Да, старите Мейсън без съмнение бяха червиви от пари.

Грейви би могла да го потвърди, ако не беше загубила дар слово. Челюстта й беше увиснала така, че имаше опасност да се откачи. Клариса паркира насред зелената морава (зеленото винаги е балсам за очите — все едно дали в приказките за елфи или във вид на шумолящи банкноти) и се опита да изтръгне приятелката си от вцепенението й.

Измъкнаха се от мустанга и се отправиха към парадния вход, към който отвеждаха белокаменни стъпала (едно, две, три… Клариса се отказа да ги брои, тъй като й свърши дъхът).



Синамън Мейсън, с кокетна престилчица и чаша мартини в ръка, ги чакаше горе на площадката и ги поздрави така сърдечно, че Клариса се уплаши да не е сбъркала адреса.

— Клариса, скъпа! Радвам се, че най-после се появи!

Тя я притисна в прегръдките си и разтърси ръката на Грейви така силно, че едва не я откачи от раменната става.

— Заповядайте, момичета. Добре сте дошли!

В огромното фоайе ги очакваше икономът — възрастен негър с бяла, гладко вчесана назад коса. Той пое багажа им и връхните им дрехи.

Клариса имаше чувството, че е попаднала в някоя от старите плантации на Юга. Побиха я тръпки както всеки път, когато влизаше в съприкосновение с нечие огромно богатство.

Но външно се владееше, дори успя да прошушне на Грейви:

— Ще ти изхвръкнат очите!

В момента минаваха през балната зала(!), която беше свързана с всекидневната.

— Извинете ни за неразборията — свойски каза Синамън.

Сигурно имаше предвид двете списания, оставени на масичката за кафе.

Дори да й беше съдено да умре от насилствена (удушаване) или преждевременна смърт (задавяне с фъстък), Клариса би била щастлива да го стори в такава обстановка сред кадифе и коприна в прасковенорозово, заобиколена от букети свежи цветя. Сигурно щеше да се озове направо в рая…

И Грейви сигурно се вълнуваше от подобни мисли, ако се съдеше по стреснатото й, леко глуповато изражение. „Някои хора губят ума и дума при срещата си с истинското богатство“, помисли си Клариса.

— Моля, заповядайте — усмихна се Синамън. — Настанявайте се. Сигурно умирате от глад след дългия път…

(Боже, ако знаеше колко е близо до истината!)

Тя позвъни със сребърен звънец и две домашни прислужници с колосани престилки изникнаха като изпод земята. Огромните подноси в ръцете им се огъваха от тежестта на ордьоврите.

Грейви се разкашля. Клариса я смушка в ребрата.

— Ще желаете ли и нещо за пиене? — попита Синамън.

— Едно мартини ще ми се отрази добре — каза Грейви, но Клариса я настъпи предупредително.

— Благодарим, но засега ще се задоволим само с по чаша вода.

— Прекален светец и богу не е драг — процеди Грейви едва чуто.

— Мила Клариса, колко е хубаво, че си тук… Имаме да си говорим за толкова много неща! — майчински бъбреше Синамън.

— О, да, наистина… — потвърди Клариса и напъха някаква странна на вид хапка в устата си.

Каквото и да беше това, определено беше вкусно.

Грижливо избърса уста с ленената салфетка с монограм. Защо родителите й никога не се бяха сетили да я запишат на уроци по етикет?! Тя нямаше да допусне същата грешка — добрите маниери бяха жизненоважни за бъдещето на едно дете. Нейният син (или дъщеря) нямаше да се чувства неловко, когато гостува на баба си.

Синамън приглади и без това изрядно вчесаните си коси. Беше гладка и изящна от глава до пети като порцеланова статуетка. Дори по челото й нямаше нито една бръчица.

— Как е моето момче Аарон? Не съм го виждала от…

Тя махна неопределено с ръка и Клариса затаи дъх. Това беше жест на майка й!

Прие съвпадението като знак от съдбата.

— Аарон е… добре — беше всичко, което успя да измисли.

Грейви се беше вторачила в някаква лампа с абажур от цветно стъкло.

— Това… от „Тифани“ ли е?

Клариса едва не потъна в земята, но Синамън отговори с усмивка:

— Да. И вие ли ги колекционирате?

— Госпожо Мейсън… — намеси се Клариса.

— Моля те, дете. Наричай ме просто Синамън. Защо са тези официалности?

Клариса разбра, че Синамън си беше пийнала, но умерено, като нечия възрастна леля, която обича домашния уют и всяка неделя ходи на църква.

— Синамън, трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Нещо, във връзка с причината, която ме доведе тук…

Грейви наостри уши.

