— Значи… се радваш?

— И още как! — Той отново я взе в прегръдките си и я завъртя, докато не й се зави свят.

И въпреки че беше жена със здрав разум и осъзнаваше сериозността на ситуацията, Клариса откри, че също се чувства щастлива.



Тази нощ Аарон спа като къпан, сгушен между жена си и плюшените животинчета (които бяха в течение на нещата и очевидно също споделяха щастието им).

Сънят на бъдещата майка беше далеч по-неспокоен, изпълнен с тревожни въпроси: дали „Прада“ скоро щяха да създадат бебешка колекция? Дали бебето нямаше да наследи ужасния нос на Теди и в такъв случай кога най-рано можеха да го коригират? Дали щяха лесно да вкарат наследника си в добро частно училище или щеше да се наложи първо да подкупят някого.

Но най-вече я безпокоеше въпросът за парите. С Аарон доста бяха поспорили на тази тема и най-после Клариса обеща да не моли баща си за финансова помощ.

Не че възнамеряваше да спази обещанието си — не виждаше причина да го прави. Още повече, че намеренията й бяха благородни.

На сутринта рано-рано (около девет) Клариса се отправи към офиса на баща си, за да го моли (ако трябва — на колене) за пари. Не можеше да лиши бебето си от памперси и други най-елементарни неща. Нямаше да го допусне.

Баща й, издокаран в костюм на райета, с жълта вратовръзка и прясно боядисана (в червено) коса, изглеждаше като водещ на сутрешното токшоу.

— Какво те води насам, бонбонче?

— Бременна съм и имам нужда от пари — Клариса не виждаше смисъл от увертюри — това все пак беше баща й.

— И аз се радвам да те видя, Сладкишче.

Офисът на Теди беше облицован с ламперия. Приличаше на планинска хижа.

На баща й не му липсваха пари, но определено му липсваше вкус.

Бащата и дъщерята седяха един срещу друг, но ги делеше пропаст, огромна като Саргасово море или като задника на баба й през последните години от живота й.

Най-после Клариса заговори:

— На бременните вече не им ли се полага кафе?

— Само безкофеиново. Една бъдеща майка трябва да мисли за тези неща, Клариса.

— Още си спомняш името ми? Това е добре. За родителските отговорности ли ще ми говориш, Теди? Личният ти пример е напълно достатъчен.

— Но острият език определено не си наследила от мен… — въздъхна Теди и машинално извади пура, но погледът на Клариса го спря. Дъщеря му се усмихваше насмешливо — бащите на бъдещите майки също трябва непрекъснато да се съобразяват с някои неща.

Теди задъвка крайчето на пурата.

— Само не си прави от онези тестове… как им беше името…? За качеството на яйцеклетката…

— Амнио?

— Сигурно. Слушах в едно предаване, че били вредни. Освен това сигурно са болезнени — забиват ти игла ето тук…

Той я потупа лекичко по корема. Клариса отблъсна ръката му.

— И не ми казвай пола предварително. Не искам да знам. Предпочитам да е изненада, както си му е редът.

— Татко…

— Теди.

— Татко. Скоро ще ставаш и дядо, така че свикни с шибаната дума.

— Не говори така пред бебето! Пък и… то също може да ми казва Теди.

— Или защо не „Дон Домат“? С тази червена коса…

Теди хвърли поглед към голямото огледало над бюрото и приглади коса.

— Какво му е на цвета? Намирам, че изглеждам добре. Приличам на…

— На клоуна от „Макдоналдс“? На Худи Дуди?

Клариса умираше за кафе. Общуването с баща й за нея беше свръхнатоварване и изискваше огромна концентрация на енергия (физическа и психическа), също като оцеляването в кризисна ситуация (например по време на война или в евтина актьорска квартира, където се ядат рибни консерви три пъти седмично).

— Ще трябва да кърмиш, добре е за бебето. — Лицето на Теди беше добило загрижено изражение, което никак не му отиваше — видът му беше по-скоро комичен.

Клариса си представи малкото чудовище, захапало зърното й, и направи болезнена гримаса.

— Все пак ще трябва.

— Налага ли се? Майка ми не ме е кърмила.

— Тогава не сме знаели колко е полезно майчиното мляко, сега знаем.

— Но вече не ви влиза в работата! — тросна се Клариса. Не беше дошла при баща си за съвет, а за конкретна помощ.

— И никакъв алкохол, нали?

Не можеше да понася този наставнически тон. За какъв се мислеше Теди?

— Доколкото знам, майка мие изпивала по едно мартини на ден, докато е била бременна.

