивката не слизаше от лицето й. По нищо не личеше, че се е разразила буря.

„Правило трето. Не позволявай на никого да разбие сърцето ти.“

По-късно същия ден, когато момичетата си тръгнаха и остатъците от тортата бяха изхвърлени в кошчето, за да не ги изяде Клариса (което обаче не й попречи тайничко да го направи), двете с майка й излязоха по магазините.

Майка й похарчи 8000 долара (сума, която далеч надхвърляше възможностите им) за покупки в „Тифани“. Така Клариса се сдоби с първите си диамантени обеци, половинкаратови, на стойност точно 1500 долара, а майка й — с великолепна платинена гривна с диаманти.

„Правило четвърто. Вземи каквото можеш.“

От този знаменателен ден нататък Клариса се вглеждаше по-внимателно в поведението на жените около себе си, докато се научи да забелязва всеки нюанс, всеки детайл и да разчита скрития им смисъл. И откри, че независимо дали жените бяха омъжени, разведени, свободни, стари, млади, домакини или отдадени на кариерата си, общо взето, нещата опираха до едно — да излезеш от всяка ситуация с вдигната глава и ненакърнена (по възможност) гордост. Дори ако това налагаше покупката на гривна за хиляди долари (която не можеш да си позволиш).

Клариса чуваше търговците на „Родео Драйв“ да се обръщат към майка й с почтителното „госпожо Алпърт“ и добре знаеше цената, която майка й е готова да плати за това.

По-късно същата седмица, след размяната на много обиди, остри думи и сълзи, родителите й сключиха примирие (скрепено с още едно-две бижута като подарък). Но междувременно Клариса добре си беше научила урока. И нямаше да го забрави никога.

До следващия си рожден ден (тринайсетия) тя вече се беше превърнала в истинска „фатална жена“, която знаеше как да разиграва картите си и да върти мъжете на пръста си.

„Правило пето. Нанасяй съкрушителния удар първа.“



Телефонът звънна и прекъсна медитацията й. Клариса хукна да го вдигне. Доста я изненада, че така се е разбързала — беше съвсем нетипично за нея. Но още повече я учуди фактът, че по бузите й се стичаха сълзи. Едва сега си даде сметка, че плаче.

Знаеше, че се обажда Аарон, а още дори не беше чула гласа му.

— Току-що осъзнах нещо — той звучеше развълнувано.

— Че не можеш да живееш без мен — услужливо подсказа Клариса.

— Че никога не съм ходил в Дисниленд.

Клариса се усмихна.

— Е, кога ще ходим? Довечера ли?

— Вече съм тук. Обаждам ти се от уличния телефон.

Тя нададе щастлив писък — писък на дванайсетгодишно момиченце, отворило подаръка си за Коледа в едно непомрачено утро.

Дори не се преоблече, преди да хукне надолу — нямаше смисъл да губи излишно време.

Едва по стълбите се сети, че това също беше нетипично за нея.



Клариса и Аарон влязоха в Дисниленд с близо петстотин долара, а си тръгнаха с един куп плюшени играчки (на всяка от които Аарон беше измислил име), като не броим онези, които раздаде на минаващите хлапета, въпреки протестите на Клариса (тя се притесняваше не без основание, че някой може да заподозре Аарон в нечисти намерения).

Но когато сподели с него опасенията си, Аарон само поклати глава, сякаш току-що му бяха съобщили някоя много тъжна новина (от рода на „Ел Декор“ вече няма да излиза или „Брад Пит се е обръснал“, или „Установили са, че обезкосмяването на интимните части причинява рак на матката“).

Страстта на Аарон към плюшените животинчета излезе наяве още с пристигането им в увеселителния парк и скоро доби застрашителни размери. Първата им покупка беше едно розово прасенце. Клариса го забеляза първа и се сети, че беше имала същото като дете. След малко, под предлог, че отива да търси тоалетна, Аарон се върна и й го купи. Поднесе й го с такъв жест, сякаш й връчваше не плюшено прасенце, а три и половина каратов диамант.

Беше трогателно.

Клариса се забавляваше от сърце някъде докъм петото плюшено животинче — после взе да й става все по-малко забавно. Но нещата вече бяха излезли извън контрол.

— Виж очите на това… — казваше той, привлечен неудържимо.

Или:

— Пипни го само колко е мекичко…

Или: