Сузи примигна невинно.

— Размислих… Можеш да ми направиш кафе. В някоя от онези весели чашки „I love New York“.

Клариса едва не си отхапа езика, докато се опитваше да си го задържи зад зъбите. Започна ожесточено да тършува в евтините кухненски шкафове — опитваше се да изрови сервиза от китайски порцелан, забутан някъде на дъното (същия, който толкова щеше да подхожда на розовото стълбище в къщата на Аарон). Най-после откри малка чашка с позлатено ръбче и нежен флорален мотив (останала от бабините сервизи — онези, които майка й мяташе по Теди, когато му се ядосаше). Тази щеше да свърши работа.

Изплю се в чашката, преди да поднесе кафето.

— Мляко? Сметана?

— Мляко, благодаря.

Имаше малко останало в чинийката на котката.

— Захар?

Сузи седеше на крайчето на дивана, като че ли щеше да се изцапа.

— Не, благодаря.

Сузи отпи от кафето и Клариса й отправи най-очарователната си усмивка. Този път напълно искрена.

— Дженифър изпя всичко… След като я подложих на електрошок и я рязах парче по парче… Шегувам се, шегувам се! Обичам метафорите.

— И все пак как я принуди да ти каже? — Клариса се безпокоеше за приятелката си. Дори Сузи да не беше изтръгнала признанието й със сила, Дженифър едва ли би й разказала за падението на Клариса доброволно.

— Много лесно. Казах й, че няма да й бъда приятелка — усмихна се Сузи. — Знаеш си я каква е…

Така беше. Дженифър беше добра душица и не обичаше конфликтите. Опитваше се да бъде приятелка на всички. Клариса въздъхна. Джени беше неравностоен противник на Злата Сузи. В една схватка между двете нещата бяха предопределени.

— Ще ме разведеш ли из уютното ви гнезденце?

— Сигурно се надяваш да получиш един от редките си оргазми, Сузи, но в бъдеще ще трябва да си търсиш други начини. Ситуацията е временна. Двамата с Аарон скоро се изнасяме от тук.

— О? Да не би да е умрял някой?

— Не, скъпа. Някой е забременял.

Лицето на Сузи за миг се разкриви в гримаса, но тя бързо се съвзе от шока.

— Така ли?! Моите поздравления!

Тя притисна Клариса до плоските си гърди. Клариса се почувства като муха в обятията на паяк и бързо се изтръгна от прегръдката.

— Благодаря. Освен теб знае само Грейви. На никой друг не съм казала още.

Искаше й се да върне думите си назад, но вече беше късно.

— Дано само не наддадеш много — пожела й Злата Сузи, докато се изтегляше към вратата. — Започна ли вече да ти се гади? Понякога продължава чак до деветия месец.

Кльощавата й ръка с тънички вени вече натискаше дръжката на вратата.

— А, и нали знаеш как се определя полът на бебето? Момичетата мразят майките си, затова те ужасно погрозняват. А ако ти излизат само пъпки, значи ще е момче. — И Сузи облиза с език вечно пресъхналите си устни.

— Знаеш ли, ти си истинско съкровище.

— Не, скъпа, ти си истинско съкровище! — усмихна се Сузи, разцелува я и изхвърча навън. Клариса я видя да измъква в движение миниатюрния си клетъчен телефон. Знаеше какво ще последва и се опита да изпревари събитията. Трябваше да съобщи на приятелките си новината преди Сузи, която само щеше да развали всичко.

Грейви вече знаеше. Следващата в списъка беше Джен.

— Ало? — вдигна тя още след първото позвъняване. Охо? Някой дебнеше до телефона?

— Джен, обажда се Клариса. Аз…

— О, Си, само за момент… — Чу се леко изщракване и тя задържа линията.

— Не! — отчаяно изкрещя Клариса.

Няколко секунди по-късно Джени възкликна:

— О, боже! Моите поздравления, Си! Толкова се радвам за теб… Но наистина ли си наддала пет килограма?

— По дяволите…

Обади се на Грейви за подкрепа. Приятелката й хрускаше солети.

— Наистина ли си се опъпчила? Разбрах от Сузи. Не се притеснявай, скоро ще мине…

Клариса изохка.

Минута по-късно получи SMS от Поло: „Чух новината. Много ли ти се гади?“

— Мътните да я вземат! — изкрещя Клариса, остави телефона и се сви на дивана в ембрионална поза, като затвори очи. Не искаше нито да вижда, нито да чува някого.