— Бяхме много млади и неопитни. Много неща не знаехме, не се замисляхме за последиците… Ето на, ти например не завърши колеж.

— Да не би ти да си завършил?

— Сега не говорим за мен, а за теб. И бебето.

— Точно така. Да си дойдем на думата. Ще ми дадеш ли пари или не?

Баща й я изгледа. Ново присадената коса на темето му стърчеше като на Чичко Тревичко.

— Разбира се, Сладкишче.

Клариса скочи и го целуна по бузата. Не беше подозирала, че е способна да го направи. При никакви обстоятелства.

Теди грейна и също я целуна, като че ли това беше нещо напълно естествено. Като че ли им се случваше всеки ден.

Докато тичаше надолу по стълбите, окрилена от този малък жест (и от чека, който баща й й даде), Клариса се питаше дали наистина това бебе нямаше да промени живота й. И най-после да го сложи в ред.

Не си спомняше кога за последен път баща й я беше прегръщал. Може би в началното училище.

Сега най-после разбираше защо бедните жени раждат толкова много деца (досега винаги се беше чудила какво ги кара да се плодят като зайци). Децата бяха обещание за надежда. Това беше.

Мисълта за нейното собствено (макар и само зародиш на шест седмици) вече й даваше криле. След като, благодарение на него, беше постигнала такъв успех с баща си, може би щеше да извади късмет и с родителите на Аарон, кой знае?

Във всеки случай, струваше си да опита. И то час по-скоро. Щеше да им се обади по телефона веднага щом се прибереше.

— Не — каза тя на глас, за да си вдъхне увереност, и едва не се сблъска с идващия насреща минувач. — Ще отида лично да говоря с тях. Ще хвана първия самолет.

Само трябваше да се сети в кой от щатите живееха.

14

Появява се злата Сузи и всичко се обърква

Клариса трескаво се ровеше в справочника „Жълти страници“, отмъкнат от съседния апартамент (бяха оставили вратата отворена). Преглеждаше адресите на туристическите агенции, когато на вратата се почука. Долови подрънкване на гривни и изтръпна от лошо предчувствие.

Събу чехлите „Прада“ (подарък от мама!) и се приближи на пръсти до вратата.

Някой надничаше през шпионката. Клариса бързо отстъпи назад. Сърцето й се беше качило в гърлото (където се опитваше да се качи и снощната пица).

— Клариса, скъпа! — пропя меден гласец. — Отвори! Знам, че си вкъщи!

„Да я вземат дяволите!“ — процеди Клариса, като се мяташе из стаята, като че ли сивият (стандартен) мокет се беше подпалил.

— Побързай, миличка! Натоварена съм…

Ако Клариса не я пуснеше да влезе, Злата Сузи беше способна да изкърти вратата.

— Ммм… очарователно местенце — каза тя, като огледа помещението, което служеше на Клариса едновременно за дневна, трапезария, кухня и гостна.

— Нали си спомняш баса за предбрачния договор. Е, ти спечели. И трябва да спазя обещанието си.

Тя тържествено връчи на Клариса елегантната чантичка на Луи Вюитон и продължи да бъбри весело:

— Разбрах, че Аарон е лишен от наследство, тъй че, дори да решиш да я продадеш, все ще ти свърши работа. Можеш да й вземеш доста пари, а като те гледам, ще имаш нужда…

Тя се вторачи в един стар филмов плакат, който Аарон беше прикрепил с дъвка към стената.

— Харесва ми как сте се обзавели… Много е свежо и… нестандартно. Като чух къде живееш, си представих какви ли не ужасни неща…

Клариса нямаше да се учуди, ако Сузи започнеше да съска като пепелянка, а от устата й да капе отрова.

— Кафе?

С най-голямо удоволствие би лиснала една чашка върху новия костюм на Шанел, с който Сузи се беше издокарала. Така приличаше на богата леля, дошла да посети изпадналия си в немилост племенник.

— Нес кафе ли, скъпа? Не, мерси. Не пия.

— Както искаш — сви рамене Клариса. — Е, Злобара, кой ти каза къде живея?

— Тайна — усмихна се Сузи. Очите й блестяха като на Скарлет О’Хара по време на първия й бал.

Клариса се вторачи в торбичките под очите й. Наследствен проблем, с който Сузи имаше максимум две години, за да се оправи. В противен случай… Клариса угрижено потърка собствените си (несъществуващи) торбички. Знаеше, че това ще вбеси Сузи.

После заплашително повтори въпроса си:

— Кой ти каза?