— О, да, обезателно ще си поговорим надълго и нашироко по време на вечерята. Нали ще останете за вечеря? — Синамън имаше специфичен южняшки акцент. На Клариса щеше да й бъде необходимо известно време, за да свикне с него. За миг я връхлетя споменът за Саймън с неговия английски акцент, но тя успя да го прогони, като живо си представи нощите на Юга — искрящи като огърлици от светулки и уханни като ментов сироп. Чувстваше се като Скарлет О’Хара — готова да жъне победи, да се остави вихърът да я отнесе.

— Дали ще останем за вечеря?! — възкликна Грейви. — Иска ли питане? Ако кажете, ще останем и следващите няколко години. Не бих имала нищо против и да ме осиновите.

В този момент Клариса на драго сърце би я удушила.

Синамън учтиво се засмя, но изражението на очите й остана непроменено. Клариса внимателно я наблюдаваше. Тя разполагаше с нещо като вътрешен радар и успяваше да прецени повечето хора още при първа среща, и то с прецизността на електронен микроскоп. Но майката на Аарон, въпреки своята дружелюбност и непринуденост, в същността си оставаше непроницаема — като морска повърхност.

В нейно присъствие Клариса се чувстваше объркана. Както когато в осми клас Марти Бауърс се появи в училище със сутиен и истински пораснали гърди. Беше се сблъскала с нещо ново и затова смущаващо, дори плашещо.

— Сигурно бихте искали да се освежите, да се преоблечете — каза Синамън, като приглади престилчицата си.

Тези ръце с гладка бяла кожа не бяха хващали тиган — Клариса бе готова да се закълне в това.

— Поканили сме няколко семейни приятели на вечеря. Нищо официално. Облечете се както ви е удобно.

Икономът, който се носеше като Исус по водата, ги въведе в „покоите им“ — стая за гости с размерите на хангар.

— Объркана съм — каза Клариса, когато двете най-после останаха сами. — Защо тази жена се държи толкова мило? Нали отрязаха квитанциите на Аарон само защото се ожени за мен! Исках да спечеля сърцата им, бях готова за дълга и упорита съпротива, нещо в стил „Animal Planet“.

Тя вдигна малката снимка в сребърна рамка, от която я гледаше Аарон. Беше още момче — загоряло, голо до кръста, с въдица в ръка. До него стоеше друго момче — русо и кльощаво, доста по-дребно, с леко нацупено изражение. Двамата нямаха почти нищо общо.

— Южняците са вежливи хора — отбеляза Грейви. — Благовъзпитани. Дори ако се канят да ти прережат гърлото, ще кажат „моля“ и „извинете“. Да имаш предвид.

Тя влезе в банята и изпищя.

— Какво има?! — скочи Клариса.

— Двойна вана! Бързо ела да видиш!

Клариса само поклати глава и си събу обувките. Имаше чувството, че краката й са отекли. Размърда пръсти — време беше да си направи педикюр. Снахата на Синамън, съпругата на Аарон, трябваше да бъде изрядна. Във всяко отношение.

Трябваше да се опита да надзърне в „детската стая“ на Аарон. При първа възможност.

— Идваш ли?! — изкрещя Грейви.

Беше захвърлила дрехите си на пода. Тялото й беше стегнато и стройно — като на онова момиче, което преди осемнайсет години отмъкна първото гадже на Клариса. Грейви, с котешките очи и грациозната походка. В сравнение с нея Клариса се почувства тромава и разплута. От горещината и дългото пътуване дрехите сякаш бяха залепнали за нея като втора кожа. Разсъблече се с пухтене и зашляпа към ваната, където Грейви се цамбуркаше весело като осемгодишно момиченце.



Бяха канени на вечеря — факт, който все повече ги притесняваше. След като се погрижиха (с помощта на сешоара) за прическите си, трябваше да решат и какво ще облекат. Най-после се спряха на бели тениски, леки памучни пуловери (също снежнобели) и панталони на Катайон Адели. Една лека перлена огърлица би била много подходящо допълнение към тоалета, но уви.

Трябваше да се примирят с факта, че каквото и да облекат, щяха да изглеждат или по-официално облечени от останалите гости, или тъкмо напротив.

Отне им доста време, докато открият трапезарията. За малко да пропуснат вечерята. В крайна сметка, след като дълго се бяха лутали из разни коридори и почти бяха изпаднали в паника, икономът ги уведоми, че гостите са на верандата.

Това беше изключително полезна информация. Стига да знаеха къде е верандата.

— Би трябвало да е някъде отвън… — каза Грейви.

— Сериозно ли?

Последваха иконома, който стъпваше безшумно като котка.

Минаха през френския прозорец и се озоваха насред дълго патио, което гледаше към задния двор. Гостите, насядали около огромната маса, бяха поне двайсет души. И всички гледаха в една посока — към игрището за голф.