В гласа й се долавяше лека завист и сдържан трепет.

Клариса се чувстваше възмездена.

— О, Клариса… — промълви Дженифър. — Сигурна ли си, че той го каза?

— Дали съм сигурна? Че е казал „деца“, а не примерно „крилца“? Ти как мислиш?

— Аз лично не съм чувала мъжете да произнасят тази дума — призна Поло. — Никога досега. Дори ако видят деца да играят на улицата, те ги наричат „дребосъци“.

— А ако ги попиташ дали имат племенници, само им виж физиономиите — все едно ги питаш дали страдат от срамна болест.

— Мисля, че латиноамериканците са по-словоохотливи на тази тема — подхвърли Джени. — Не сте ли съгласни?

— Зависи кого имаш предвид — сви рамене Грейви. — Рики Мартин ли?

Клариса беше чувала тази дума произнесена един-единствен път досега, и то в гимназията, където на тези неща не се гледа сериозно. Беше я произнесъл Саймън. След което беше чакала четиринайсет години, докато я чуе отново.

— Момичета — триумфално изрече Грейви. — Сватба ще има.

* * *

Имаше обаче още две много важни стъпки, които междувременно трябваше да бъдат направени: 1) Аарон трябваше да повдигне въпроса за сватбата и, 2) Клариса трябваше да преспи с него. Защото, ако този живот я беше научил на нещо, то беше: не купувай кола (дори да е мерцедес), без да си я изпробвала. Клариса беше готова да изложи на риск бъдещето си, но не и сексуалния си живот. Ако се окажеше, че мерцедесът не пали, има проблем с двигателя или предпочита мъж шофьор, би искала да го знае.

А както Грейви правилно отбеляза, не разполагаха с много време. В близките две седмици Аарон трябваше (с малко помощ отстрани) да бъде осенен от идеята да й направи предложение, за да може да преминат към следващия етап.

И така, понеже критичните ситуации изискват да бъдат взети отчаяни мерки, Клариса реши да поговори с родителите си. За тази цел трябваше да ги събере двамата заедно (и то след като те неотдавна за стотен път бяха прекратили дипломатическите си отношения и не искаха да чуват един за друг). Действително нелека задача. Тя се опита да състави списък на неутралните места, където срещата би могла да бъде осъществена (възможно най-безболезнено).

Отхвърли категорично „Нейт и Ал“ (любимия ресторант на баща й), както и „Скапо“ в Бевърли Хилс (любимото място на майка й). Задраска „Санта Моника“ (заведение, което й се струваше твърде пролетариатско), а също и кънтри клуба „Хилкрест“ — той пък беше прекалено елитарен. Какво оставаше тогава? Може би Кемп Дейвид?

Беше на ръба на отчаянието, когато й хрумна щастливата идея — тенис кортовете в Бевърли Хилс! Там и тримата участници в срещата на високо равнище щяха да се чувстват ако не в свои води, то поне равнопоставени. Клариса например мразеше тениса, но обожаваше късите спортни полички (само не плисирани, защото с тях приличаше на бизон). Майка й обичаше тениса, макар и да не играеше кой знае колко добре, затова пък изглеждаше страхотно в екип за тенис (нещо, с което малко жени, дори и по-млади от нея, можеха да се похвалят). Баща й умираше за тениса, беше великолепен играч, но изглеждаше ужасно смешно с шорти. И така, не би могла да намери по-подходящо място за провеждане на разговора. Можеше да позвъни на родителите си.



Клариса чакаше на паркинга пред тенис кортовете и потрепваше нервно с крак. Започваше да изпада в паника и малко оставаше да се обади на Грейви, когато видя колата на майка си. Отвътре гърмеше салса.

— Благодаря ти, че дойде, мамо! — втурна се насреща й Клариса.

— Правя го само заради теб. Него не искам дори да го виждам. Мразя го! — Майка й пъргаво изскочи от колата.

Оранжевата плисирана поличка се завъртя около краката й. Клариса въздъхна.

— Толкова си хубава… Използвай да му натриеш носа.

— Можеш да не се съмняваш в майка си. Но ще ми кажеш ли все пак за какво е всичко това?

— Имай малко търпение… А, ето го и Теди!

Спирачките на едноместния седан рязко изскърцаха и Теди се спусна към тях, сякаш по петите го гонеше гърмяща змия. От него се излъчваше енергия в излишък. Баща й се беше превърнал в един от онези застаряващи мъже, които демонстрират младежки ентусиазъм при повод и без повод, сякаш отправят предизвикателство към света. („Хей, вижте ме — още ме бива! Има ли някой, който да го оспори?!“)

— Едуард — сдържано поздрави майка й.

— Сладурче! Изглеждаш ослепително както винаги!

Бузите на майка й леко поруменяха. Клариса се възмути от тази проява на слабост.

