— Клариса?

— Извинявай. Бях се замислила.

— Зададох ти въпрос. Щастлива ли си?

— О, да. Лучените кръгчета са направо божествени.

— Имах предвид, в брака си.

— Знам какво имаш предвид, Саймън. Аз вярвам в Аарон.

— Това е… чудесно.

— Смятам, че ще успее да вразуми родителите си.

— А ако не успее?

— Саймън, случайно да си чувал брачната клетва? По-специално онази част — „в добър и в лош час“. Това би трябвало да означава нещо, не мислиш ли?

— Клариса, знаеш, че не си от хората, способни да търпят лишения. Дори се учудвам, че издържа и толкова.

Честно казано, и Клариса беше изненадана от себе си. Изненада се, когато поздрави съседите си тази сутрин. Изненада се, че се беше срамувала от беемвето, при положение, че беше най-новата и лъскава кола на паркинга (останалите караха стари тойоти и хонди). Изненада се дори, че пазаруването от разпродажби взе да й харесва.

Изобщо, беше започнала да изпитва задоволство от сегашния си живот. Не щастие — щастието имаше съвсем други измерения. Но определено не се чувстваше нещастна.

И това я безпокоеше. Защото не й се струваше редно.

След обяда (и десерта, и капучиното, и бисквитките, и ментовите бонбони) Саймън и Клариса излязоха на булевард „Санта Моника“. Тя се молеше да не срещне някой познат — не й се искаше Аарон да разбере, че е обядвала точно със Саймън (чувствата й към когото не бяха изстинали напълно).

Докато Саймън плащаше на момчето, което докара колата й от паркинга, Клариса беше заета да претегля мислено всички „за“ и „против“.

Саймън беше мъж със стил — елегантен, самоуверен, представителен.

Имаше красив профил и дълги крака.

Аарон не беше светски лъв, но също беше мъж с характер и достойнство. Освен това й беше съпруг.

Стори й се, че чува гласчето на Сузи да бръмчи като досадна муха в ухото й и да пита какво изобщо виждаха в Клариса тези двамата.

Отговори й гласът на Дженифър (също невидима, приела чертите на ангел). Според нея всеки свестен мъж би оценил жена като Клариса. Нещо повече, би решил, че е неустоима. Дженифър, тази добра фея, не пропусна да похвали и обувките на Клариса (купени непосредствено преди сватбата от „Трейси Рос“ на „Сънсет“).

— Не ми остава друго, освен да стана будистки монах — сепна я гласът на Саймън.

— О, не! Оранжевото не е твоят цвят! Изобщо няма да ти отива.

Като истински кавалер той държеше вратата на беемвето й, преди да се качи в кадилака си, който чакаше отзад.

— Веднъж ми беше казала, че съм тип „зима“.

— Спомням си. Определих типа ти в час по биология. Надявам се, че съветите, които ти дадох, са ти били от полза.

Саймън се усмихна. Клариса устоя на порива да погали трапчинките му.

— Благодаря ти за приятната компания, Клариса. Въпреки че през последните пет минути беше някъде другаде.

Клариса седна в беемвето — крайно време беше да тръгва, отзад се беше образувала опашка.

Саймън се наведе към нея и бързо я целуна по бузата.

— Клариса, аз все още…

Той се поколеба, поклати глава и преглътна края на изречението.

— Ти какво? — извика Клариса, докато потегляше. — Не си довърши мисълта!

Но Саймън само се усмихна малко тъжно, помаха й и тръгна към колата си.

Отзад вече се чуваха клаксоните на изнервени шофьори и обидни подвиквания по неин адрес. Клариса рязко се обърна, направи красноречив жест с ръка и даде газ, като се чудеше накъде върви светът и какво става с добрите обноски в днешно време.



— Това бяха последните му думи. „Аз все още…“

— … си приглаждам косата с пръсти, за да приличам на Хю Грант в „Четири сватби и едно погребение“ — предположи Грейви.

— Обичам този филм — оживи се Дженифър. — Не те кара да си изплачеш очите, като, да речем, „Безсъници в Сиатъл“…

— Само се пошегувах — прекъсна я Грейви.

— Стига, момичета. Мисля, че идеята, общо взето, ни е ясна — намеси се Поло. След което кихна и подсмръкна. Пак беше настинала.

— Естествено. Той още я обича. Трябва да си идиот, за да не се досетиш.

— Но, Грейви… Клариса е омъжена.

Това, разбира се, беше Дженифър.

