— Пошегувах се.

— Нищо. Повтори го.

— Казах… — Аарон направи гримаса (осъзнаваше, че е нагазил в лайната, че направо е затънал до шия). — Ако ДНК тестът го потвърди.

На Клариса й бяха необходими по-малко от три минути, за да струпа в куфара си чисти дрехи, кристалния сервиз и чашите от китайски порцелан, розовия „сватбен“ тефтер и някои други дреболии, да грабне котката и кутия десертчета с фъстъчено масло за из път и… да стигне до вратата, при положение, че можеше да премести проклетия куфар, разбира се…

— Клариса, недей…

Тя продължи да влачи куфара — не беше жена, която се предава лесно.

— Нека поне да ти помогна.

Аарон не можеше да я гледа как се мъчи, но Клариса, плувнала в пот, изобщо не му обърна внимание и продължи да пъшка, да проклина и да дърпа куфара. Най-после си каза, че не това е образът, който иска да остави на своя (вече бивш) съпруг, отстъпи крачка назад и кимна. Налагаше се да преглътне гордостта си, макар че едва не й приседна.

Аарон вдигна куфара без никакво (видимо) усилие и галантно й отвори вратата. Искаше й се да му срита задника, но щеше да повреди обувките си и се отказа от идеята.

Измина пътя до беемвето с гордо вдигната глава, скрита зад тъмните очила, същинска Грейс Кели (в комбинация с Джаки Онасис), демонстрираща как една истинска дама си тръгва от негодника съпруг.

— Съжалявам, наистина — повтори Аарон. — Но, Клариса, все пак трябва да признаеш, че това светкавично забременяване е малко странно… И в същото време разбирам, че си обядвала с оня тип Саймън, без да ми кажеш и… картинката започва да ми става ясна. Само се постави на мое място…

Той сложи куфара в багажника и се извърна към нея. Лицето му беше толкова близо, че Клариса можеше да види тъмните кръгове под очите му, както и косъмчетата, които не беше успял да обръсне.

Личеше си, че наистина не беше спал цяла нощ.

Клариса седна зад кормилото, а той се наведе към нея.

— Клариса, скъпа, къде смяташ да отидеш? Знаеш, че не си в състояние да се грижиш за себе си…

— О, така ли? — изгледа го Клариса. Погледът й мяташе мълнии. — Много се лъжеш! Ще се погрижа не само за себе си, но и за бебето. Защото то наистина не е твое! — Тя се потупа по корема и добави злорадо: — На Саймън е!

След което потегли с пълна газ, без да поглежда назад.

Всъщност трябва да признаем, че погледна в огледалцето за обратно виждане. Аарон стоеше на същото място с наведена глава, мушнал ръце в джобовете. Искаше й се да го мрази малко повече.

— Мога да се грижа за себе си — повтори, за да си даде кураж. — Мога, и още как. Ще види той!

Извади клетъчния телефон. Трябваше да говори с майка си. Незабавно.



Майка й не се обаждаше. Вместо това Клариса трябваше да изслуша записа на някаква оперна ария и нервите й не издържаха. Животът е твърде кратък, за да се подлагаш на такива мъчения.

Прегледа пощата си и видя, че беше получила няколко съобщения. Първото беше от Джени — приятелката й се интересуваше как е; второто беше от Ситибанк — те пък се интересуваха къде са парите им. („Ще изпратим нашите адвокати… дрън… дрън… дрън…“ Такива неща.) Третото съобщение беше от Саймън.

„Току-що се връщам от срещата с (тук се споменаваше името на една свръхсексапилна, но известна с това, че е все още девствена, певица) и си мислех за теб… Което, честно казано, малко ме плаши.“

Клариса се засмя — за пръв път от сутринта, и набра номера на Саймън. (Учудващо беше, че го е запомнила.)

Той веднага се обади.

— Имам нужда от компания — откровено заяви Клариса. — За предпочитане, лоша.

И изведнъж се сети, че му е ядосана.

— Защо си казал на мъжа ми, че сме обядвали заедно?

— Не съм аз, някой друг му е казал! А той ми се обади да пита вярно ли е. Попаднала си на мъж с много избухлив характер — като буре с барут е…

— Какво точно ти каза?

— Заплаши гениталиите ми, предупреди ме, че може да се простя с живота си, неща все от този род, не особено приятни. След четвъртата псувня затворих.

— Никога не съм го чувала да псува… — замислено каза Клариса.

— Е, какво си решила? Да не би да бягаш от къщи?

— И освен това съм бременна.

Тя свали всички карти на масата.

Мълчанието отсреща продължи толкова дълго, че Клариса започна да се пита дали Саймън е затворил.

— Така значи… — Най-после го чу да казва. — Възелът се затяга… Няма страшно. Хладилникът ми е пълен.



