— Наистина не бива, освен ако не искаш да видиш…

В този момент влязоха Теди и майката на Клариса, като крепяха поднос с нещо, което много приличаше на гигантска набъбнала яйцеклетка. Изглеждаха безкрайно доволни от уродливото си творение, ведри и усмихнати като водещи на сутрешно токшоу.

Клариса забеляза, че блузката на майка й беше закопчана накриво.

— О, боже…

— Направиха го върху кухненския плот — прошушна й Аарон.

Миг по-късно се появиха Пабло и Саймън.

— Бих искал да вдигна тост — каза Пабло на перфектен английски, след което погледна към майката на Клариса и добави нещо на испански, а тя му кимна усмихнато.

Пабло заговори и макар никой, освен майката на Клариса да не разбираше какво точно казва, гласът му звучеше задушевно, мелодично и успокояващо като приспивна песен.

— В моята страна, когато двама души се обичат толкова много, колкото виждам, че се обичате вие двамата, не им остава друго, освен да се оженят. За мен е особена чест да съм тук и да споделя с вас и вашите приятели този щастлив момент. Радвам се, че станах свидетел на любовта, която изпитвате един към друг. Вие дълбоко развълнувахте сърцето ми. Надявам се един ден и мен да споходи същото щастие. Пия за вас, Аарон и Клариса!

Той вдигна чашата си и всички се присъединиха към наздравицата, трогнати и развълнувани. Очите на майката на Клариса блестяха, като че всеки миг щеше да заплаче. Тя не се опита да преведе казаното — знаеше, че смисълът му е станал ясен.

Дори Сузи изтри сълза от змийското си оченце.

— Добре. Сега е мой ред. — Аарон се изправи така стремително, че едва не катурна стола си. — Пия за Клариса, която успя да ме учуди, очарова, обърка и заинтригува повече от всяка друга жена, която съм срещал.

— И затова реши да ми я отнемеш — промърмори Саймън. Божичко, беше пиян — той, който изобщо не пиеше.

Клариса му изшътка.

— Господин Наранено честолюбие, приемете загубата с достойнство — прошепна му Грейви.

— Клариса, обичам те — изрече Аарон.

От гърдите на Съзвездието се изтръгна дружна въздишка и чашите звъннаха. (Единствено Саймън не се включи в общата наздравица.)

След което тържествената част приключи и всички се нахвърлиха върху пая.

По-късно, когато най-катастрофалната вечеря в историята на човечеството приключи, Клариса запита Аарон:

— Е, как се чувстваш сега — по-скоро очарован или по-скоро объркан?

— И едното, и другото — призна Аарон, докато й помагаше да раздигне масата. Родителите й вече си бяха легнали — заедно, както можеше да се предположи.

— Знаеш ли, Клариса — продължи той, — там, откъдето идвам…

— Далечна държава с формата на ботуш?

— Италия ли? Не. Имах предвид един щат.

— Оня, който е по-голям от Аляска?

— Няма такъв…

— Така ли? Е, добре, геологията не е силната ми страна.

Аарон се разсмя.

— Географията. А щатът е Джорджия. Та, там е прието мъжът да прави предложението.

Клариса старателно подсушаваше някаква чиния, без да вдига поглед. Аарон беше навил ръкавите си и тя гледаше ръцете му — красиво оформени, с тъмни косъмчета. Тези ръце щяха да остареят красиво. Също като ръцете на Пиърс Броснан.

Изведнъж той я прегърна и я притисна към кухненския шкаф. Тя се престори, че се съпротивлява, но не пропусна да отбележи:

— А пък там, откъдето съм аз — а именно, югоизточен Бевърли Хилс, жена, която чака мъжът да й направи предложение, най-често си остава сама като кукувица.

Лицето на Аарон беше съвсем близо до нейното — толкова близо, че виждаше косъмчетата, които не беше успял да обръсне, и усещаше топлия му дъх. Погледът му беше ласкав, спокоен и… подканващ.

Тя усети коленете й да омекват и изведнъж се сепна.

— Не. Да ги няма такива. Нали каза, че…

— Да, казах. Но сега съм си пийнал, а и малко ревнувам — призна Аарон.

Тя го изгледа с ококорени очи.

Той се разсмя.

После стана сериозен и каза, като не откъсваше поглед от нея:

— Какво пък… Ти ме харесваш, аз те харесвам. Нищо не пречи да опитаме… Нали казват: „Улови мига!“

— Пробен брак?