Първото, което видя, когато се събуди, беше справочникът „Жълти страници“, отворен на буквата „М“, „масажи“. Загледа се в обявите за масаж, предлаган от рускини или тайландски момичета, и мислено благодари на Бога, че все пак се е родила в страна, която предлага на младите жени и по-привлекателни възможности за изкарване на прехраната. Като например да си хванат богат съпруг. Въпреки че при нея нещата не изглеждаха блестящи. Поне за момента.

Беше решила лично да се срещне с родителите на Аарон — новината, че е бременна с внучето им, нямаше да прозвучи достатъчно въздействащо, ако им я съобщеше по телефона.

Тя позвъни в една от туристическите агенции и се поинтересува къде точно се намира град Колон или Колин или нещо подобно, след което си запази билет за самолета и си направи резервация за хотел (не искаше да се натрапва все пак).

Минута по-късно влезе Аарон с някакво пакетче в ръце.

— Аарон, скъпи — подскочи Клариса, — какво правиш вкъщи по това време?

— Защо? — озърна се той. — Да не би да си с мъж?

— Не, но точно щях да…

— Шегувам се — засмя се той. — Я виж какво ти нося…

— За мен ли е?! — Тя грабна пакетчето и разкъса опаковката с треперещи ръце.

Вътре имаше златна огърлица с турмалин и перли. Беше прекрасна. И никога нямаше да може да си я сложи. Нямаше толкова тънко вратле.

— За деня на майката — отговори Аарон на въпросителния й поглед.

— Но, Аарон, аз още не съм станала майка.

— Откога такива подробности ти правят впечатление? Или подаръкът не ти харесва?

— Напротив, чудесна е… И сигурно е много скъпа? — Погледът й изразяваше недоумение.

— Взех я на изплащане.

— О, Аарон… толкова е красива.

— Значи ти харесва?

Той засия.

Клариса се усещаше изпълнена с ново, неизпитвано досега чувство.

Тя се огледа.

— Колко стаи имаме на разположение?

— Близо… три.

— Е, да се залавяме за работа.



Правеха го за трети път, когато чуха телефона. Клариса помоли Аарон да не вдига, но нямаше начин — той чакаше да се обади шефът му.

Беше Теди.

— Баща ти е — прошепна Аарон само с устни.

— Няма ме!

— Няма я — повтори Аарон в слушалката, но след миг изражението му се промени и той се обърна към Клариса.

— Мисля, че трябва да говориш с него. Остават му още само три и половина минути.

Клариса вдигна вежди.

— Каква е тази комедия?

— Ако един мъж на средна възраст попадне в затвора заедно с разни татуирани отрепки, това ми прилича по-скоро на драма.

Клариса грабна слушалката.

— Татко?

— Теди.

— Теди. Къде си?

Той въздъхна.

— Не разполагам с много време.

В слушалката се чуваха някакви крясъци.

— Какво става там?

— Викат ни за обяд.

— Моля те, кажи ми, че си канен в тежкарски ресторант.

— На ъгъла на Четвърта и „Гранд“…

Клариса изпъшка.

— Божичко…

— Трябват ми десет хиляди долара. За да си платя гаранцията.

— Е, аз в момента имам не повече от двайсет долара.

— А чекът, който ти дадох?

— Ах, да. Чекът.

— Имам нужда от тези пари, за да се измъкна от тук.

— Но как така опря до тях?! — недоумяваше Клариса. Баща й отново въздъхна.

— Имам още около петстотин долара. Под компютъра. Но трябва да се вземат, преди да са претършували апартамента.

— Петстотин долара?! — ахна Клариса. — Имаш предвид… петстотин хиляди?

— Освен това трябва да побързаш с чека. Всеки момент ще замразят и сметките ми в банката.

— Как така ще ги замразят?! А какво ще стане с нас?! И с горкото бебе…

— Съжалявам, Сладкишче. Не съм искал да стане така…

— Но какво всъщност стана?

— Бившият ми партньор…

— Бивш?

— Точно така. Разделихме се. Много мърмореше…

— Защо?

— Че сме били укривали данъци… Въпрос на изобретателност, така мисля аз. Знаеш, че винаги съм бил пълен с идеи.

— Татко…

— Да.

— Ще те измъкна от там.

— Ето го моето момиче.

Клариса затвори телефона и погледна Аарон.

— Сега тръгваме. Само да се облека.