Теди хвана ръката на майка й и я целуна.

Клариса се изкашля.

— А аз как изглеждам, Теди? В случай, че си ме забелязал.

Теди се обърна към нея.

— Как си, детко? Всичко наред ли е?

Клариса само поклати глава.

— Вижте какво, да не губим време. Имаме четирийсет и пет минути, за да решим съдбата ми.



Клариса отначало игра срещу баща си, от страната на майка си, а после смени позициите. Което всъщност нямаше абсолютно никакво значение — със същия успех би могла да си лакира ноктите или да преглежда вестник „Стар“ някъде по пейките. Никой нямаше да забележи липсата й. Родителите й нито веднъж не й подадоха топката — като че ли съвсем бяха забравили за присъствието й. Изглеждаха така, сякаш бяха съвсем сами на света.

Най-после Клариса сви рамене и седна на пейките. Все някога щяха да се уморят или да ожаднеят.

Мина доста време, докато спряха, за да отпият по глътка минерална вода.

— Остави ме без дъх, сладурче — Теди подаде бутилката на майка й.

— О, не, ти през цялото време се съобразяваше с мен, Едуардо — лъчезарно му се усмихна майка й.

Клариса завъртя очи.

— Когато приключите с размяната на любезности, ще ми обърнете ли малко внимание?

Родителите й рязко се извърнаха към нея, като че ли изненадани от присъствието й.

— Ще ни изчакаш ли още малко? — задъхано помоли Теди. — Почти свършихме.

— Не, Теди — твърдо каза Клариса. — Събрали сме се за друго. Искам да организираме вечеря в тесен кръг. Сгодявам се. За Аарон.

— О, боже! — възкликна майка й и я разцелува.

— Сладкишче — успя само да каже Теди. — Това се казва новина.

След което се опита да демонстрира известна родителска загриженост:

— Сигурна ли си, че добре го познаваш?

— Достатъчно, за да се сгодя — Клариса беше решила да подходи към въпроса делово. — Събота, около осем, у мама, десет човека. Разбрахме се, нали? Гледайте да не ме разочаровате.

После ги прегърна и бързо се отдалечи. Имаше още работа за вършене.



— Мислех, че родителите ти са разведени — каза Аарон.

— Да, но още спят заедно от време на време. Когато не са скарани.

— И… какъв е поводът да ни поканят на вечеря?

Клариса лапна една от хапките, увити с бекон.

Откъм кухнята долетя някакъв шум, последван от гневно възклицание.

Дженифър скочи от мястото си.

— Ще ида да видя… с какво мога да помогна. — И тя храбро се упъти към кухнята.

Клариса погледна към Грейви, която спокойно въртеше в ръка чашата си. Беше закачила в косата си някакво цвете, което изглеждаше доста нелепо с оглед ситуацията.

— Поводът ли? — попита Грейви.

— Да, поводът за това събиране.

Грейви на свой ред погледна към Клариса.

— Защо, не може ли да се съберем на вечеря без специален повод? — сви рамене Клариса. — Грейви, моля те, извади цветето от косата си.

— Аарон, харесва ли ти цветето?

— Да, хубаво е… Изглеждаш… празнично.

— Казва се гардения — осведоми го Грейви.

— Преди час може и да е изглеждало празнично, сега изглежда оклюмало — заяви Клариса и мушна в устата си още една хапка от ордьовъра. Майка й беше увила с бекон парченца пъпеш — как може някой да харесва подобно нещо?!

В този момент на входната врата се позвъни. Клариса се усмихна на Аарон и побърза да отвори. На прага стоеше Злата Сузи. В комплект със Саймън.

— Скъпа! — разпери ръце за прегръдка Сузи.

Клариса я сграбчи, издърпа я навътре и я набута в дрешника. После завъртя ключа. Стана съвсем импулсивно.

— Здравей, Саймън!

Той дори не беше помръднал от мястото си, само вдигна ръка объркано. Носеше пръстен на палеца.

— Веднага се връщам! Имаш страхотни обувки.

И Клариса затръшна вратата в лицето му.

— Какво, по дяволите… — изсъска Сузи, когато Клариса нахлу при нея в дрешника.

— Не можеш да водиш тук Саймън. Има си правила. Ти ги наруши. Все едно ми обявяваш война.

— Каза, че можем да си доведем кавалер…

— Не и Саймън!

— И защо не? Искам да изляза от тук.

— Защото е част от моето минало. Неприкосновена.

— Но е минало. Затворена страница. И двамата с Аарон все ще трябва да се срещнат един ден. Не виждам защо това те разстройва толкова, освен ако… — тук Сузи замълча злорадо — … все още не изпитваш чувства към него. А ако е така… не виждам защо си се разбързала да се омъжваш за Аарон.