— Не, защо? Съвсем истински.

Той я целуна. И пак. И пак.

Когато спряха, за да си поемат въздух, Аарон попита:

— Това с кухненския плот да не е някаква семейна традиция?

Двамата избухнаха в смях.

8

Минало несъвършено

3:04 през нощта.

Конски тропот.

Рицар на бял кон язди през зелени поля. (Това трябва да е някъде в добрата стара Англия.)

Чат-чат-чат. Чаткат копитата.

Рицарят скача от коня, отмята наметалото си и застава пред прекрасната дама, която много прилича на Клариса (една Клариса с безупречен грим и фризура). Тя лежи на легло, обсипано с рози.

Той се навежда над нея, поглежда я, след което започва да танцува… степ. Краката му се движат ритмично…

Пронизителен звън.

Клариса се събуди с вик:

— По дяволите!

Кой можеше да звъни в три часа и шест минути през нощта?! Свали лавандуловата маска от лицето си (използваше я профилактично — не че имаше някакви проблеми със съня, дори напротив — можеше да спи до обяд, достатъчно беше само да са спуснати щорите).

Някой упорито продължаваше да натиска звънеца.

Клариса въздъхна и се измъкна от леглото, загърна се в кашмирения пеньоар, който си беше купила, защото знаеше, че го заслужава, въпреки че не можеше да си го позволи.

В антрето се спря, за да се огледа в огледалото. Дори по това време на денонощието държеше да изглежда перфектно. Нищо, че в такъв час би могъл да звъни само много съмнителен тип (крадец или сериен убиец).

— Клариса! — жално изви съмнителният тип.

Откъде би могъл да знае името й?

Тя надникна през шпионката.

И не видя никого.

Погледна отново.

Пак нищо. Ослуша се. Долови тежко, хриптящо дишане. Само това липсваше — някой да мастурбира пред входната врата. Не стига, че я беше събудил, ами после трябваше и да чисти след него. А да не би… баща й да беше получил удар и с последни сили да беше дошъл да се сбогува с любимата си (единствена) дъщеря?

При тази мисъл тя почти изпита угризение, че се спотайва зад вратата.

След като се поколеба как да постъпи (и дали просто да не отиде да си легне), тя реши да открехне вратата, без да сваля веригата.

Някой се беше строполил на стълбищната площадка. Някой, от когото лъхаше на скъп мъжки парфюм.

Който и да беше, не изглеждаше опасен. Не и в състоянието, в което се намираше.

Клариса го побутна с върха на чехъла си. Жалката купчина простена.

— Саймън! Ставай веднага!

Саймън я погледна — с укор и отчаяние.

— Много ми е зле…

— Само не повръщай на стълбите! И… знаеш ли колко е часът?!

Тя коленичи и се опита да го вдигне, което не беше никак лесна задача.

— Клариса… аз съм болен… от любов — изхълца той.

Тя се усмихна.

— Хайде, влизай.

След като изпи няколко канички силно кафе, Саймън почти беше в състояние да води нормален разговор. Почти, защото от време на време се унасяше и Клариса трябваше да го изчака да се съвземе.

— Съжалявам — успя да промълви той. — Но ми дойде твърде много… Клариса… ти… сериозно ли?

— Да, Саймън. Омъжвам се за Аарон.

— Клариса, той… ходи с каубойски ботуши, за бога!

— Никой не е съвършен. Затова пък е свестен в много други отношения. И не виждам нищо лошо в това, че е различен от теб!

— Но той е много различен и от теб, Клариса — недоумяващо изрече Саймън. — Този каубой… и ти. Умът ми не го побира.

— Аарон се старае, Саймън. Вчера например беше с мокасини на Хелмут Ланг!

— Алигатор?

— Чиста кожа.

Саймън тъжно поклати глава.

— Не разбирам какво стана с нас, Си.

Той облегна глава на рамото й и притихна, загледан в несъществуващите пламъци на никога неизползваната камина.

— Ти скъса с мен — припомни му тя.

— Ти също. При това — първа.

— Аз имах сериозна причина.

— Да, спомням си — един висок и як тип.

— Тогава бях млада… Искам да кажа… по-млада — поправи се бързо тя.

— Аарон знае ли на колко години си всъщност?

Клариса кимна.

— Разбира се.

— С абсолютна точност?

— Да. Нали това казах! Защо с теб винаги тъпчем на едно място и не можем да стигнем до никъде?