Клариса нямаше спомен колко време е плакала на рамото на Саймън, но когато вдигна глава, навън беше паднал мрак и едно телевизионно шоу, което се излъчваше в най-гледаното време, току-що беше свършило. Саймън включи уредбата — искаше да пусне на Клариса новите си записи.

— Той ми каза, че не съм можела да се грижа сама за себе си! — Клариса се опитваше да надвика музиката, усилена до краен предел. — Какво знае той?! Цял живот съм се грижила сама за себе си!

— О, да…

— Не искам да кажа финансово, но… емоционално.

Саймън кимна разбиращо.

— Той си мисли, че бебето е твое — продължи Клариса.

Саймън я погледна и намали звука на уредбата почти до край.

— Би могло да бъде, нали?

— Не, Саймън. Няма начин. Онази нощ не сме спали заедно. Казах ти!

Той я прегърна през рамо.

— Ако искаш, ще говорим за това по-късно. Когато си готова.

Клариса само поклати глава.

— Клариса, ти се хвърли в този брак с главата напред…

— Знам — подсмръкна тя в ръкава на пуловера си.

— Беше много безразсъдна постъпка. Та ти дори не го познаваше. Можеше да се окаже някой сериен убиец…

— Така е. Но не можеш да отречеш, че сватбата беше нещо сензационно.

— А бракът ви предварително беше обречен на неуспех. Искаш ли да видиш новия клип на…

Клариса изсумтя като Арнолд Прасето от „Зелените поля“ (с Ева Габор — истинска филмова икона). Трябваше да си издуха носа. Много спешно.

Втурна се към банята. Дългият коридор беше задръстен от златни плочи — като в приемна на водеща звукозаписна компания. Един любител на музиката би изпаднал в екстаз — нея обаче я вълнуваше друго. От няколко часа не беше слагала нищо в устата си. Дали наистина хладилникът на Саймън беше пълен?

Стените на банята също бяха отрупани с плакати и обложки на грамофонни плочи. Тук беше цялото детство (и юношество) на Клариса — „Стоунс“ редом с „Бийтълс“, „Лед Цепелин“, „Дюран Дюран“, „Депеш Мод“, „Аеросмит“ и Брус Спрингстийн.

Клариса седна на тоалетната чиния и се замисли за Саймън и неговата голяма страст — музиката. Това беше нещо, което присъстваше в живота му, откакто го помнеше. Но всъщност откога? Би искала да знае. Не защото това беше Саймън — искаше по-скоро да знае заради самата себе си.

Откъде извираше у някои хора тази страст — все едно дали към музиката или към работата, или към бързите автомобили, или към нещо друго? Тази страст, която в един момент започваше да осмисля живота им и да го изпълва?

Тази страст, която очевидно липсваше у нея.

Този факт дотолкова я смути, че тя грабна листче и химикалка (предвидливо оставени от Саймън на една от етажерките — още едно доказателство, че някои хора са пораснали, а други — тя имаше предвид самата себе си — явно — не). Точно така. Тя все още не се беше превърнала в напълно оформен индивид. Беше някаква… какавида.

И все пак се опита да направи един списък на нещата, които обичаше.

1) Пазаруването.

Разбира се. Ако можеше да се каже, че нещо придаваше смисъл на битието й, това беше то. Виждаше се в най-ранните си спомени — малко червенобузесто момиченце — как гордо носи пазарската чанта на майка си, докато обикалят из отдела за обувки в „Сакс“. Спомняше си с каква възхита гледаше продавачките — усмихнати, очарователни, ухаещи на парфюм.

И… май това беше всичко.

Замисли се дълбоко и след пет минути добави:

2) Яденето.

Обичаше да похапва, не можеше да го отрече. А също и да си пийва.

3) Приятелите.

Не можеше без тях. (Въпреки че понякога не можеше да ги понася.)

4) Сънят.

След кратко размишление задраска пазаруването и написа съня на първо място.



Сега като че ли наистина нямаше какво повече да се добави. Нещата, любими на повечето хора, не я вълнуваха особено. Нямаше любима книга, нито кой знае колко любим филм, предпочитана музика, хоби (друго, освен пазаруването), работа, която да я поглъща, занимание, на което да отдава излишъка си от енергия (спорт, танци, йога, екскурзии сред природата…). Нямаше и някаква изявена дарба.

Затова пък списъкът с нещата, които не харесваше или не я интересуваха, можеше да стане предълъг.

Клариса въздъхна. Започваше да си мисли, че май нещо не беше наред с нея. Беше жена на двайсет и осем (трийсет и една години) — би трябвало вече да е изградила характера и интересите си. Но истината беше, че не проявяваше кой знае какъв интерес към света около нея. От друга страна, не беше единствената. Бяха цяла армия млади жени от типа „Моника Люински“, без особени таланти (освен може би един — да съблазняват мъжете по върховете) и притежаващи една вродена инертност (въпреки „високите“ цели, които си поставяха).