На тази си сбирка щяха да събират пари с благотворителна цел (за подпомагане на Клариса). Седяха в къщата на майката на Поло (внушителна постройка в колониален стил на „Олд Брентууд“, в която прислугата беше повече от членовете на семейството). Всички бяха налице, с изключение на Сузи (която все още държаха в неведение относно брака на Клариса, за да не й дават повод за злорадства). Затова пък майките (и дори част от домашната прислуга) бяха готови да дадат волни пожертвования, за да измъкнат Клариса от Мизерията. Тоест да й помогнат да наеме по-прилично жилище. Дори, благодарение на Дженифър, която тъкмо беше взела успешно (от трети опит) първия си изпит за брокер, бяха й намерили нещо подходящо, като на първо време — една къща в Западен Холивуд, малко след Дохени. Благотворителната вечер имаше и художествена част (Дженифър изпя „Спомени“ от мюзикъла „Котките“, а икономката изсвири няколко пиеси за пиано — майката на Поло беше плащала уроците, за да осигури на гостите си културна програма).

Накрая прожектираха диапозитиви, за да покажат на Клариса новия й дом с най-големи подробности (до бидето в тоалетната).

Но, противно на очакванията, Клариса не изглеждаше възхитена.

— Чувствам се така неловко, както когато пуснах газове, докато се явявахме на изпита SAT.

— Не се ли чувстваше още по-неловко после, когато видя резултата си? — хапливо подхвърли Грейви.

— Би трябвало да се чувстваш неловко и когато съобщаваш настоящия си адрес — добави Поло.

Елегантна тъмнокоса жена в розова униформа се приближи към Клариса, наведе се и й прошепна нещо на ухото, като й стискаше ръката. Клариса изведнъж почервеня като домат.

— Поло, Клементина току-що ми даде двайсетачка. Иде ми да потъна в земята…

Клементина беше бавачката на Поло, останала в семейството като компаньонка и доверена приятелка на майка й.

— Какво толкова? Жената е загрижена за теб.

— На мен пък апартаментчето на Клариса ми харесва — съвсем искрено каза Джени.

— Ти не си критерий. Като знам как изглеждат кучетата ти…

— Имаш нещо против кучетата ми?!

— Добре, момичета, стига толкова — намеси се Клариса. — Благодаря ви, че сте помислили за мен. Много мило от ваша страна…

— Мило ли? — направи гримаса Грейви. — Правим го от съвсем други съображения. Спомни си точка четвърта от кодекса на Съзвездието.

— „Една за всички, всички за една, в добри и в лоши времена“ — изрецитира Поло.

— Какво ще кажеш за къщичката?

— Аз се погрижих за градината — усмихна се Джени.

— Всичко е чудесно, но наистина нямаше нужда…

— Досега сме събрали 1500 долара — обяви Грейви.

Клариса я изгледа.

— Значи къщата има и градина?



Малко по-късно Грейви тържествено връчи на Клариса чека и всички седнаха отвън, с любимия коктейл на Поло (червен, с неизвестни съставки) в ръка. Клариса си спомняше как, когато бяха още ученички в гимназията, се събираха след училище и си приготвяха пунш (от ром, водка, джин и каквото още намереха в барчето), а след това плуваха голи в басейна чак докато паднеше мрак.

Липсваха й онези безгрижни дни.

— Добре поне, че не си бременна. Това щеше съвсем да те закопае.

Забележката на Грейви прекъсна носталгичните й спомени.

Клариса бавно кимна. След мистериозния коктейл на Поло реакциите й бяха забавени, но постепенно в съзнанието й изплува ужасяващата картина — нощта след сватбата, студените плочки на хотелската баня, разтворените й крака, пипетата със спермата.

О, не! Само това не.

— Клариса?

— Не, не съм бременна. Само това липсваше.

— Клариса?

Грейви, която лежеше по корем, се надигна и я погледна подозрително.

— Казвам ти, че не съм. Вероятността е… минимална.

Грейви сви рамене, изтегна се в шезлонга и затвори очи.

Клариса повтори, повече за собствено успокоение:

— Няма начин да съм бременна. Това е… пълен абсурд. Изключено!

13

Абсурдът

Двете розови ивици върху теста за бременност недвусмислено доказваха противното.

Клариса се взираше в лентичката още от сутринта, сляпа и глуха за всичко наоколо. Дори не вдигаше телефона.

Не преставаше да си задава въпроса: „Как можа да се случи точно на мен?“, въпреки че сама беше предизвикала катастрофата.

Малко по-късно, докато обядваше с Грейви в „Мортън“, приятелката й постави въпроса по малко по-различен начин.